Деветдесет и втора, когато войната започна, бащите ни бяха призовани, а нас ни упътиха към улицата, бутнаха ни цигари в ръката и ни оставиха да нямаме нищо. Естествено, най-добре разбирахме Джей. Благодаря му, че беше тук за нас, когато нямаше никой друг за това поколение.
Отиде си нашият Джей. Както отдавна обяви, далече някъде сам, подготви се за този път без завръщане. В неделя.
В къщите се печеше пиле, вятър шибаше в прозорците, а съседските деца се чуваха през стените. А, тогава вест пресече деня наполовина. Всички нас разпръснати по света ни събра в туитър, вайбър обаждания, дорчолските прозорци. И навсякъде с неверие и тежка тъга се изговаряше - отиде си нашият Джей. Това дете от дом което живееше във всяка къща.
"Можеше още да живее, грехота" би се чуло тук и там от онези, които не разбират, че Джей е изживял двеста години и няколко живота, и че пропорционално и симетрично бурно, като в отражение от огледало, ще живее още толкова в този народ.
Мислеше и говореше по детски искрено и бързо, така и танцуваше, пееше както живееше, а живееше както искаше. Нашият Джей.
Също така симетрично, като пумпал с остри върхове и тежък център на тежестта в дълбината на своята материя, сега от дистанция изглежда кариерата, която остави.
Завъртя се силно на сцената с целия този труден житейски опит, който предходно е събрал на улицата. Полетя като топка под кибритена кутия. Бърз, понякога неуловим за погледа на кибика, а винаги тук с неустоима песен, която те завързва за себе си и те кара да останеш и да познаваш под коя кутийка е смачканото метално фолио.
Да го гледаш, слушаш, да си щастлив когато и последният динар в кръчмата даваш на негова песен, защото знаеш, че животът е повече изчакване да изгубиш всичко, а по-малко да бъдеш прав.
Понякога беше облечен в бял костюм с шапка като Майкъл Джексън на корицата на Трилър, друг път с кърпа на главата като някакъв дорчолски дунавски пират.
Краката са се научили да танцуват във фолклорната група на предприятието за градски транспорт кръстено без никакъв смисъл "Никола Тесла", долу на Скендербегова, някъде между Змай Йовина и Капетан Мишин. Сега там има някаква жилищна сграда, а преди покрай хангарите за автобуси и тролейбуси от които идваше мирис на смазочни материали и изгорели опаковки, тук се събираха дорчолските деца да гледат по телевизора Марадона и да тренират крачки.
Не е чудно, че едно тогавашно дете си отиде бързо след аржентинеца четиридесетина години по-късно. Нашият миниатюрен гигант от Солунска, като майстора на Наполи, е произлязъл от бедност и никога не я е забравил, качвайки тестени изделия, за да ги вземат гладните дорчолски деца когато тръгнат без закуска за училище. Просто, небето търсеше баланс за едно пристигнало голямо сърце и бързо го получи.
Това заминаване Джей много пъти е обявявал. Молеше съдбата сестра да забави и ни напомняше, че животът кратко трае и малко време има. Плашеше се да не стане китара без струни.
Този Танатос изригваше от него и когато успя в живота и когато му завиждаха всички. И тогава го ломяха ветрове, а той караше по своему и заплашваше, че когато веднъж си отиде няма да се върне.
Умееше онова което пее да има тежестта на дадената дума на някогашните белградски шмекери. Вярваше му се докато държи микрофон вероятно повече от на всеки друг. Защото, Марина Туцакович може би за другите е писала песни, но за Джей е писала мемоари.
На автора на текста остава в спомените концертът на Панаира през 92-а година. Връщането пеша към Карабурма, далеч след полунощ в първите часове на ноември с останалите четиринадесетгодишни от основното училище.
Това за нас беше събитието на годината. Войната започна, бащите ни бяха призовани, а нас ни упътиха към улицата, бутнаха ни
цигари в ръката и ни оставиха да нямаме нищо. Естествено, най-добре
разбирахме Джей, който пее Неделя, Не е лесно да бъдеш млад и Направи нещо за моята младост. Благодаря му, че беше тук за нас, когато нямаше никой друг за това поколение.
Ще запалим свещ за него сякаш го няма, въпреки че знаем, че присъства някъде горе на маса с Тома Здравкович, Роджа Раичевич и кой знае кои герои и антигерои на неговата епоха.
Такъв беше и Белград за който пееше и който познаваше в душата и във вулканични дълбини. Еднакво му се връщаше - отворено сърце, с любовта на дете към родител.
Залезе долу на кея на "25 май" в един декемврийски ден това слънце на любовта. Ще се появи да ни загрее когато потрябва, най-често нощем в кръчмата. Тази звезда наречена Джей свети и когато другите се провалят.
Вярвайте на едно дете на Карабурма.
Автор: Владимир Банич
