Откакто се помня, винаги съм живял в най-лошите времена. Никога в добри. Винаги всичко е било по-скъпо отколкото миналата година, винаги данъците са били по-големи отколкото лани, а виното по-лошо от всякога. Летата някога бяха лета, а зимите наистина зими... Хората бяха по-почтени, въздухът по-чист, а днешното месо не може да се сравни с онова месо...
Днес с тъга се сещаме за чудесните дни на изобилие отпреди десет години. Какви времена бяха само! Преди десет години говорехме, че така, наистина, повече не може и че беше много по-добре преди пет години. Преди тридесет и пет години говорехме, че след четиридесет години ще бъде много по-добре. Преди дванайсет, че дойдоха последните времена...
Докато останалите, по-умни народи, живееха веднага, ние бяхме обърнати към светлото бъдеще. Когато бъдещето стана ялово, обърнахме се към светлото минало. Миналото никога не ме е интересувало много, а за бъдещето нямам повече време.
Дали съм повърхностен тип, ако искам да живея малко сега? Имам предвид веднага? Нима това е толкова много? Ако не сега, кога?
Момо Капор
