Вече го наричат сръбския "милионер от калта", което засега е прекалено - все още не е милионер, но е от калта. Роден е на 29 ноември 2000 година в Ниш, не знае кой му е дал името Мети Камбери, не знае кой му е баща. Няма нито една снимка от детството. Майката, неграмотна жена от Косово, го оставила на улицата. Просил е, крал, залагал, сменил пет основни училища, живял в приемни семейства и преминал голгота с тези "хора", които взимат деца само, за да получават материална помощ.
"Повече съм бил на улицата отколкото при тях", ще каже Мети в някакъв момент докато разговаряме по телефона. Това утро ще закъснее за писмения изпит, успал се е. Завършва извънредно средно училище за мода и красота в Ниш.
На 12 години е завършил в Дом за деца без родителски грижи. Тук започнал да учи, да чете и пише и за шест години толкова овладял основата, че през март тази година му излязла книгата "Град на болката" и първият тираж от хиляда екземпляра пламнал.
Мети сега е нова поява на литературното небе, но го няма в книжарниците. Не е искал. Само продажба чрез сайта. С тази история, която боли, е започнал и по шевовете скъсал социалната система, т.нар. приемни родители, т.нар. възпитатели и т.нар. социални работници.
"Доволен съм що се отнася до публиката, вече продадох първия тираж, върнах дълговете, платих на лектора, от втория нещо и ще спечеля. Писането е самотен живот; докато пишех се чувствах като самоубиец. Предадох се на своята самота, а и съм свикнал да бъда сам. Но писането е и нова свобода, която съм намерил. Темпераментен съм, и целият гняв и бяс, неудовлетвореност, нервност заради хората преточих в книгата. А започнах да пиша когато всичко ми беше прекипяло. Осем месеца писах, където можех, на пейка в парка, спейки при приятели, пишех с мазолести ръце. Докато пишех романа, работех в строителството, правехме хотел. И е по-трудно да се напише книга, отколкото да се построи хотел. Най-трудно беше да намеря подходящия начин да изхвърля тъгата от себе си. Важно е да си искрен, а аз със сигурност знам кой съм, както знам, че съм гладен."
"Услади ми се да скитам по улиците, да крада, да намирам други деца, които правят същото. Животът на улицата е хляб с две кори. На улицата научаваш и да се бориш, да пробудиш звяра в себе си, да създадеш приятели с които делиш съдбата, но и да бързаш. Като хлапе доста се плашех от мрака, но на улицата няма страх, защото трябва сам в мрака. Така избивах собствените страхове. Усетих бетона, спането на празен корем, скитането, студа, лошата компания, неморалността, пушенето на трева и всичко останало. Преминал съм през всичко, ходех на училище с пробити подметки. А въпреки това, обичах улицата без оглед на това, че подтичвах бос по жаркия бетон. Беше ми окей да искам от някого пари, да ми купи да ям. Помня боя, който изядох пред кръчма от един сервитьор. Не беше лесно, но се уважават уличните кодекси. Улицата е чудо, ако имаш материал в себе си, улицата ще направи от тебе човек, който може да промени нещо в обществото. Ако нямаш сили, тогава те изяжда мракът."
Доста е и залагал, няма дисциплина в хазарта, която не е пробвал.
"Комарджиите са и крадци и помазани измамници, а аз същински не съм нищо такова. Последните пари съм давал, а не бяха малко, а да съм имал и повече бих дал и тях. Когато залагаш, ти не влагаш само парите, а влагаш и губиш себе си. А аз исках да се спася."
Основата за романа не е търсил, защото това е живяло в него 19 години.
"Когато за пръв път дойдох в дома, бях на 12 години и имах два черни чувала със себе си. Видях малки деца, които непрекъснато се смеят, никога не бяха намръщени. Тогава за пръв път разбрах какво е колектив, имаше двама другари с които по-рано съм крал. Тук научих как да се бия, но и как да уважавам по-старите. Крал съм, но когато си на само 12 години не можеш да си крадец. Работех над себе си, защото знаех, че никоя умна девойка няма да бъде с някой, който краде. Успех беше когато някоя нормална девойка, която знае, че съм от дом продължава да иска да си играе с мен."
Мъчно му е да си спомня за този период, особено че всички тегоби е сложил на хартия, па опитва да отклони темата с черен хумор: "Знаете ли кой сладолед дете от дом никога не е яло? Семеен."
Иска да учи, да бъде социален работник, а има и валидна причина за това.
"Приемните родители са лоши хора, доста са алчни, те гледат децата само заради парите. Има приемни родители, които се опитват да променят вътрешния аспект на децата, но повечето правят това от корист. Чист материализъм. Само на своите деца купуват неща. Мои приемни родители бяха роми, но не са виновни само те, а и социалните работници, които имат опит и знание и те би трябвало да знаят къде изпращат тези деца, да не ги дават на онези, които и своите деца не са успели да изведат на път, а камо ли онези от улицата, които просят, крадат и нямат родители. Никога не съм получил джобни в приемното семейство. Бях гладен и при приемните родители. Научих как трябва да се възпитават тези деца - така не трябва. Възпитателите ме въздържаха, те градяха авторитет като ни извиваха ръцете. Никой от възпитателите не поръча моята книга, но леля Марица, готвачката, да. Ще бъда социален работник. Създаден съм на мнозина да помогна, много слаби съм направил по-силни, въпреки че и аз съм слабак."
Все пак е имало и светли точки по този трънлив път. По-добре казано, една точка, която се казва Емилия Джурович, възпитателка в дома. А Мети я е виждал и преди да станат близки.
"Когато бях на осем години, Емилия излезе от кръчма със своя партньор и видя как прося. Пита ме как се казвам, аз казах Мети, а тя не ми каза своето име. Но по-късно ми стана възпитателка в дома. Тя е моята идеологическа майка. И сега съм като член на нейното семейство."
Когато излязъл от дома, продал всички свои книги, за 20 евро.
"Леля Ема ми донасяше книги, а доста книги съм и откраднал. Който не е откраднал книга, тоя никога не е чел. Емилия ми даде една книга на Зоран Чирич "Подслушване" с посвещение от писателя, която също така продадох. Сега бих искал да откупя тази книга с подписа. Криво ми беше, че трябваше да продам тези книги, за да се прехраня."
Казва, че в началото не е могъл да чете класици, особено Достоевски.
"Хванах се за клон, който беше доста високо. И тогава започнах да чета нещо, което ще има значение в живота ми, взех "Пробуждане", "Степният вълк", "Небето няма любимци", "Триумфалната арка", "Нощ в Лисабон", "Ловецът на хвърчила", "Хиляда сияйни слънца"... Това ми помогна да стана от социалното дъно. Животът, който живеех не е достоен за човешко същество."
Сега отново живее с майка си и брат си в разпадаща се къщичка.
Тази книга е видяла светлината на деня благодарение на издателската къща "Нова поетика", чийто главен отговорен редактор Миломир Бата Цветкович казва, че те издават т.нар. "самофинансиращи книги", което подразбира, че авторът има готов ръкопис и спонсор за печат и тогава е собственик на тиража. Но в този случай е направено изключение.
"Когато получихме ръкописа на Мети, решихме да го публикуваме, въпреки че нямаше спонсор. Справихме се с помощта на приятели и приятели на приятелите. И вместо да отпечатаме както обикновено в такива случай 300 бройки, ние направихме хиляда. Романът е написан лудо и бързо, филмово. Беше риск, но се оказа добър. Смисълът беше да се публикува възможно най-бързо, защото Мети беше в сериозен финансов проблем. През януари получихме ръкописа, а през март книгата вече беше достъпна. Мнозина не разбират всички ужаси на това социално дъно. Знаем повърхностно, че на тези деца се случват страшни неща, но не се занимаваме с това. Не работят в тези домове съвсем човечни хора. Често им се подиграват, бият ги редовно. А на страна историята за расизма, който децата с по-тъмна кожа непрестанно преживяват. Мети се справя добре с това. Но, да речем, при излизането на книгата Мети беше бит, сцепиха му устната по принципа "какво се правиш сега ти на важен." Под това небе и в тези техни отношения Мети сега е още по-застрашен. Затова опитваме да му помогнем да дойде да учи в Белград", каза главният редактор на "Нова поетика".
А Мети на всичко това има да добави: "Недейте да продавате своята душа, за да си купите бъдеще. Това не е щастие."
Автор: Александър Джуричич
