Време е да се изправим пред реалността. Джокович е пред Федерер

Роджър Федерер е спечелил най-много турнири от Големия шлем в историята на мъжкия тенис, но вече има убедителни аргументи, които предполагат, че най-големият тенисист на всички времена е Новак Джокович, пише за Евроспорт Дезмънд Кейн.

Понякога сърцето вижда онова което за окото е невидимо. Светът обожава Роджър Федерер и го уважава като спортен светец. Гледано през тясната призма на популярността, той е най-големият тенисист на всички времена. Не само заради онова което е спечелил, а и заради начина по който го е спечелил.

Федерер даде на тениса духовно измерение, усещане за по-голямо значение. Той даде на хората да мечтаят, да станат емоционално включени в тениса откакто за пръв път падна на земята и заплака на средата на терена в Уимбълдън след победата против Марк Филипусис в три сета преди 16 години. Много сълзи ще бъдат открито пролети когато някога усети, че повече не може да играе. Той е любимец на света.

Изправяне пред реалността

Въпреки че Федерер дари на своя спорт приказка, изключителен зрителен опит и дълголетие на неговото съвършенство, което може би никога няма да бъде достигнато, за някои няма да бъде просто да се изправят пред реалността, че швейцарецът ще се пенсионира, а при това няма да бъде най-големият тенисист на всички времена.

Федереровата естетика прави така, че да е лесно да го обичат. Той е извънреден и известен заради своята дързост и грациозност. Изглежда сякаш той не играе тенис, а го изпълнява. Във времето на 37 години той е най-плодовият победител на върховно ниво за всички времена. Остатъкът от неговото наследство е въпрос за дебатиране, който ще остане във въздуха по-дълго отколкото топките в Мелбърн Парк. Става дума за свободен разговор, който сякаш получава нова скорост след всеки Голям шлем.

Опит да се направи истински анализ за това кой е най-голям в историята в този момент може да пропусне да види цялостната тенис картина. В тази история е възможен обрат, който дори Банкси не може да нарисува.

Решаващ удар

Когато Федерер миналата година в Откритото първенство на Австралия спечели своя 20-и Голям шлем се смяташе, че може да го изпревари само неговият стар съперник Рафаел Надал, който има 17 титли. Новак Джокович в 1/8-финалите на Откритото на Австралия беше елиминиран от Чунг Хьон, а докато се мъчи с контузия тенис лакът, в същата фаза на турнира на Откритото на Франция изгуби от Марко Чекинато. Възстановяването на белградското чудовище след унижението на Род Лейвър Арена беше наистина извънредно и задава потенциално решаващия удар за това как ще го помни историята.

Трите титли от Големия шлем спечелени в Уимбълдън, САЩ и Австралия за само седем месеца го доведоха до 15 титли. Изведнъж можеше да види върха не само на неговата ера, а и на всички времена. Неговата победа с 6:3, 6:2 и 6:3 против Рафаел Надал във финала на Откритото първенство на Австралия 2019 в неделя беше брутална демонстрация на неговата изключителна величина - спечели 56 от 59 точки на сервис, направи 34 печеливши удара и направи само девет непредизвикани грешки. Това беше тенис кръвопролитие, защото духът на Надал беше разпръснат по Род Лейвър Арена.

Да беше направил такова нещо Федерер на Надал на същото място, би бил дочакан с лаврови венци за най-добър тенисист в историята. Но някак Джокович никога не е смятан за характер, който е лесно да се обича. Всякак не толкова както Федерер. Или неговия тенис. Такъв е професионалният спорт. Обществото обича характери и индивидуалности, но не всички. Ако Джокович е вторият най-добър когато става въпрос за стил на терена и извън него, той и още как е близо до най-добрия когато става дума за същината.

Армии на вражески последователи

След като Джокович главно си играеше с Федерер в своята победа в полуфинала в Мелбърн 2016 година, припомняме си разговора с бившия британски национал в Купа Дейвис и коментатор на Евроспорт Майлс Маклагън за най-важните моменти в двубоя. Маклагън точно показа, че арсеналът на изключителните печеливши удари на Джокович е от същата майсторска висота като на Федерер и заради това погрешно се смята за по-малко стойностен. Въпреки че и ударите на Джокович са от същото ниво световна класа.

Тенисът привлича армии вражески последователи, които не са коректни към всички. Когато става въпрос за рационален дискурс, привържениците на Джокович, Федерер и Надал стават много сектантски настроени. Джокович може да изиграе всеки удар от арсенала на Федерер, може да спечели трудни точки също като Федерер, а го краси и атлетизъм, който в тениса още не е виждан. Също така е твърдо в надпреварата с Федерер и Надал по броя титли от Големия шлем.

Тогава 20-годишният Джокович за пръв път игра финал в турнир от Големия шлем през 2007 година в Откритото първенство на САЩ, когато в три сета го победи Федерер. Швейцарският тенисист в този финал спечели титла №12 от Голям шлем, но неговите големи победи след този момент станаха по-редки. Не заради годините или неподготвеност, защото тогава беше на едва 26 години, а заради възхода на Джокович, Надал, Анди Мъри и по-късно Станислас Вавринка, като серийни победители в Големия шлем.

Не ни е намерение да омаловажаваме съперници каквито са Марат Сафин, Анди Родик и Лейтън Хюит, но те са били изключително ограничени в сравнение с яростта с която Федерер се сблъска във втората част на кариерата. Състезанието се засили след 2008 година. Федерер през 2014 и 2015 година изгуби три финала от Големия шлем против Джокович, два пъти в Уимбълдън и веднъж в САЩ, когато пристрастната и шумна публика не успя да повлияе на играта на Джокович.

Те зависят един от друг

Да го нямаше досадния Джокович, Федерер днес вече наистина би бил прогласен за най-добър тенисист на всички времена. Това не се случи заради отказа на Джокович да се съгласи. Джокович води в междуособните мачове против Федерер 26:23, като в последните 20 мача е постигнал 14 победи. Постижението на Джокович против Надал е 28:25, а за последен път извън клей кортове изгуби преди шест години. В двубоите против Анди Мъри води с 25:11. В тези немилосърдни времена на голямата четворка Джокович е единственият тенисист с положителен резултат срещу останалите трима.

Джокович е първият тенисист в историята, който три пъти подред спечели три титли от Големия шлем, побеждавайки на Уимбълдън и Откритото на САЩ 2011, а след това и в Австралия 2012. Стана първият тенисист след Род Лейвър, който в един момент притежаваше всичките четири титли от Големия шлем, след като през 2015 година спечели Уимбълдън и САЩ, а година по-късно Австралия и Франция.

Всичко това и много повече постигна в най-бруталната ера на мъжкия тенис, а вероятно ще спечели и повече от сегашните седем титли от Откритото на Австралия, четири от Уимбълдън, три от САЩ и един Ролан Гарос. Още една наказателна операция му е на ръка разстояние, точно както и преди три години когато изглеждаше, че е загубил всяко свое усещане за смисъла на спорта. Може да се предположи, че няма втори път да изгуби фокус когато историята го призове. Когато е ясно "защо", тогава "как" не е проблем. Джокович иска всичко.

Последното предизвикателство за Джокович

Ако здравето е с него, възможно е 20-те титли на Федерер за Джокович да бъдат само въпрос на време. Победителят от Уимбълдън за 1987 година Пат Кеш предложи своето виждане за това: "Не е популярно да се започва дебат за това дали Новак е по-добър от всички. Но трябва да се изправим пред фактите, този момък би могъл да бъде по-добър от повечето от останалите. Бихме могли да поставяме този въпрос всеки път когато някой спечели титла така убедително, но е добре да се водят такива дебати".

Джокович може да не е празнуван като Федерер, но това не трябва да ни заслепи. Федерер е спечелил четири титли от Големия шлем след като премина 30 години, но Джокович изравни това до 31-ата година. Последната тенис цел на Федерер вероятно е златен олимпийски медал, след това да стане най-старият шампион в турнир от Големия шлем и да завърши като най-големият шампион в Големия шлем. Не е лошо да постигне две от три цели, но третата би могла да бъде твърде голямо предизвикателство дори и за него.

Последното предизвикателство за Джокович е да настигне и изпревари Федерер. Федерер сигурно е прекрасен и очароващ тенисист за всеки човек, но титлата най-добър е все по-близо до Джокович.

Режисьорката на Айвар: Най-важно ни е фамилията нищо да не забележи, приятелите да мислят, че всичко е наред, да не се караме пред децата...

Изглежда, че във филма "Айвар" повече е премълчано отколкото казано. Предимно, в брачните отношения на Вида и Бане. Дали това, между останалото, е бил и начин да покажете това, че без диалог няма щастие, в най-широкия смисъл на тези думи, и че без него всичко върви точно както и в този брак - негативна градация?

Без диалог няма живот. От диалога между половете до диалога между народите. В нашата култура е трудно да се разговаря, трудно ни е да сложим на масата всичко което имаме. По-лесно ни е да мълчим, да бутаме под килима, и едва когато започне да се пръска по шевовете, ние се питаме какво се случи. В моя филм се пръска между главните герои, въпреки че наглед всичко е както трябва. А всъщност нищо не е наред, само че и двамата се правят, че не го виждат.

Нашето възпитание е допринесло да бягаме от реалността, да не решаваме веднага вкъщи, докато сме деца, с родителите, всяка неизвестност, която ни предложи живота. И така продължаваме напред, в любовта, на работа, в приятелството. Ние не сме искрени в разговора нито в междучовешките отношения, просто не умеем да говорим за онова което ни мъчи. Ние силно се опитваме формата да ни е наред, а отвътре всичко погрешно или кухо да ръмжи до болка. Най-важно ни е фамилията нищо да не забележи, приятелите да мислят как всичко е наред, да не се караме пред децата. А в нас пъкъл.

Какво, работейки над тази филмова мелодрама, научихте за мъжко-женските отношения, любовта, брака?

Научих нещо друго, присъствайки на прожекциите на "Айвар" на редицата летни фестивали и гостуването в Канада, където филмът беше показан тази есен във Ванкувър и Торонто. Мелодрамата е толкова желан жанр, че навсякъде ме питаха заради какво има толкова малко мелодрами в нашата кинематография. Нямам отговор на този въпрос.

Интересни са и второстепенните герои във филма, особено майката на Вида, която не се отделя от урната с праха на своя съпруг. Какво искахте да покажете с тази героиня? Може би самотата?

Това е друга страна на любовта, която вече я няма. Това е доказателство, че любовта може да бъде вечна, и че без нея не може. Тази докторка в пенсия, Снежа, цял живот е провела с един човек и не може да приеме как трябва да живее без него. Нейният живот е бил техен живот, и тя носи със себе си урната със своя съпруг където и да тръгне.

Това не е само самота, това е когато хората принадлежат един на друг тотално, във всеки миг, на всяка цена. Всеки от нас знае по някоя двойка в своята фамилия, комшулук, сред приятелите, която служи за пример и в която двамата се молят на Бог точно той, съответно тя, да си отидат първи, защото не биха могли да останат сами. А това сами, значи без своя мъж, без жена си.

Какво мислите, че би ви казал баща ви, Марио Роси, ако можеше да изгледа "Айвар"?

Моят баща напусна този свят когато беше няколко години по-млад от мен сега. Останаха ми неговите драми, една, която аз обичам е играна в Стерийиния театър малко преди да умре, а много разбрах за него едва когато ги прочетох всичките. Марио притежаваше фино чувство за хумор, беше леко циничен, беше свой, почтен и честен интелектуалец с който не беше лесно да се състезаваш. Не знам какво би казал, но съм уверена, че би разбрал какво съм искала да кажа с този филм.

И след Тито - Чола

Само редки екземпляри сред сърбите имат мобилния телефон на Здравко Чолич, а както ми призна неговият някогашен мениджър Адис Гояк, който междувременно пое Горан Брегович, не само че този мистериозен номер го няма и той, а въпросът е има ли го и Здравко. Изглежда го има, защото някак се докопах до него, но и това беше напразно, защото никак не вдига. Както персоната, която ми го даде е повече от запозната, вярвам, че е наистина на Здравко, но моят източник частично се защити, защото с Чола никога не се знае. Може би, междувременно, е променил картата или, просто, не го използва.

Така показа, че, всъщност, е най-могъщият сърбин. Лично решава с кого ще контактува, кой може да направи интервю с него, а кой ще бъде отказан, а като не се знае точно нито кой е неговия истински пиар, а за мениджър да не говорим, става по-ясен неговият статус най-голяма музикална звезда на бивша Югославия.

Мнозина са поклонници и твърдят, че той е последният остатък от някогашната голяма държава, защото е еднакво обожаван от Гевгелия до Триглав, така че свободно може да му се скандира: "И след Тито - Здравко."

Бил е толкова голяма звезда, че като съвсем млад да се реши в тесни панталони в червен цвят, обгърнат с червено сако, да прави концерти из Югославия, пълнейки стадиони и зали. Накрая препълни и "Маракана". Първи се реши да направи нещо такова обкръжен от Локице. Забелязвало се е, че е толкова смотан за танцуване, че напомнял на Мистър Бийн принуден да координира движения с тогава най-хубавата балетна група, но и това не попречи хипнотизирани жени в него да виждат Баришников.

Изглеждал е сякаш го е правил Мештрович, в което може основано да се съмняваме едва сега, когато остаря, защото изобщо не се променя. Вместо баби, в него се влюбват внучките, въпреки че напълни шейсет и осмата.

За него песни са правили най-големите композитори, па по едно време се мислеше, че той е таен проект на върха на партията, със задачата младежта да слуша и зяпа в него, вместо да ги захласват "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс". Но теориите на конспирацията се оказаха грешни, защото, поред червените младежи и девойки, със същата страст го обожаваха и вътрешните и външните неприятели, и народняци и рокери.

В епохата на демокрацията, случаят е същия и с властта и с опозицията. Ако хвърляше петаците на Борис Тадич, младите напредняци и радикали не го критикуваха. Когато пя на откриването на хотел в Ниш, където седеше Александър Вучич, имаше опити да се бойкотира неговия концерт в Арена, но хейтърите се отказаха от кьоравата работа. Какво направиха? Маскирани, отидоха на концерт.

Ще бъдат шест, а можеше да пее всеки ден, до Нова година, а после и до следващата. Кой не може да не заобича Здравко Чолич, може би единственият сърбин с такъв необичаен статус? И такъв вече няма да се роди, нито ще бъде възможно да се оформи на какъвто и да е семинар на най-големите спин лекари.

За такава величина той е необикновено обикновен човек. Това е неговата тайна.

Три десетилетия революция: Страхът и покорността останаха

Чакаме няколко юнака на освобождението, които ни спасиха от тиранията на Чаушеску, да умрат от старост. След това всичко това заедно няма да означава нищо. Ще бъде само история, пише румънската писателка Лавиния Бранище за ДВ.

Майка и аз бяхме в курорта Синая, когато започнаха "събитията" през декември 1989. Вече не си спомням дали моята майка е ползвала отпуск или там сме били само за уикенда. Само си спомням, че беше хладно и мрачно. За да се стоплим, ходехме в една пекарна където имаше голяма кахлена пещ. Всичко беше под сняг и моите стъпала бяха влажни.

Изведнъж хората на улицата станаха развълнувани и започнаха да се движат изгубено. Мнозина говореха, че водата е отровена. Един младеж ми бутна в ръката "Манифест", една страница от вестник на която някой с флумастер написал: "Долу комунизма!". Това беше моят първи контакт с понятието "Манифест".

Едва като тридесетгодишна забелязах, че моите спомени за думите са много по-силни отколкото спомените за хора. Не съм сигурна къде съм срещнала за пръв път хора, които са ми важни, но отделни думи по толкова брутален начин са влезли в паметта, че съм напълно наясно кога за пръв път съм ги чула.

Манифестът тогава го понесох вкъщи, много години прекара в шкафа в който моята майка държеше важните писания.

С влак се връщахме в нашия град Браила. У дома пред телевизора седяха моите дядо и баба, объркани като хората в Синая. По единствената румънска телевизия чухме на живо викове: "Братя, победихме."

Наскоро един чуждестранен журналист ме пита дали си спомням сцените на екзекуцията на семейство Чаушеску. Разбира се, че си спомням. Тази картина съм виждала безброй пъти по телевизията. Всяка година ни припомнят тази сцена, тя някак влиза в предколедната програма.

Но не съм напълно сигурна дали съм виждала тези кадри тогава когато наистина са се случили (25 декември 1989). Възможно е едва по-късно да съм позволила тези картини да се впишат в паметта.

Въпросът на журналиста малко ме изненада. Темата на разговора всъщност трябваше да бъде моят роман "Интериор Зеро", вече не си спомням как стигнахме до свалянето на диктатора и неговата жена. Това се случи в един друг свят, в друг живот, който не е бил мой.

Освен това никога не съм размисляла за това дали съжалявам за смъртта на Чаушеску. През 1989 бях дете и имах съчувствие към всички живи същества. Вероятно бих се съжалила и над тях. Но отговорих различно, че не бих имала съжаление.

Моята леля имаше едногодишен син и живееше в друг град, не толкова отдалечен от нашия. Тя си спомня хаотични изстрели в близост до железопътната гара. Синът е скрила в недрата и го отвела при своите родители, защото е знаела, че като пенсионери няма да напускат къщата и двора.

Още повече от опасността на която са били изложени хората днес ме поразява произволът и абсурдността на потенциална трагедия. Заради какво е стреляно? И кой е правил това? Това съдебно никога не е разяснено. Чакаме няколко юнака на освобождението, които ни спасиха от тиранията, да умрат от старост. След това всичко това заедно няма да означава нищо. Всичко това ще остане само история.

През есента на 1989, когато бях на шест години и половина, всъщност трябваше да тръгна на училище. Но децата от моя град още от трети клас трябваше да работят в земеделието. Камион ги събираше сутринта и ги оставяше с часове да работят на полето. Там нямаше нито тоалетна, нито сянка в която децата биха могли да се скрият. Камионът ги събираше отново след няколко часа.

Моята леля още страда от проблеми с бъбреците след болест, която е получила, след като с часове на дъжда чакала на полето. Затова родителите решили да ме изпратят на училище година по-късно и така да дочакам работата на полето по-голяма и по-силна.

Един представител на властта ходил от къща на къща и проверявал колко деца има в училищна възраст. Спомням си, че веднъж почука и на нашата врата, и тогава трябваше да се скрия в къщата. Дядо каза, че съм се изселила и живея с татко. Това беше единственият път да ни е помогнала някоя история свързана с моя баща.

И тогава дойдоха "събитията" от декември 1989 и след това никой вече не трябваше принудително на полето в т.нар. "патриотична работа". През септември 1990 тръгнах на училище. До 19 години учех от същите учебници както и поколенията преди мен. Някои школски книги още имаха същото графично оборудване както и школските книги на моята майка, които дядо пазеше на рафтовете. Единствената разлика е, че от корицата изчезна портрета на "обичания вожд" Чаушеску.

Така че и аз съм продукт на тази образователна система, която за съжаление до днес не е променена. През ноември 1989 е проведен 14 Конгрес на Комунистическата партия на Румъния на който Чаушеску отново е избран за президент. Разбира се единодушно.

Като шестгодишна в детската градина бях сред най-големите в групата точно там където са днес, когато има избори, избирателните места. Възпитателката ни учеше да пляскаме и да викаме: "На 14 конгрес / Чаушеску отново е избран". Ние стояхме строени и викахме това изречение, шестгодишни, които не гледаше никой освен възпитателката.

По-късно, когато като отраснала особа и сама работех с деца в училище, понякога съм се питала какво ли е искала да постигне нашата възпитателка с този ритуал. Дали се е плашила, че някой шпионира? Или това е правила от вълнение? Или просто от конформизъм?

Вече не си спомням така ясно много неща от 1989, защото просто съм била твърде малка. Но си спомням атмосферата на недоверие в обществото, която проникна и в семействата. Страхът остана въпреки че в последните тридесет години приемаше нов облик. И покорността все още е тук.

Но специфичният тип страх от онази епоха все пак изчезна, след като за него говорихме толкова много.

*Румънската писателка и преводачка Лавиния Бранище живее и работи в Букурещ. Нейният първи роман "Интериор Зеро" през 2016 в Румъния е обявен за роман на годината.

Симфония V12

Дните са все по-кратки, нощите все по-хладни, а Нова Година и засилената еуфория само още не са стигнали. Зимният блус затова е музиката на декември, а лекът често се намира в нашите гаражи. През миналата година, от зимата се лекувахме със снежни пируети в Мини-то на Марко, докато този декември ни подари пролетно време, което ни накара да отложим хладните мисли за зимните месеци още поне малко. Музиката, която слушаме тази година е малко различна. По-шумна е, по-дълбока и я произвежда оркестър от дванайсет цилиндъра. Затова ще я наречем Симфония V12.

Пред нас свири Мерцедес-Бенц SL600 от 1993 година, а негов диригент беше Лилян. Той вече осем години е пазител на гордостта на Мерцедес наречена M120, V12 мотор с 389 конски сили от шест литра обем. Този автомобил има върху себе си AMG пакет, опция, която най-добре се оглежда в петокраките джанти, които са в контраст на неговата черна каросерия. Оригинално, този R129 се е шофирал по широките американски пътища, към което упътват неговите жълто-бели мигачи. Освен AMG пакет, една от специфичностите на този автомобил е адаптивното хидравлично окачване. С едва около 80 000 километра на таблото, пред Лилян са две важни задачи - да продължи своята пазителска длъжност, наслаждавайки се на всеки следващ километър.

Мерцедес SL с фабричното означение R129 е настъпил като повече от необходима замяна за остарелия R107. А именно, третото поколение SL се произвеждало от 1971 година, а след промените в закона за сигурността през седемдесетте години, като единствен достъпен кабриолет останал в производство до промяната на климата. R129 е развиван до момента когато икономическата оправданост е била ясна, а R109 наистина бил застарял. Този момент настъпил през 1989 година и SL отново поставил стандартите в класа, който най-много асоциира на свобода и наслаждение.

До появата на поколението R129, SL е имал мотори с четири, шест или осем цилиндъра. Родоначалник на клона е бил фамозният 300SL, но Sport Licht фамилията отишла в друга посока до SLR McLaren. Първият SL какъвто го знаем е носил означение 190SL и го задвижвал четирицилиндров мотор, докато наследникът W113 Пагода под капака имал редови шестцилиндрови мотори. V8 е въведен в R107, докато R129 до 1992 година можел да бъде поръчан като 600SL. Самият М120 мотор е създаден като отговор на М70 на БМВ премиерно представен в Серия 7, а интересно е, че двата мотора по своеобразен начин белязали десетилетието. А именно, М70 в S70/2 версията задвижвал McLaren F1, докато мерцедесовият М120 с помощта на AMG е сместен в Пагани Зонда. Все пак, онова по което М120 съответно SL600 е най-важен е фактът, че успешно завладял сегмента, който дотогава бил резервиран само за Ферари и Ягуар.

Като свидетел на ера в която силата доживяла ренесанс, а Мерцедес-Бенц отново станал свеж, динамичен и малко разюздан, R129 е икона, която ще живее още много десетилетия, точно както и всеки SL преди него. Бруно Сако след себе си не е оставил само автомобили, а цяла митология свързана с последните мерцедеси от старата школа. Точно заради това, нашият зимен ден беше изпълнен с нещо много по-възвишено от V12 музика.

Автор: Джордже Сугарис
Фотограф: Милош Никодийевич

Синият цивилен

Чак и в годините преди Югославия да подпише споразумение за обновление на икономическото сътрудничество с Германия, Мерцедес-Бенц е бил свързан с държавната власт. Докато самият Тито тогава се возел в американски автомобили, както и остатъкът от кортежа и държавния връх, остатъкът от държавния апарат имал Мерцедес. Така трикраката звезда се наложила като возило на различните служби, па и на полицията на която трябвал автомобил, който асоциира на авторитет. През следващите десетилетия различни мерцедеси са изпълнявали шарени функции, от кортеж на Тито до всекидневни служебни задължения.

Мерцедес-Бенц W123 от 1979 година, сега собственост на Ненад, е бил купен за автомобил на Съюзния СУП. Това означавало, че от фабриката е дошъл с 300D мотор, но без почти никакви допълнителни оборудвания или лукс. Прозорците са се отваряли с дръжки, климатик също не е имал, както и шибидах. Вместо всички удобства, допълнително оборудване са били допълнителни прегради във вратите, покривни отвори за "бурканите" и специална конзола, която се намирала вместо централните вентилационни отвори. Дори и автоматичната скоростна кутия е тук само заради своята функционалност - на шофьорите в униформи им било много по-лесно да не размислят за сменянето на скорост докато изпълняват своите протоколни задачи.

"Колата първоначално е била в Съюзния СУП, откъдето е откупена през 1997. Купил я е човек, който е работил на това място и я е карал до 2011 година. След като е починал, автомобилът стоял до 2015 и допреди няколко месеца не съм правил нищо.", започна Ненад, подчертавайки, че работите са били от козметичен характер. Все пак, по време на престоя при предишния собственик, този Мерцедес е изгубил един от своите знаци с които е напуснал фабриката. Специалното табло е заменено от обикновено, така и инструментите за контрол на ротационните светлини са извадени. Този W123 иначе не е единственият служебен автомобил в колекцията на Ненад и в неговия 280Е W123 това оборудване е запазено.

На Ненад W123 му е специално любим модел, тъй като такъв е бил неговият първи Мерцедес, като в своята сегашна колекция е решил да купи тези два автомобила със специално предназначение и история. Сравнението на дизел моторите от тази ера с бензиновите почти не е било възможно, но Ненад накратко се обърна към това което този мотор е предлагал някога и сега: "300D в онова време е бил единственият нормален дизел, единственият, който е можел да се кара нормално. Това разбира се не са никакви възможности в сравнение с днешните возила, но пък затова тук има автоматична скоростна кутия, която облекчава всичко." Пътните характеристики на Мерцедеса на Ненад не са толкова важни поради простата причина, че той е в статичната част от колекцията и планът е да се шофира само по събори, с цел да се запази спомена за W123 като дял от държавния автомобилен парк.

За Мерцедес W123 могат да се чуят най-различни мнения и те главно зависят от това дали ги дава някой, който харесва трикраката звезда или не. Все пак, онова което е сигурно е фактът, че тези мерцедеси са незаменима част от югославското транспортно наследство и предмети на своеобразен автомобилен култ. Днес когато ги има все по-малко на улицата, лимузини като тази на Ненад служат да ни напомнят за всички предимства на този модел, който е белязал десетилетия на балканските мечти.

Автор: Джордже Сугарис
Фотограф: Милош Никодийевич