Личност под надзор

Всяка държава, па и онези с най-висша степен на демокрация, иска да влезе в личното пространство на своите граждани, но постоянно наблюдаваният индивид губи свобода, а с това и спонтанност.

Дали сте съгласни да ви вградят подкожен чип, който ще даде възможност на властите непрекъснато да знаят къде сте и какво правите? Отказвате. Защо, ако нямате какво да криете? Какво всъщност криете?

Всеки индивид има много което трябва да крие. Това е право на лично пространство, като неотменимо човешко право. Затова никой не трябва да се оправдава, че иска да опази своето лично пространство или че скрива от другите някои информации с които би могло да се злоупотреби срещу него.

Държавата трябва със своите закони да урежда общественото пространство и обществените работи, а на индивида - гражданина да остави сам да управлява своето лично пространство. За съжаление, всяка държава, па и онези с най-висша степен на демокрация, по природата на своето устройство иска да се разшири и в личното пространство и да стане тоталитарна. Как може да изглежда събирането на технологията и тоталитарната държава са описали в своите негативни утопии Хъксли ("Прекрасният нов свят") и Оруел ("1984"), както и британският ТВ сериал "Черен петък".

Една такава система на пълен надзор на всеки свой гражданин развива Китай. Тази държава, като лидер в технологичното развитие, е инсталирала около 200 милиона камери в които програма, която на основата на характеристики на лицата и пропорциите на телата за само три секунди разпознава всеки от нейните милиард и триста милиона граждани. Това поставя хората и тяхното поведение в общественото пространство под непрекъснат надзор. От европейските страни, Великобритания е най-известното "общество под надзор", точно заради милион камери, които покриват общественото пространство.

Поддръжниците на обществения видео надзор смятат, че той намалява престъпността. Хората, които знаят, че тяхното поведение се наблюдава, че винаги могат да бъдат разпознати и наказани, в по-голяма степен се отказват от наказуемо поведение.

В китайския модел не става дума само за надзор, а става дума за система, която оценява как всеки индивид се държи в обществото, давайки или отнемайки му социални точки, награждавайки или наказвайки го. Тази система е в експериментална фаза в тридесет китайски града, а се очаква от следващата година да бъде въведена в цялата страна.

Системата е такава, че всеки индивид има свой "сбор социални кредити", който го позиционира на социалната стълбица. Всички граждани стартират с хиляда кредита, а тогава, в зависимост от това дали тяхното поведение е оценено като желателно и надеждно или като нежелателно и вредно, те получават или губят кредити, повишавайки или намалявайки своя сбор. Индивидът с висок сбор придобива определени социални предимства и облекчения, а онзи с нисък губи определени граждански права и свободи.

Особа с висок сбор може да купува неща с отстъпка, да получава стока на кредит, има по-малки разходи за наем на жилище, по-лесен достъп до добрите училища, предимство при резервация на пътуване, наемане на работа и т.н. Особа с нисък сбор губи право да се вози със самолет, бърз влак, автобус, не може да получи кредит от банка или да купи недвижимо имущество, не може да резервира хотел и т.н. Колкото е по-нисък сборът, толкова степента на ограничение е по-голяма. Индивидът с по-нисък сбор може да го поправи с извършване на добри и общественополезни дела каквито са доброволна работа, дарение, даване на кръв и т.н.

Проблем са критериите, които поставя властта, на основата на които се отнемат и дават точки. Отнемат се ако индивидът пресича улицата извън пешеходна пътека, пуши в зона за непушачи, шофира бързо, купува алкохол, държи се непристойно в социалните мрежи, публикува фалшиви новини, дружи се с особи, които имат нисък сбор, и т.н. Точки се губят и за криминално поведение, но и за критикуване на властите.

Постоянно наблюдаваният индивид губи свобода, а с това и спонтанност. Когато знае, че е наблюдаван, индивидът променя своето поведение, разчитайки невидимият авторитет да види, че той е добър и че се държи примерно. Неговото поведение не е спонтанно, а винаги е послание отправено към онзи, който го надзирава. Социално желаното поведение е повече мотивирано от страха от наказанието отколкото е израз на вътрешните ценности на индивида.

Възрастните на които е наложен непрекъснат надзор помнят времето на свободата в което нямаше надзор, заради което често са в прикрит отпор към надзора. Обаче, децата и младите, които растат в обществото приемат надзора като нещо нормално и полезно, адаптирайки се към такова функциониране на обществото и държавата.

Не се питаме дали, а само кога и при нас ще бъде така.

Автор: Зоран Миливойевич

Право или морал?

По повод бомбардирането на СР Югославия което започна на 24 март 1999, вестник Зюддойче цайтунг пише за правните, политическите, а най-вече моралните, дилеми пред които тогава, както смята авторът на текста, се е намирал НАТО.

"До днес е спорно дали НАТО е действал правилно", пише, между останалото, журналистът Щефан Улрих за Зюддойче цайтунг: "Оценка за тази "хуманитарна намеса", както нарече това НАТО, е толкова трудно да се даде, защото тук са изправени право, политика и морал. Правната оценка е ясна. Хартата на ООН позволява употреба на сила между държави само в два случая: с цел самоотбрана и ако това одобри Съветът за сигурност. Нищо от това не е случаят в Косово, което своевременно принадлежеше на Сърбия. Там беснееше междудържавен конфликт между сръбските сили и етническите албанци. Не беше нападната нито една държава от НАТО. А в Съвета за сигурност силите с право на вето, Русия и Китай, отказаха да подкрепят намесата".

"НАТО затова се аргументира така: ако в една държава има най-лошите нарушения на човешките права - както в Косово, малтретиране на албанското преобладаващо население, а Съветът за сигурност е парализиран, тогава другите държави смеят да се намесят военно, за да подкрепят застрашените хора. Само, проблемът е в следното: такава хуманитарна намеса може да бъде желателна. Но, международното право не я познава. Предимство има строга, под влиянието на двете световни войни изречена забрана на насилието според Хартата на ООН. Държавите от НАТО във войната в Косово нарушиха международното право. Така дадоха лош пример САЩ когато става дума за войната в Ирак и Русия когато става дума за нейните нападения в Украйна."

"Политически, оценка за това е още по-трудно да се даде. От една страна, войната влоши климата между Изтока и Запада, па и в Съвета за сигурност. А целта да се постигне мирно и мултиетническо Косово не е постигната. Докато преди войната безбройни албанци са били жертва на сръбската агресия и прогонване, след войната безбройни сърби са малтретирани и прогонени. А сега независимата държава Косово, със своята тежка бедност и корупция също така не е баш светъл пример за Nation Building".

"От друга страна, военната вълна в Югоизточна Европа, която от Словения и Хърватия, през Босна премина в Косово, с акцията на НАТО беше спряна. Разширяването в Македония, от което имаше страх, и натам, към държави като Гърция или Турция, беше предотвратено. Западът същевременно ясно даде да се разбере, че няма безкрайно да търпи националистически ексцесии в Европа."

"А моралът? Войната винаги е зло, дори и когато се води от чисти подбуди. Но, каква би била алтернативата в Косово? Национализмът, който насърчаваха подпалвачите от всички страни, на Балканите още и преди намесата в Косово доведе до опустошения каквито в Европа не се смятаха за възможни. "Етническото прочистване" в Крайина, клането в Сребреница, обсадата на Сараево или повече от 100 000 мъртви и два милиона прогонени във войната в Босна притискаха съвестта на Запада, който гледаше ситуацията без да прави нищо. Това в Косово не смееше да се повтори."

"Там сръбският голям националист Слободан Милошевич по време на атаките на НАТО искаше партизанската борба на албанците, които искаха независимост да задуши с най-брутално насилие. Всички косовски албанци попаднаха в най-голяма опасност, да станат жертви на смъртта или систематично прогонване. Социологът Улрих Бек изрази така дилемата на Запада: гледането встрани е виновност, точно както и намесата. НАТО се реши за намеса. Това беше по-малката от две злини - но остана нарушаването на международното право."

"Но, всички дебати за косовската война имат и една положителна последица: допринесли са човешките права в международното право да имат по-голяма тежест. Политици и генерали не могат повече да се крият зад държавен суверенитет и имунитет когато избиват свои граждани. Съветът за сигурност днес е под международно правно задължение да защити пострадалите хора от техните собствени тиранични власти."

"А какво трябва да важи когато Съветът за сигурност е блокиран, като например в сирийската война, защото отделни държави злоупотребяват със своето право на вето? За това световната общност и 20 години след косовската война още не е намерила убедителен отговор. Дилемата от тогава съществува и сега: намесата създава вина, но гледането встрани - също", пише Щефан Улрих за Зюддойче Цайтунг.

Саша Бойич, ДВ

Какво чувства писателят

Въпреки че времето когато писателите и хората на изкуството са се величали е безвъзвратно зад нас, не може да се каже, че читателите и днес не са заинтересовани да разберат какво се случва в процеса на писането. Може ли целият процес на създаване да се представи близо и по-прецизно? Аристотел казва, че може, Платон отрича.

Най-просто казано: изкуството е набор от големи чувства затворени в система. И едната и другата половина на изкуството са еднакво важни: без чувства не би имало изкуство, но без система на чувствата не би било добре "консервирано" и бързо би пропаднало. Не е нужно това да се доказва много: когато неконтролираните чувства биха били средище на създаване - плакането би било най-голямото изкуство.

Тъй като това не е така, авторът непрекъснато е обърнат към сладката мъка за подреждане на различното в различно. Системата е проста конструкция, никак не е вълнуваща, изцяло като строителните конструкции. Задача на системата е да бъде стабилна, да осигури разнообразие и кохерентност на произведенията на изкуството.

Но как е с емоциите? Емоциите не обичат система, неохотно се съгласяват и никак не приличат на кубчета. Все пак, заради голямото изкуство трябва да са в система. Тук идваме до истинските противоречия на създаването.

Авторът е, да се каже това и тук, възбуден също колкото и читателят. Той се интересува от книгата, интересува се от героите, които наистина преживява като свои деца. Все пак, поставя се въпросът: как смее да бъде възбуден като трябва да следи ситуацията и отпечатвайки своите чувства в конструкцията трябва да сбива, сече, съкращава и да се справи със своята сила на художествената хирургическа операция?

В това е и контрадикцията, но всяко изкуство се основава върху това.

Читателят може безпрепятствено да бъде развълнуван, тъй като той получава готов продукт в ръцете от който трябва само да се наслади. Писателят, по време на създаването, може да се наслаждава, може да пусне и сълза за своите юнаци, но трябва непрекъснато да бъде внимателен. Това е истинско шизофренично състояние.

Едната половина от писателя е разнежена, другата е ледено сериозна. Онази ни най-малко развълнуваната половина е задължена за логиката и целесъобразността. Би се огънал писателят. По правило той е състрадателен човек, авторът пръв би погледнал през пръсти на своите герои, особено на онези, които трябва да умори или опропасти - но не може. Читателският въпрос, който неведнъж е получавал и писателят на тези редове: "Дали всичко трябваше да бъде така" следователно е напълно излишен.

Литературата се занимава само с онези неща, които е трябвало да се случат. Съдбата на героя следователно е отредена от първата страница и ще завърши по единствения логичен начин, така че крайният продукт да бъде твърд като камък, а разнежен като водата на потока, който тече през него.

Когато се сложи последната точка, създателят се чувства малко като луд. Щастлив е, че делото е завършено, но в същото време знае, че е измамил много силни емоции, които не са се вписали в системата и заради това се чувства празно и чак потиснато.

И всички сили на читателските чувства не поправят този горчив вкус в устата, защото само авторът знае колко трагично малко е казал, а колко това трагично малко се е сторило голямо в очите на читателите.

Затова писателите и читателите, въпреки естественото взаимно привличане, трябва да подхранват само платонична любов. По-добре е да не знаят какво се случва по време на процеса на писането.

Автор: Александър Гаталица

Румънец изгради метър автомобилен път да орезили властта

Бизнесменът Стефан Мандачи от румънския град Сучава изгради най-краткия автомобилен път в света, с дължина един метър, в знак на протест против липсата на пътна инфраструктура.

"Ние сме най-бедният регион в Европа. Искам автомобилни пътища тук, в Молдова и в моя роден град Сучава", каза Мандачи за Евронюз.

По неговите думи, писнали са му празните обещания на властите в протеклите 30 години, че ще изградят нови пътища, па решил сам да предприеме нещо и вложил 4500 евро в проекта.

🚘🚖🚌The first meter of highway from Bucovina,Romania.The highway wasn’t build by Romania government it was build by a simple romanian citizen. That metre of highway cost €4500. What's funny is that in the coming years we'll stay with the same highway meter🏎🚦🚏 pic.twitter.com/lVq08Zex5C

— Non Pico (@n0nPico) 15 март 2019 г.

Румъния има едва 805 километра магистрали, а пътната мрежа расте с много бавно темпо, въпреки че властите са обещали нови 118 километра до края на 2019 година, съобщава Евронюз.

Кампанията на Мандачи "Румъния иска пътища" се оказа много популярна, с десетки хиляди хора из страната, които дойдоха да го подкрепят.

Защо българите мълчат

Ние чужбина наричаме всичко което е по-далече от Словения, Унгария, Румъния и България. Географски никога по-близки народи, а никога по-големи разлики. Все пак, както и да се изговори името София, не може да се намали елегантността на това име.

Винаги съм си представяла, че хората, които живеят в този град, по някакъв неписан закон, трябва да бъдат хубави, смели, горди най-малкото.

Като дете мислех, че госпожа Лорен сигурно живее в този град. Някак логично ми изглеждаше, София от София.

По стечение на семейни обстоятелства дойдох в главния град на България през пролетта преди две години. По пътя от летището до града, през прозореца на таксито гледам сградите, улиците, хората. В града има монументални здания, големи паркове, доста зеленина и хубави църкви.

Още в първия ден, гледайки хората, техния начин на обличане и избор на гардероб, забелязах, че времето е спряло. Тук още е 1980 година.

В множеството бутици най-новите колекции от цял свят. Всичко което има в Париж го има и в българските молове. Не знам кой го купува, когато по улиците главно може да се види стайлинг от миналия век. Набляга се на мини къдрици.

В София дойдох отново през лятото на следващата година. Струва ми се, че никъде не съм виждала по-затворени хора колкото там. Тази затвореност се оглежда във всичко. В погледа, който редовно е встрани, в държането на главата, която е наведена, в говора, който е неясен и ограничен само над това което трябва да се каже.

Случайна комуникация в движение, на улицата, в асансьора не съществува. Чак и в магазините, освен щурата любезност на търговците.

Почти е немислимо да се чуят думите благодаря, извинете, пардон, сори...

Таксиджиите намръщено мълчат и когато могат ще ви вземат повече. Излизала съм в компанията на млада жена след която в Белград всички биха се обърнали когато минава през града, но София това го няма. Никой не я и поглежда, въпреки че е перфектно нагласена, млада, хубава. Това българите изглежда никак не ги касае.

Чуждата красота, естетика, всички тези фини неща не провокират ничий поглед в София. Това никъде не съм го виждала. Ние когато излизахме навън винаги обличахме най-хубавото което имахме. А тук, поне такова впечатление придобих, всяка стотна девойка е облечена модерно и добре подстригана. Нещо повече, някои имаха напомпана уста.

Питах хора, които работят с българи, а са в по-добре уредени, европейски фирми чието седалище е в София, какви са техните маниери.

Дали те са по-комуникативни?

Казват, че разликата е много малка в сравнение с техните сънародници, които виждам всекидневно по улиците. Тяхната интровертност им е общ знаменател.

Питам българка, камериерка в апартамент, защо не обичат да осъществяват контакти, а тя каза, че са научени всеки да си гледа своята работа. Да имат колкото може по-малко контакти с когото и да е, без оглед откъде идва. Тази задача някога им е дала държавата и това трудно ще се промени без оглед на маниерите от ЕС, който ги прие.

Помирих се с тази черта на нашите комшии и вече не обръщам внимание.

Така дни мълча, ходейки по града, бутиците, ресторантите, така да се каже като мумия. Веднъж в магазина срещнах наша сънародничка, която живее със семейството в моя квартал. Запознахме се няколко дни по-рано. За момент ми беше драго, някой наш!

На един дъх изговори поздрав и каза, че е дошла да купи нещо за децата, а тогава без да спуска повишения тон (викане) без прекъсване продължи митинга.

Цялото пространство на магазина звънтеше от нейните думи. С това разбира се, като горчица на хот дог, вървяха жестикулации и преструвки, което напомняше на вятърна мелница на пълни обороти.

В нейното изложение нямаше запетаи, а камо ли точки след 10 минути "шиене на бод със сингер", а аз чувствах главата си като барабан на пералня в програма центрофуга. Едва се отдалечих някак навън и полугласно си казах: "колко е чудесно да се комуникира с българите"!

Всичко на спокойствие и тишина. Мозъкът отморява.

Още на следващия ден връщам картината на нашите хора по улиците на градовете. Нашата хубава младеж, усмихнати лица, които всеки час започват разговор с непознат.

Смятам че без оглед на всички преживени неволи ние сме готови за всяка радост когато замирише във въздуха. Сега знам.

Автор: Неда Козомара