Не е време за любов. Трябва много дълго да бъда сам. Трябва пак да се дружа със самотата. Не искам нищо което би могло да облекчи болката, нито питие, нито приятели, нито други жени
Умирам. Полека се предавам на бездната. Изпускам от ръка юздите, не управлявам вече волана, дял по дял от мене отказва. Помислям все пак да се оставя на събитията и този път наистина да потъна.
Уморих се. Цял живот на гръб влача и чужди товари. Достатъчно, прекалено тежък ми стана и този моят. Това може би е онзи момент когато започвам да очаквам края на изкушенията, когато Господ би трябвало да помисли, че още една капка натоварена на моята душа ще прелее над мярката на моите сили и когато на страданието ще се види края. Вярвам, а знам, не ми струва работата, не се лекува уморена душа с нови грехове.
Утрото и предходната нощ донесоха невероятна красота. Това сутрешно слънце милва твоята рижа коса и твоето младо тяло което е заспало поред мене. Тази нереална сцена пробуди частици надежда, че все пак може и различно. Лъжа. Красота в погрешно време.
Прости, красива жено. Ти не знаеш и не предполагаш какво се случва под усмивката на чужденеца за когото твърдиш, че ти е чуден, а който скоро ще те пробуди с целувка.
Става ми твърде малък този град. Почти вече няма нито едно място на което не сме правили нещо заедно в него. Съжалявам, хубавице, но е напразно, няма вече нито едно място на което мога да те отведа, а да не ме заболи.
Всичко ти е взела. Всички тези са улици по които сме шетали, сгради, които съм й показвал, паркове в които сме разпъвали моята люлка и в нея лежахме с часове, балкони под които я скланях от дъжда, езера в които през летните нощи скришом се събличахме и къпехме. Не струва, как сега тебе да водя по нашите барове и на старите бармани да обяснявам коя е новата красавица.
А тази стая! Този апартамент! Всичко в него е нейно въпреки че никога не го е притежавала. Абсолютно всичко. Нейните сенки се смесваха със сенките на стаята, пускаха ми музика, взимаха от мене чашата с уиски и лед и опитваха да ме опият с целувки.
Нейното въображение и нейните мечти опитваха от моя самотен кафез да направят пристойно пространство за живот, внасяйки украси, закачвайки снимки по стените, подреждайки посудата, сменяйки завесите и купувайки ситни прибори чужди на моя саможив дух.
Хайде, красавице, да направим списък. Синкавата лампа от кристални соли под чиято светлина нощес те любих - нейна. Моите рамкирани снимки от плажа, които разгледа - нейни. Сама ги сортира, отпечата и рамкира. Моят парфюм който вчера мириса - неин. Ризата, която съблече от мене - нейна. Сърцето чийто удари слуша нощес, то несъмнено не е ничие, разбила го е па сега бие напразно. Постелята на която се будим - нейна.
Всичко това е нейно, само аз съм ничий. Нито твой, нито неин, заробен в кафеза на свободата в който себе си затворих и в който тя опитваше да проникне.
Не си струва, млада жено. Ще те събудя с целувки, ще ти направя закуска, ще ти сваря планинското кафе на своя народ твърде силно за твоя вкус. Ще сипя и на теб загадъчно питие и ще се чудиш как изобщо мога да пия това и защо пия от утрото. Ще прекараме сутринта, шетайки поред езерото и тези стъпки особено ще ме болят.
Ще се разделя с теб, оставяйки ти надеждата, че скоро ще се видим. Аз все пак съм страхливец и слаб човек и тази надежда трябва винаги да съществува в случай отново да пожелая твоята красота.
Но е по-добре и за двамата повече никога да не те потърся.
Не е време за любов. Трябва много дълго да бъда сам. Трябва пак да се дружа със самотата. Не искам нищо което би могло да облекчи болката, нито питие, нито приятели, нито други жени.
Трябва много дълго да бъда сам и трябва много да се моля.
Автор: Предраг Рудович
