В "нормалния свят" човек не познава своите комшии

Кой в цивилизования свят още се грее на дърва. Нормалните хора купуват всичко което им трябва. Какъв айвар и зимнина, какво седене до печката по жегата, каква туршия? Никога повече. Ще летуваме и зимуваме по екзотични места. Като всички нормални хора. В хотелите, с джакузи, с басейни поред морето. Ще се храним в ресторанти, ще ядем морски плодове, калмари и миди. Ще носим бели ризи и с чаша бяло вино ще гледаме залезите на слънцето.

Ситно е наложено име за метални монети от всякакви стойности и по-малки от динар. Събираха се в тежки дни, по чинии, вази и чекмеджета като последен изход за купуване на най-нужното, най-често самун хляб и литър мляко.

С тях са пълнени и детските касички, които когато родителите биха ги празнили със задължителното обещание към малчуганите, че всичко ще им бъде върнато, "само да дойде първи".

Събирайки монети или гледайки родителите как правят това се заричахме, че ще се докопаме веднъж до "нормален живот".

Тук или там отвъд, все едно, само вече веднъж да започнем да живеем "като целия нормален свят". В този нормален живот най-сетне ще бъдем независими, свободни и самодостатъчни. Никой за нищо няма да ни пречи. Ще можем да правим всичко и да плащаме от своите заплати.

Няма да трябва повече да просим от комшии и приятели, които малко "разбират" от разни поправки, от смяна на гумичката на чешмата, дребни и крупни поправки на автомобила, до услуги в държавните институции, училища и болници. Нормалните хора плащат всичко което им трябва. Чиста сметка, дълга любов.

Повече никой няма да ни е нужен.

Ще се отървем от всички тези глупаци, чиито капризи сме търпели с години, защото "може някога да потрябват". Веднъж най-сетне ще им кажем в лицето какво наистина мислим за тях.

На кого още му трябва комшулук. Целият този свят, който си вре носа в нашите животи. Клюкари. Всеки час ни звънят на вратата и идват само да чуят какво се случва, да видят чия мъка е по-голяма, нашата или тяхната.

В "нормалния свят" човек и не познава своите комшии. Не се посещават, здравей здрасти, и това е. Край на историята.

Ах, само веднъж да ни съмне.

Никога вече няма да цепим дърва за подпалка. Кой в цивилизования свят още се грее на дърва. За зимница и айвар да не говорим. Нормалните хора купуват всичко което им трябва.

Какъв айвар, какво стоене до печката в жегата, каква туршия... Никога повече.

Ще има тук и летувания и зимувания по екзотични места. Като всички нормални хора. В хотели, с джакузита, с басейни поред морето. Какво летуване на Адриатическо море в стая под наем с ръчни хладилници, печени кифлички и храна за седмица. Ще се храним по ресторанти, ще започнем да ядем морски плодове, калмари, миди. Ще носим бели ризи и с чаша бяло вино ще гледаме залезите на слънцето.

Ще съмне и за нас един ден.

Петнайсет години по-късно животът ми е струва ми се твърде спокоен.

На работа, умно, и с всички на разстояние. Никакви приказки, никакво сближаване. Само учтиво. И усмивка, ако някак може. Надяваш усмивката на лицето, изработваш своето и чао.

И никакви шеги с колежките. Два пъти се изгорих. Пошегувах се грешен, те всички се усмихнаха, но се прибраха по домовете, размислиха малко и написаха няколко писма, достатъчно да бъда на ивицата на уволнението. Оттогава само дисциплина.

Но, да не си слагам грях на душата, поне се печели.

Приятели твърде малко, почти и няма. Виждаме се два пъти годишно, когато задълженията позволяват. Планираме няколко месеца предварително, па може и да се срещнем.

Но затова има познати. Времето се съкращава, изпие се по някоя бира. На дистанция, разбира се. И само леки теми, спорт, времето, работата. Нищо от история, религия, политика, нищо за руснаци, американци, китайци, сърби. Само леко.

И по някое хоби, планинарство, колело, четене, ако се намери време. А време винаги има, само ако се спи малко по-кратко. Рано станеш, късно легнеш, наспиваш се през уикенда.

Монетите събирам в голяма чиния. Моят фонд за годишни почивки. Чинията се напълни и е достатъчно за малки бягства до Южна Америка. Там обичайно намирам красота, щастие и скръб. Вулкани, джунгли и море са следвани от беднотия каквато у дома не се и представя. За тези хора моята Сърбия би изглеждала като финансов рай. А тук най-често срещам някакви усмихнати хора на които усмивката е единственото богатство. И те ми изглеждат наистина щастливи.

И комшулука не познавам.

Под мене живее старица с две кучета. Пудел и вълчак. Живее сама и ми се струва, че не я посещава никой. Понякога говоря с нея. И тя се опитва да ме задържи в разговора. Нея поне я виждам, на останалите не знам и лицата.

Но преди две седмици, изненадващо някой ми почука на вратата. Не помня кога за последен път някой е почукал на вратата. Отварям и виждам две млади съседки. В пижами. Изглежда живеят заедно. Стоят объркано и питат дали имам някакъв инструмент за разбиване на врати.

- Заключихме се отвън, срамежливо казва Лиз.

Давам им кламер, кредитна карта, пробват и с моя ключ, всичко което са виждали по филмите. Но нищо не успява.

- Там откъдето съм хубавице, това се прави с железен лост, включвам се след двадесет минути неуспешни опити. Или се обадете на ключар. Ключарят ще ви вземе сто долара, но вратата ще ви остане читава. Моят лост не струва нищо, но ще имате следи от разбиване на вратата.

- Ако наистина можете, бихме пробвали с лоста, отговаря Дена, домакинката. Малко сме зле с парите.

Развълнуван заради възможността да помогна на който и да е бързо донасям лоста и вратата се отвори. Бравата е читава, вратата е отворена, а и следите от разбиването не са големи. Развълнувани са и благодарят.

- Девойки, елате, имам добра ракия? Това е едно екзотично питие от моя край. А и да си поговорим малко. Редно е, комшии сме вече две години, а не се познаваме...

- Благодаря, може би друг път. It was nice to meet you! - отговаря Дена и с широка изкуствена усмивка влизат в апартамента.

Във входа оставам сам с лоста и чука в ръцете.

Със самотата трябва вече веднъж да свикна, ако искам да живея като целия нормален свят.

Автор: Предраг Рудович  

Нойе Цюрхер Цайтунг: Трети човек

Преди решаващия мач в Завършващия турнир в Лондон, в който Новак Джокович има за противник Роджър Федерер, швейцарският вестник "Нойе Цюрхер Цайтунг" публикува текст с показателното заглавие "Трети човек".

"Новак Джокович никога не е крил, че го интересува само да бъде най-добрият. Неговата ранна младост е белязана от амбиции, които са били почти болестни. Грабил е за победи, грабил за признание. И тогава, на върха на успеха, се срина в празнина. Мъчен от съмнение в себе си се върна в Копаоник в сръбските хълмове където неговата кариера някога е започнала. Показа се пред зида в който е удрял първите тенис топки и който сега е пълен с дупки. В едно видео, той видимо трогнат казва: "Дупките в зида са от бомби. Това е потресаващо. От друга страна, хубаво е да се види, че стената и поред това още стои."

"Копаоник се намира на сръбско-косовската "граница". По време на войната единици на НАТО три месеца покривали този край с килим от бомби. Белезите до днес не са излекувани. Нито на терена, на който Джокович удрял своите първи топки, нито в неговата душа. Джокович стъпва по терена, записва неутешимата картина с камерата на мобилния телефон. Пред една колиба, която едва стои, се спира: "Тук имахме малко пространство в което отморявахме, където палихме огън." А после преминава от английски на сръбски език. Онзи който иска да знае кой е Джокович, какво го движи и защо успехът му е за нюанс по-важен отколкото на всички негови конкуренти, трябва да изгледа това видео. В него е събрана есенцията на неговото съществуване."

"Най-добрият играч в този момент"

"Джокович не играе само за себе си. Той играе за Сърбия. Затова в своята страна е герой, а в остатъка от света аутсайдер. Няма друг играч, който има две така различни лица като той. Поред терена Джокович може да бъде най-чаровния човек. А на терена става воин. Този немилосърден, неумолим дял от себе си символизира сцената от Откритото първенство на Австралия през 2012, когато победи Надал в най-дългия финал от Големия шлем в историята, 5 часа и 53 минути, и победата отпразнува с късане на тениската в областта на гърдите.

Novak Djokovic, Rod Laver and Rafa Nadal from the 2012 Australian Open. Was this the best Aussie final ever? pic.twitter.com/G782fkKoAW

— SpanishTennisSecrets (@SpainTennisBook) 17 януари 2016 г.

Новак Джокович е най-добрият играч в тениса в този момент. Никой в десетилетието не е спечелил повече големи турнири от него. От 2010 насам е спечелил 15 от своите 16 титли от Големия шлем и 29 от своите 34 от Мастърс 1000. Между 2012 и 2015 четири пъти подред победи във финалите на АТП. След първия триумф в Уимбълдън през 2011 за пръв път стана номер 1. Оттогава е имал това класиране 275 седмици. Ако Джокович тази седмица в Лондон бъде по-добър от Надал, ще завърши за шести път годината като най-добър в сезона и така ще изравни рекорда на американеца Пит Сампрас.

Това е статистика на един изключителен играч. При това Новак Джокович е на само 32 години. След победата в Уимбълдън през юли не остави място за съмнение, че иска да нападне и рекордите на Роджър Федерер от 20 титли от Големия шлем и 310 седмици на първо място. Ако остане до известна степен здрав, възможно е, чак е и вероятно, да успее в това.

В сянката на Федерер и Надал

И поред това, когато става дума за наклонността на зрителите, той остава трети човек. Джокович не е само в сянката на Роджър Федерер, а и в сянката на Рафаел Надал. И това не мъчи само него, а и цялото семейство. Майката Диана наскоро в едно интервю за индийското издание на списание GQ каза, че публиката не може да се помири с това, че нейният син е по-добър от Федерер и Надал. Публиката уважава успеха на Новак, но щом играе против Федерер, публиката подкрепя Федерер.

Това ще бъде така и в четвъртък, когато Джокович в Завършващия турнир на АТП ще играе за класиране в полуфинал. Публиката няма да крие на чия страна са нейните симпатии. Възможно е да бъде на границата на честното поведение. Може би и ще я прескочи както във финала на Откритото първенство на САЩ през 2015, когато против Джокович не беше само Федерер, а и 90% от публиката. Джокович в такива моменти обикновено потъва в себе си. И се връща в разрушенията на своята младост, на Копаоник. Дупките в тенис стената се превръщат в пукнатини в неговата душа и го превръщат в рицар, който трябва да бъде победен не веднъж, а два пъти, че и три пъти, а може би чак и четири пъти, преди наистина да падне на земята.

Федерер знае колко ще бъде тежко тогава да победи Джокович. Списъкът на техните досегашни 48 мача е пълен с по-големи и по-малки драми, които най-често завършваха с победи на Джокович. В годините 2010 и 2011, Федерер два пъти изгуби в полуфинал след две пропуснати топки за мача. Изгуби през 2014 в Уимбълдън, 2015 в Уимбълдън и Откритото първенство на САЩ в три финала от Големия шлем. А това лято съперничеството кулминира във финала на Уимбълдън, където Федерер и след две топки за мача изгуби. Публиката искаше Федерер да победи. Подкрепя го до последната размяна на топката. Джокович по-късно каза, че виковете "Роджър, Роджър!" в своята глава е претворил в "Новак, Новак!".

Така размисля някой който има мисия.

Тя още не е завършена.

Новак Джокович продължава да се бори.

За себе си, за Копаоник", заключава швейцарският вестник.

Джокович или Федерер?

След жребия сблъсъкът между Новак Джокович и Роджър Федерер беше проектиран за втория кръг и като мач в който ще се решава за първото място в групата. Две блестящи издания на Доминик Тим по-късно, Новак и Роджър в четвъртък играят елиминационен, фактически 1/4-финален мач на АТП финала в Лондон.

Това ще бъде 49 епизод на едно от най-големите съперничества за всички времена, Новак в момента води с 26:22, а за последен път се срещнаха в епичния финал на Уимбълдън в който сръбският тенисист спаси две топки за мача и победи с 13:12 в тайбрека на петия сет.

Предишният път в зала играха в полуфинал в Париж миналата година, това беше много вълнуващ сблъсък в който Новак победи със 7:6 (8:6), 5:7, 7:6 (7:3). В завършващия турнир са се срещали шест пъти - Федерер се отказа преди финала през 2014 година и преди да излезе на терена, а в останалите пет сблъсъка резултатът е 3:2 за Джокович. Последният дуел беше финалът през 2015 година и победата на Новак с 6:3, 6:4.

Това е статистика, минало което в определен процент може да повлияе, но все пак много по-важно е онова което се случи в непосредственото минало. И Джокович и Федерер пристигнаха в Лондон с титли в зала (Новак Мастърса в Париж, Роджър турнира от сериите 500 в Базел), но триумфалният низ не продължиха в О2 Арена.

Гледайки играта в предходните два мача в Лондон, впечатлението е, че Федерер се проваля в сравнение с очакванията. Мъчи се с работата с крака, и езикът на тялото му е нехарактерно "равен" - против Тим изгуби всички ключови точки, а Беретини му даде много по-силен отпор от очаквания, Федерер с рутина и опит стигна до победа. Обаче, това не трябва да означава нищо преди дуела в четвъртък - не би бил първи път Роджър да тръгне по-слабо и да се повдигне внезапно, това е човек, който в 15 от своите 16 участия на завършващия турнир е играл поне на полуфинала.

От другата страна, същото важи и за Джокович, макар че той все пак игра по-добре в първите два кръга. Даде на Беретини в почти съвършен мач само три гейма, а Тим, по собствените му думи, изигра най-добрият мач в живота си и победи Новак едва след 7:5 в тайбрека на третия сет. Въпреки наистина брилянтната игра на Тим, имаше и слабости в тази на Джокович - първите удари в размените, на които толкова залага в последните години, не правиха разлика, а нерядко с къси топки даваше допълнително вятър в платната на и така разиграния съперник. Изглежда немислимо и фактът, че Новак не спаси нито една от четирите топки за пробив пред които се изправи, а и сервисът не му служеше в ключовите моменти, за разлика например от Париж.

След мача Новак беше бесен, но имаше ден да се успокои, човек е, който много пъти е показал, че може успешно да забрави тежките загуби и моментално да се преориентира към следващата задача. Нещо повече, често се е случвало тези поражения да бъдат катализатор за още по-добри игри.

Всеки дуел между Джокович и Федерер носи специална тежест, а сега залогът е класиране за полуфиналите, за Новак и борбата за номер едно с Надал. Тактически, Федерер ще опита да направи мача възможно по-бърз, ще тича към мрежата, но ще вкарва и слайс, генерално ще се труди Новак да не свикне с един ритъм, а непрекъснато да го държи в неизвестност.

Така например се "втурна" срещу Джокович в Шанхай през 2014 година, после празнува и в Дубай година по-късно, но оттогава резултатът е 9:2 за Новак и, за разлика от ранните фази в кариерите на двамата, той беше този с психическото преимущество в ключовите моменти. Динамичният сервис-ретур ще бъде разбира се много значителен в двете посоки, особено в условията каквито са в О2 Арена, а Новак ще настоява сега да наложи своята воля рано в точките - взимайки предвид как течеше мача с Тим, вероятно това ще му е в съзнанието още повече от самото начало.

Атмосферата в О2 Арена ще бъде вряла, публиката в огромната част за Федерер, но Джокович вече е свикнал с това, през цялата кариера се бори с това и вече е развил механизми с които това не му пречи, а му служи като допълнително задвижващо гориво.

"Гледах двата мача на Роджър, мисля, че не е в добра форма, не играе на своя максимум, но с Федерер никога не се знае - може да излезе и изведнъж без напрежение да прави печеливши удари от всяка част на терена", каза Маркос Багдатис, някога осми тенисист в света, и допълни:

"Джокович трябва да играе своята игра, да атакува втория сервис на Роджър и не смее да му дава твърде много време - Федерер играе невероятно когато му се даде време. Все пак, човек, който по-добре от всички нас знае какво трябва да се прави е самият Джокович, побеждавал го е много пъти. Смятам че играе много добре и ще намери начин да победи."

В сряда Новак качи в социалните мрежи фотографии с децата в парка, а в отреденото време не тренира. След близо тричасов мач в края на сезона, вероятно е решил напълно да проветри главата, отмори тялото, а тогава да опита с голям стил да завърши годината.

Автор: Саша Озмо

От Вайферт и Байлони до БИП - три века пивоварство в Белград

Београдска индустриjа пива е създадена през 1963 година със сдружаването на някога най-големите производители на пиво. Популярното питие в Белград са донесли немски пивоварни майстори.

По повод отбелязването на три века пивоварство в Белград в "Галерия 51" се откри изложба чийто автор е историкът Ненад Лукич, уредник в Музея на науката и техниката. Това е възможност посетителите да се запознаят с богатата история на производство на една от най-популярните напитки в Сърбия, както и с автентични експонати и допълнителни материали, които показват развоя на пивоварството в Белград, от началото на 18 век, когато е започнало отварянето на първите ръчни пивоварни.

Иначе, първите занаятчийски работилници за производство на бира са отворили немските пивоварни майстори, които са пристигнали в Белград с останалите заселници, след като според регулациите на Пожаревачкия мир, Белград и околността попаднали под хабсбургско управление. Това е след австро-турската война през 1716-1718 година. Недълго след това, османците отново завладели Белград, а немските пивоварни майстори се изселили.

Ненад Лукич, историк и уредник в Музея на науката и техниката, припомня, че след пауза от почти един век първата пивоварна в Белград през 1839 година е отворил мелничарят експерт Йохан Вайхапъл, родом от Щайерска.

Несъмнено е, все пак, че едно от почетните места в белградското пивоварство принадлежи на семейство Вайферт. Панчевският индустриалец Игнят Вайферт между 1871 и 1873 година изградил парна пивоварна на бърдо извън Белград, тогава наречено Смутековац, а днес Мостар и я нарекъл на сина си "Първа сръбска парна пивоварна Джордже Вайферт". Джордже е поел управлението на фирмата, и до Първата Световна война в нея са могли да се произведат до 50 000 хектолитъра бира годишно.

- След войната Вайферт обновява пивоварната и през 1921 година я трансформира в акционерно дружество. Между двете световни войни тя е била най-големият производител на бира в Кралството на СХС, съответно Кралство Югославия и нейният максимален годишен капацитет е бил около 180 000 хектолитъра пиво. След края на Втората Световна война, 1947 година, тя е конфискувана и преминава в държавна собственост, сменяйки името на "Пивоварна 7 юли" - разказва Лукич.

Фирма "Игнят Байлони и синове" официално започва пивоварна дейност в началото на 1888 година. Байлони в края на 19 и началото на 20 век значително увеличили производствените капацитети, което повлияло тяхната пивоварна във второто десетилетие на 20 век да стане най-големият производител на пиво в страната, а след Втората Световна война и тя е национализирана, претворена в държавна собственост и е променила името в "Пивоварна Белград" под което работи до 1963 година.

И, през януари 1963 година идва моментът да се роди гигант - Београдска индустриjа пива. В популярния БИП влизат бившите пивоварни Вайферт и Байлони, както и "Безалко", предприятие за производство на безалкохолни напитки.

- До началото на 21 век БИП беше на върха по производство на пиво, но тогава първенството поема Апатинската пивоварна. БИП през 2007 е приватизиран, но заради неизпълнение на договорните задължения Агенцията за приватизация през 2010 година разваля договора с чуждестранните собственици. В началото на септември 2015 година Търговският съд в Белград започна производство по несъстоятелност за БИП, което и днес е в сила - обяснява историкът Лукич, който и сам повече от година е работил в някога най-популярната пивоварна по тези простори.

Заводът БИП в "Мостар" днес е най-старият и единствен останал промишлен комплекс в Белград, където все още се извършва производство.

Въпреки че е съставен дял на Белград, Земун е имал собствена история на пивоварство. Първата пивоварна през 1721 година, след освобождението на града от османците, е основал Йохан Крищоф Шмид. Намирала се е на мястото на днешното Основно училище "Лазар Саватич" и е съществувала до края на Втората Световна война.

Поред нея са съществували пивоварни, които са отваряли Михаил Финдт и Йосип Габорчек, а в последните десетилетия на 19 век започнала да работи и пивоварна, която са основали Стефан и Мария Зарич. Нея в края на 19 век са взели Адолф Щок и Йозеф Фунек и нейното официално име е било "Парна пивоварна Щок и Фунек". Намирала се е в началото на днешната улица Цар Душан и е съществувала до края на Втората Световна война.

А тъй като пивото се произвежда, за да се пие, поред пивоварни са никнали и белградските пивници.

- Официално, първата пивница е отворена във втората половина на 19 век и неин собственик е бил Илия Милосавльевич Коларац. С оглед на това, че пивото с времето е ставало все по-популярно, в Белград до края на Втората Световна война са работили още десетина пивници и ресторанти от които специално са останали запомнени "Байлони", "Втора пивница", "Касина", "Мала пивара", "Пролече", "Руски цар", "Урошева пивница", "Димитрийевич и Михайлович", "Хайдук Велько", "Игнятова" и "Код Кнез Михаила" - изброява Ненад Лукич.

Краят на миналия и началото на 21 век са белязани от откриването на верига локали и пъбове в които се пие любимото питие.

"Княжеска пивоварна"

На ъгъла на днешните улици Адмирал Гепрат и Балканска, през 1840 година е завършено изграждането на Голямата или Княжеската пивоварна, чийто номинален собственик е била княгиня Любица Обренович. Първи управител от 1 януари 1841 до 30 юни 1842 година е бил Константин Хадия - младши, земунски пивовар и зет на Йеврем Обренович. За работата на пивоварната няма много запазени данни, но се знае, че в нея се е произвеждало светло и тъмно мерцен (мартенско - б.р.) пиво и че годишното производство не е могло да бъде по-голямо от няколко хиляди хектолитъра. Княжеката пивоварна е престанала да произвежда през 1873 година.

"Малката пивоварна"

По инициатива на група заможни белградски търговци през 1871 година е основано Първо сръбско акционерно дружество за пивоварство, в чийто състав влязла и "Малката пивоварна" или "Филипова пивоварна", кръстена най-вероятно на своя първи собственик Филип Джорджевич. Намирала се е на самия край на днешната Цетинска улица. Тринадесет години по-късно Дружеството обявява банкрут, а пивоварната поема Йован Брабец. Той е модернизирал производството с купуването на парни машини и самостоятелно водил работата до 1888 година когато заради дългове продал фирмата на "Игнят Байлони и синове".

Сине, дали би могъл да се върнеш да живееш тук

Въпреки че се чувствам канадец и обичам Канада, колкото по-стар съм и когато дойда в Сърбия ме обзема някакво чувство на спокойствие когато кацна в Белград. Това чувство никога не съм имал докато бях по-млад.

През ранните седемдесетте моите отидоха за Канада и аз отраснах там. Когато живеете някъде от малък и когато там ви се случи всичко първо в живота, това е вашата страна. Поне аз така мисля и чувствам.

Първото държане за ръце, първата целувка, първата любов, първата раздяла, първото "ще умра за нея", всичко първо. Въпреки че сега живея в САЩ моята държава е Канада и се чувствам канадец, но... Винаги съществува някое но.

Сестрата и аз вкъщи трябваше да говорим на сръбски. Моите говореха, че децата трябва да знаят като дойдат в Югославия да говорят с бабите и дядовците, роднините и другите деца. Въпреки че заради това много негодувахме, сега ми е драго, че заради това са били строги, а ние не сме забравили сръбския език.

Преди разпадането, мисля за второто, на Югославия, моите със заработените пенсии решиха да се върнат. Не можеше да ги спре никакво молене, умоляване па чак и моите блъф заплахи.

Достатъчно им беше с канадските зими и сняг и каране по леда. От всичко им беше омръзнало, само искат да се върнат вкъщи, а тази къща за тях винаги е била Сърбия. Върнаха се те, а с тях и сестрата.

Аз идвах всяка година да ги видя, първо сам, а после и със семейството. Макар че казаха когато си отиваха, че Канада повече никога няма да ги види, за моята сватба дойдоха щастливи и наистина се наслаждаваха три месеца. Още помня когато си тръгваха, че не бяха толкова щастливи, че се връщат, но техният живот сега беше в Сърбия, а тяхната къща там.

Всеки път когато идвах в Сърбия, моята твърде добра, сега покойна майка, след някое време винаги ми задаваше същия въпрос. И то винаги когато ми пържеше картофи, и никой на този свят никога няма да може да изпържи картофи като моята майка, с онези тънки люти наденички и жълта горчица от онези чашки.

Би питала: "Сине, дали би могъл да се върнеш да живееш тук?"

А аз винаги отговарях същото: "Как да се върна майко, ти знаеш, че там е целият мой живот. Там е къщата."

"Знам сине, знам. Майка така пита", отговаряше и бързо би се обърнала да не видя сълзите.

Моят баща вече го няма пет години, а три години я няма и моята майка. Няма ги вече най-добрите пържени картофи на света и няма вече въпроси за завръщане. Няма вече чакане да се върна вкъщи от празненство. Няма вече обръщане към моя баща: "Йой, още го няма". И отговорът: "Колко си луда, хайде в кревата, или спи при някой или е в затвора, в двата случая ще знаем утре, или ще се върне вкъщи или ще го изваждаме от затвора."

Не, никога не са ме изваждали от затвора. Това никога не бих причинил на моите родители. Няма вече и малко подръпнатите завеси в тъмнината да се види кога съм дошъл вкъщи и съм паркирал колата, па чак тогава на спане. Няма вече, като се събудя, да ме пита кога съм се прибрал, а аз да й отговоря: "Защо ме питаш като знаеш." Тогава би ми напсувала "майката тарикатска".

Мисля, че само ние на Балканите имаме псувня в която родната ти майка те псува на майка. Винаги като си дойда в Сърбия моята сестра ми пържи картофи и тънки люти наденички и купува онази жълта горчица. Въпреки че всичко е супер вкусно, все пак някак не е хубаво както когато майка ги пържеше.

Никога не съм казвал това на сестра ми, нито някога бих го споменал, но мисля, че тя някак знае и усеща.

Е, сега стигаме до онова НО от началото.

Въпреки че се чувствам канадец и обичам Канада, колкото повече остарявам и когато идвам в Сърбия ме обзема някакво чувство на спокойствие когато кацна в Белград. Това чувство никога не съм имал докато бях по-млад. Особено като се върна. Когато вляза в апартамента, който родителите ми оставиха, всичко е така както тя го е оставила за последен път. Умря две седмици преди децата и аз да пристигнем на почивка в Сърбия.

Чувствам, че кръвта ме тегли към земята на прадядовците, дядовците и бащите. Знам че Сърбия е част от мене и винаги ще бъде. Знам винаги да се удивявам на нейните красоти. Винаги се радвам на нейните победи. Моите деца винаги се одушевяват когато са там. Знам че са горди със своите "50 процента serbian blood".

Аз знам всичко това. Но дали бих могъл да се върна да живея там? Наистина още не съм сигурен, но вече не е онова чувство което имах когато бях по-млад.

Сега ми е много тежко и съжалявам, че поне веднъж не излъгах и не казах: "Може би един ден майко, разбира се, че ще се върна!"

Тя би знаела, че това не е истина, но поне не би пуснала сълзи както много пъти преди това. Моята твърде добра майка.

Лука Томич 

Дали "Стената падна върху Югославия"?

За малко трибуната в Музей Югославия да се превърне в просто изреждане на световни и домашни възможности свързани с падането на Берлинската стена. За щастие, прехвърчаха и интелектуални искри, а главна роля играха ветерани.

Някъде след осем вечерта, на спирка Музей Югославия, две грижливо гримирани млади белградчанки търсят в гугъл името Будимир Лончар. Едната от тях доволно показва тъкмо намерената биография на Лончар на своя умен телефон, а нейната приятелка коментира със смесица от учудване и удивление: "Осемдесет и пет? Чудо е, че изобщо си спомня! А се държи добре!" По-голям комплимент бившият министър на външните работи на Югославия Будимир Лончар не можеше да получи. Лошата математика на белградските млади жени го подмлади с десет години - той е на пълни деветдесет и пет. Разбирам, че и тези девойки са били на същата трибуна както и аз, която беше проведена в кино залата на Музей Югославия.

Там седнах на първия ред и гледах как залата полека се пълни. Много познати лица в чудесната гама от Миломир Марич до Соня Бисерко.

Възрастни участници

Лончар за онези, които помнят Югославия беше най-звучното сред имената, които говориха на трибуната "Падането на Берлинската стена - 30 години по-късно". Поред него, на въпроси на модератора Миливой Бешлин, иначе историк и научен сътрудник в Института за философия и социална теория, отговаря и Иван Иванйи, който е само пет години по-млад от Лончар. Този писател повече от 20 години беше преводач от немски език на югославския президент Тито, а като дипломат работи и в югославското посолство в Западна Германия в средата на седемдесетте години на миналия век когато шеф в Бон му е бил - Будимир Лончар. Следващият участник в трибуната беше Михайло Ковач, някогашен кореспондент на Телевизия Белград от Западна Германия, който по време на съдбоносните ноемврийски събития на 1989 е боравил в Берлин.

Най-сетне, не в свойството на жив свидетел, а на научен изследовател, между поканените гости се намери и забележимо по-младият загребски историк, професор във Философския факултет Твртко Яковина, иначе автор на книгата "Третата страна на Студената война".

Трибуната организираха Институтът за философия и социална теория, Университетът в Белград и Музей Югославия, с подкрепата на немското посолство в Белград.

Докато Лончар през 1989 беше шеф на югославската дипломация, Иванйи вече пенсионер в Белград, актуалният отговарящ за политическите въпроси в Немското посолство в Белград Матияс Шикорски е бил западногермански тийнейджър.

Шикорски поздрави участниците и публиката с лични спомени за това време от преди три десетилетия когато падна Стената. Въпреки че, както каза, неговата майка била родом от изтока на Германия Шикорски си спомня, че като много други хора в запада на Германия усещал по-голяма близост със западните държави в които временно бил на почивка отколкото с ГДР: "Тази ГДР, към която за една нощ се отвориха границите ни беше относително чужда". Той допълни, че пет години след падането на Стената се е запознал със своята съпруга, което не би било възможно ако го нямаше това и за него лично щастливо събитие. Матияс Шикорски не подмина факта, че началната еуфория след падането на Стената много бързо е спихнала, за което, както каза, са допринесли и кървавите събития в Югославия. "Последиците се чувстват и днес във всички държави наследници на Югославия", подчерта Шикорски.

"От Стената са били доволни почти всички..."

Разговорът на трибуната се проведе в две части. В първата участниците опитаха да отговорят на въпроса какви са били Германия, Европа и света по времето на вдигането на Стената, как светът се е променял по време на Студената война и какво е довело до падането на Стената. А втората част се движеше в рамките на въпроса - къде във всичко това е била Югославия, къде са днес държавите произтекли от нейните руини.

Първо загребският професор Твртко Яковина, даде кратък преглед на историческите факти от 1961 до 1989. Неговото изложение беше проникнато и с анекдоти па от съвременната история успя да направи интересен разказ за шейсетте души в публиката. "От издигането на Стената са били доволни почти всички, освен може би източните немци", обясни Яковина тогавашната цинична логика на Студената война, която заради избягването на по-голямото зло - глобална военна конфронтация - мълчаливо приемала Стената.

Яковина припомни, че вече успешно направените реформи в Полша и Унгария както и Горбачов начело на Съветския съюз са създали контекст без който промените в ГДР са били трудно изпълними. Също така разбрахме, че актуалната немска канцлерка Ангела Меркел в момента когато членът на източногерманското Политбюро Гюнтер Шабовски преди три десетилетия е измърморил, че смята че разрешението за минаване на границата за източногерманските граждани влиза веднага в сила, била в редовно посещение на сауна в четвъртък. Бъдещата канцлерка влязла в сауната от херметически затворената ГДР, а излязла от нея на среща със своята щастлива съдба в източногерманска държава чиято граница към Запада била в хаос.

Будимир Лончар в своето изложение, което винаги вземаше най-много време, подсети, че без Вили Брант и неговата "източна политика", Горбачов и в крайна сметка съгласяването на Вашингтон да повярва на Горбачов, едва би било възможно повторното обединение на Германия.

Югославия недорасла за Югославия

Дискусията забележимо се оживи когато в център беше поставена Югославия.

Будимир Лончар видя причините за изоставането на Югославия от бившите държави от Източния блок в недостатъчната решителност да се откаже от еднопартийния монопол на власт: "Непрекъснато имахме реформаторска дискусия, а непрекъснато търсехме начини да запазим еднопартийния режим". Интелектуалният и морален кредит, който Югославия е имала като държава, която се е еманципирала от Москва още през 1948 и като една от водещите държави в Движението на необвързаните рязко се стопил, а реформаторските усилия дошли едно десетилетие по-късно. "Югославия изостана от своята собствена политика в часа когато се пробуди целият изток, когото ние подтиквахме към еманципация".

На модераторския въпрос дали има истина в сръбската теза от националистичните кръгове, че с обединението на Германия е създадена "немска Европа", която тогава по думите на Добрица Чосич е против Сърбия с "австроунгарски причини и аргументи" Иван Иванйи отговори индиректно, обръщайки се към състоянието на немското единство: "Германия не се е обединила. Това просто не е точно". Иванйи посочи носталгията за ГДР, недоволството на изтока в държавата, за да заключи, че тази Германия, която и в тези три десетилетия "не е сраснала" не може да бъде толкова страшна.

За реакциите на източните немци преди тридесет години на промените свидетелства от първа ръка Михайло Ковач:
"Между предложените "гласност" и "перестройка" на източните немци повече им харесваше "гласност", повече искаха нея.". Той допълни, че не са се оплаквали от социалните и здравни грижи, както и на пълната заетост, а са искали свобода на говоренето и свобода на пътуване. "На тях, като жажда за вода, им липсваше правото да излязат извън границите на ГДР, да се върнат като хора, които са видели и разбрали нещо, по-богати с много неща".

"Къде сме днес?"

"Един зид падна преди тридесет години, а днес зидове никнат или вече са направени на всички страни", каза Иван Иванйи. Посочи унгарската тел на границите към "приятелските държави" Сърбия и Хърватия, стената на Тръмп към Мексико, стената в Мароко към Испания, стената на Нетаняху към палестинците, невидимата водна стена към бежанците от Егейско море. Модераторът на това място спомена книгата на Иван Чолович "Зидът е мъртъв, да живеят зидовете".

Твртко Яковина малко иронично се запита, с оглед на състоянието в което се намират Европа и света, дали може би и ние тук в новата епоха "можем да бъдем шампиони или сред най-добрите заради това, че това ще бъде свят с още по-силен национализъм отколкото тези, които живеят сега". Чувам зад себе си коментар на брадат мъж: "Това е логично. Зидът падна право върху Югославия". Тази забележка ме подсети за факта, че в Сърбия съществува цяла интелектуална школа, която редовно твърди, че всички световни събития винаги са насочени против сърбите.

Михайло Ковач отбеляза мисълта: "По-лесно е да се разруши Стената, макар и била берлинска, отколкото да се разрушат стените в нас". Будимир Лончар все пак обърна внимание, че Движението на необвързаните държави още е живо и здраво със 123 членки. Той допълни, че е бил единственият почетен гост на срещата на необвързаните в Баку. "За моя радост или за жалост на други, защото съм единственият жив свидетел на това време". Лончар каза, че съдбата ни е една, и че имаме растяща опасност от употреба на ядрени бомби, а и се сблъскваме и с климатичните промени.

В малко разпръснати дискусии всичко кипеше от идеи и необичайни гледни точки, които понякога само малко или изобщо не се докосваха до зададените теми.

Важното е, че след двучасовите дискусии две млади дами на белградската спирка, която се казва "Музей Югославия" разбраха кой е бил онзи жизнен възрастен господин, която на трудни въпроси отговаря както и колкото иска.

Автор: Драгослав Дедович

Невъзможният музей на комунизма

Тридесет години след свалянето на Тодор Живков, в България се дискутира за музей на комунизма. Досега в музеите може да се разбере повече за траките отколкото за социализма чийто следи и днес са силни.

30 години след свалянето на Тодор Живков, интелектуалците в България отново дискутират за Музей на комунизма. Колкото и чудно да звучи, на българските изложби с исторически теми днес може да се види повече за античните траки отколкото за съветския социализъм който така силно е белязал живота в днешна България.

Но, как би трябвало да си спомняме комунизма? Има различни подходи. Младите демокрации често се накланят към подчертаването на ужаса на тоталитарната сила, както например в Музея на комунистическата история в Прага, Музея на терора в Будапеща, музея Гулаг в Москва или музея във Вилнюс, който припомня за жертвите на комунистическите масови убийства. Посетителите виждат затворнически килии, сцени на мъчения и разпити, фотографии на жертви, четат и слушат историите на преживели. Такива музеи стават места на тъгата, но и политическа легитимация на новите елити.

Съществува и противоположност: музеи, които възхваляват миналото, като онзи в Белград, главният град на необвързаната Югославия, или в Ханой, където в центъра на вниманието е храбрата борба против САЩ. Към това спадат и мавзолеите на Ленин и Мао Дзъдун, или новият комунистически "увеселителен парк" в китайския Ухан. От перспективата на суверенна империя чак и масовите убийства получават едно друго значение.

Има и трети вид музеи: онези, които недостатъчната и забързаната модернизация на комунизма по игрив начин представят като нещо екзотично. Музеят на ГДР в Берлин, например, представя необичайни всекидневни предмети, грозни играчки, стари марки сладкиши или легендарни човешки пиктограми от пешеходни светофари.

Във Варшава могат да се разгледат реконструирани апартаменти от комунистическо време и материалния свят от онези времена може да се сравни с днешния. В парковете статуи като онази в Будапеща създават комично-сюрреалистичен ефект след умножаването на подобни патетични идеологически паметници, които са изложени един до друг.

Такива музеи обичайно се критикуват заради това, че нормализират комунистическата ера и моралните осъждания заменят с хумор. В края на краищата, няма нищо престъпно в източногерманския Трабант или българския "Чушкопек" за печене на чушки. Този последният по националната телевизия беше прогласен за "революция на българското домакинство през 20 век".

Споменът за комунизма се активира и от изкуството. В миналото художествените действия са предлагали индиректен начин за осмиване на режима. Чудесен пример за това е бил съветският "соц-арт" - той си играел с предмети на пропагандата, сходно както поп-артът си играел с предмети на потребителското общество. На места, където изглежда, че миналото не е отминало, днес отделни артистични групи опитват да превъзмогнат моралната апатия. Екзотичните бункери на диктатора Енвер Ходжа в Албания се ползват за различни изпълнения. И в един бивш бункер на комунистите в Румъния днес могат да се видят произведения на изкуството. Тайните пространства на властта се правят видими по пътя на естетичното богохулство и отварят нови дебати. И поред това този артистичен жест е много отдалечен от историческия разказ, който би се очаквал от един музей.

България много дълго се колебае и дълго не може да се реши за нито един от тези различни музеи. Не създаде никакъв сериозен център за помнене на комунистическата епоха, защото за някои за това е било твърде рано, а за някои твърде късно.

Музей на терора не е създаден, защото бившите комунисти и днес имат централна роля в българската политика. Единственият голям антикомунистически ритуал беше разрушаването на мавзолея на Георги Димитров, който предизвика гняв и подигравателни коментари. В сравнение с другите държави зад Желязната завеса, в България има относително малко жертви на комунизма. Например, тук не е имало масови протести и тяхното насилствено заглушаване както в Унгария 1956 или в Прага 1968. От друга страна, процесът на политически преходи през 90-те години се разви по-трудно отколкото в много други държави от бившия Източен блок. Спомените за терора от началните времена на комунистическия режим са се разводнили и попаднаха в сянката на новите травми.

"Суверенната" версия на комунизма най-малко върви с България, която е била известна като близък сателит на Съветския съюз. Днес дори е известно, че диктаторът Тодор Живков два пъти е предлагал неговата държава да стане част от Съветския съюз. Москва за щастие е отказала това. Родната къща на диктатора е един от редките музеи в България, който, макар че много внимателно, хвърля положителна светлина на комунистическото време.

Всекидневната версия на социализма в България представят повече аматьори на базата на свои колекции от предмети, които предизвикват носталгия. Някои от тях са се превърнали в комерсиални проекти каквито са Ретро музея или "Червения апартамент", където могат да се чуят остроумни истории за изтъркани неща, които някога е притежавало средностатистическо българско семейство. Такива изложби са насочени към чуждестранни туристи чиито написани коментари в книгата за гости показват, че не са разбрали иронията. Те, например, пишат: "Венсеремос! Нека живее комунизмът!" Но, защо толкова малко българи посещават такива изложби? Билетите са скъпи, а изложените предмети още са част от всекидневието на много граждани, така че е трудно да се задържи естетична дистанция към експонатите.

Единственият музей в София, който работи с държавни субсидии е посветен на изкуството на социалистическото време. Той обединява пропагандата и дела с по-голяма стойност, художници, които са били част от номенклатурата и жертви на режима. Това е неуспял компромис и музеят е критикуван заради това, че му липсва концептуално единство и ориентация към цел.

Сега София имитира Румъния и иска тунел под една стара комунистическа сграда да превърне в пространство на изкуството. Главният аргумент в полза на това е, че ще дойдат много туристи. Не е ли това малко чудноват начин на помнене - имитация на чужди спомени? В основата всички тези проекти на помненето в комунистическите държави по мимичен начин са разводнени. България е съвсем на дъното на колоната. Не успя сама да се изправи пред своята история, па боязливо се озърта около себе си, за да вземе назаем от някой образец за помнене.

Автор: Ивайло Дичев, професор по културна антропология в СУ. Преподавал в Германия, Франция и САЩ.

Статията е за сръбската редакция на Дойче Веле.

"Моят сутрешен смях": идва един от последните филми на Небойша Глоговац

Появи се трейлърът за филма "Моят сутрешен смях", под режисурата на Марко Джорджевич, в който сред останалите се появява и Небойша Глоговац, на когото това е едно от последните филмови изпълнения.

Филмът "Моят сутрешен смях" е история за закъснялото отрастване на тридесетгодишния Деян, който най-накрая губи девствеността.

Всичко това, в по-широк смисъл, говори за едно поколение, което е отраснало "под стъклен похлупак" и чийто родители са опитвали да опазят децата от суровата реалност. Сега, когато родителите са изгубили достойнство и сила и когато семействата са започнали да се разрушават, техните деца, вече отраснали хора, най-накрая трябва да поемат отговорност и да се сблъскат с живота.

"Идеята за този филм ми дойде когато от чисто любопитство отидох при местния гадател. Разговорът ни най-малко не отиваше в посоката, която очаквах. Той, гадател, проведе доста време не предвиждайки бъдещето, а говори за моя сексуален живот. Някои неща, които той изговори бяха истини, някои не, но думите, които използва и страстта с която ги изговаряше бяха толкова силни, че щом се прибрах вкъщи ги записах, страхувайки се, че мога да ги забравя. Тук започна всичко, и набързо тръгнах да си спомням гледката, както моята така и от живота на хората от моето обкръжение, гледки, които по автентичност можеха да се мерят с тази "сцена с гадателя". Тогава, когато сценарият беше завършен, разбрах, че всички сцени говорят за млад човек, който се бори със съмнението в себе си и то в много стресови и неприятни ситуации за него. На пръв поглед, това е много забавен филм, но по начин, че е неприятен за гледане, защото в основата на всичко е тази банална истина. Искам да мисля, че успях във филмовата медия да пренеса лесно разпознаваем хумор по който балканските народи са добре известни, както и да сме намерили начин във филма да имаме и двете, и хумор и тъга, в почти всеки кадър на този филм", заяви режисьорът.

Ролите изпълняват Филип Джурич, Ивана Вукович, Ясна Джуричич, Небойша Глоговац, Братислав Славкович, Ема Муратович, Стефан Трифунович и Соня Исаилович.

Царят на големите титли: Джокович изпревари Надал и Федерер

Новак Джокович е тенисистът с най-много спечелени "големи титли", сред които се броят тези от Големия шлем, Мастърс и АТП Финалите.

Сръбският тенисист в неделя триумфира на Мастърса в Париж, с което стигна до своята 55-а "голяма титла".

В момента се намира на първо място в класирането, пред най-големите съперници Рафаел Надал и Роджър Федерер, които имат по 54. Сърбинът по този критерий за пръв път е пред своите противници.

През този сезон Джокович спечели четири "големи титли" - Откритото първенство на Австралия, в Мадрид, Уимбълдън и в Париж.

Припомняме, Новак в Берси вдигна титла №34 от Мастърс турнирите. Това му е и 77 титла в кариерата, с което се изравни с Джон Макенроу на пето място във вечното класиране.

До края на годината в играта е още една "голяма титла". Става дума за Завършващия турнир, който Федерер е печелил шест пъти, Джокович пет, а на когото Надал никога не е триумфирал.

Освен това, сърбинът и испанеца ще се борят за първото място в АТП класирането в края на годината.

Път който не води никъде

Изграждането на улица от 200 метра в румънския град Пятра Нямц е струвало 100 000 евро, а завършва насред поле и не води никъде.

Улицата е изградена в част от квартал в която се намират само две и то ненаселени къщи. Улицата има шахти и канализация, въпреки че в тази част няма нито газопровод, нито водопровод.

След 200 метра улицата изненадващо завършва, а продължението е поляна. И поред това, на улицата прегледно е начертана пешеходна пътека и е поставен пътен знак, който забранява движението на камиони.

Градоначалникът на Пятра Нямц твърди, че това е част от план за обща модернизация на тази градска част, която се състои от общо 16 улици.

Джокович: Успехите на сърбите? Това са просто - гени

Тенисист номер едно в света Новак Джокович обясни успехите на сръбските спортисти с гените, които имат като стар европейски народ, и заяви, че Никола Тесла му е вдъхновение в кариерата.

Журналистите припомниха на световния номер едно, че точно в Берси, където Джокович днес играе полуфинал на Мастърса в Париж срещу Григор Димитров, волейболистите на Сърбия наскоро станаха шампиони на Европа, а успехи Сърбия направи в двете конкуренции във волейбола, баскетбола, тениса, водната топка...

"Отговорът за успехите е много прост - гени. Ние сме стар европейски народ, имаме силни гени и не ме изненадва, че имаме толкова успехи в спорта. Имаме психически и физически предразположения, а спортът ни е културно силно вкоренен от ранните дни на живота", заяви Джокович на конференцията за медии в Париж.

Той допълни, че в Сърбия много се цени играенето с топка, въпреки че полека това се губи заради модерните технологии.

"Отраснал съм навън, на планина, а и в Белград доста време провеждах навън. Смятам, че оттам започва всичко, когато се окуражават хората да се занимават със спорт навън. Така в по-късните фази може да се стигне до успеха", каза сръбският ас, а после подсети колко е трудно да се направи успех от Сърбия.

"В много малко спортове имаме структура и система. На практика без система правим върховни световни резултати в много спортове. Баскетболът и волейбола изглежда имат система, в тениса случаят не беше такъв, така е и сега. Надявам се с обединени сили да го променим и да създадем система", подчерта Джокович.

По неговите думи, Никола Тесла е някой, който му е пример.

"Бил е човек извън времето, универсален ум и е достигнал висоти и пространства, които и днес не са разбираеми. Невероятно наследство. Също така е бил неразбран като човек, привлича ме неговата житейска история и вдъхновение. Човешката страна ме интересува още повече. Баща му е свещеник, цялата история е впечатляваща как е отишъл без нищо и успял да направи чудесна история и кариера в САЩ", изтъкна Джокович.

Както нагласи, като спортист не може да се сравни с Тесла, но признава, че се идентифицира с неговата история.