Седях в кафенето в което седя почти всеки ден. Поръчах си кафе и взех да прочета вестниците. Келнерът ми донесе кафе и доста гласно каза: "Комшия защо четете този боклук?" Нямаше злоба в неговия глас. Усещаше се чак искрена загриженост за моето психическо здраве. "Те публикуват само лъжи и измами", това вече рече с повишен тон. Хората в кафенето се обърнаха към мен. Изведнъж атмосферата се промени. Или на мен така ми се стори. Хората ме гледаха някак различно. Не бях уплашен, но ми беше неприятно, в мен се появи някакво чувство за вина, без причини и без поводи. Разбрах колко се е свило пространството на общата и личната свобода. Помислих си: днес ми предписват какво да чета, утре какво да говоря, вдругиден какво да мисля... като спасение зазвъня мобилният телефон. "Аз съм доктор от психиатричната болница "Лаза Лазаревич". Вие ли сте господин П.?" - "Да". - "Имаме тук един пациент, който твърди, че ви познава и че вие гарантирате за него ако го пуснем." - "Как се казва?" - "Джордже В." - "Не познавам човека." - "Така мислехме и ние... Той си измисля разни неща, така вероятно е измислил и вашето име. Извинете за безпокойството."
Тази нощ изненадващо се пробудих... и си спомних... Джордже В. е мой приятел от университета. Проклета старост. Джордже В беше брилянтен студент по световна литература, паралелно учеше и във Факултета за драматични изкуства. Беше активен участник в студентските размирици през 68-ма година, държеше пламенни речи в зданието на Капетан Мишин, пишеше за "Студент" и "Аспекти", държеше трибуна в Студентския културен център за литература и политика. И тогава изненадващо изчезна от обществеността. Какво се случи с него? Къде изчезна? Нямах представа, не съм го виждал, двадесет, тридесет години...
Сутринта седнах в автомобила и тръгнах към "Лази". Прегърнах своя другар и питах: "Откъде ти тук? Къде е проблемът?"
Говори с тих, едва доловим глас: "Снощи около полунощ излязох от апартамента да хвърля боклука. Облякох на голо халат, защото контейнерът е пред моята сграда. Хвърлих боклука в контейнера и с торбата с боклука хвърлих и ключовете от апартамента, които държах в ръка... Беше нощ, валеше дъжд, не знаех какво да правя. Покатерих се и влязох в контейнера препълнен с боклук... не успях да намеря ключовете. В близост е полицейски участък. Отидох така целият мръсен в участъка и помолих да ми помогнат, гледаха ме доста съмнително. Междувременно докато обяснявах какво ми се случи, минал камион, изпразнил контейнера и заминал. Полудях, започнах да крещя, да викам... Полицаите ме затвориха и на сутринта ме закараха в "Лази". Да бъде каръкът по-голям беше уикенд, отново се драх и беснях, защото ми казаха, че докторът ще дойде в понеделник, така че ме задържаха и ми дадоха средства за успокоение. Когато ме прегледа, докторът поиска да посоча някой приятел или роднина, който би гарантирал за мен. Няма да ми повярваш, не можех да спомена нито едно име. Жена ми умря. Щерка ми живее в Нова Зеландия, знаеш къде е това? В другия край на земното кълбо... аз не знам кога там е полунощ и кога обяд? И винаги се обаждам в погрешно време когато те спят, така че престанах да се обаждам и аз на тях и те на мен. Изведнъж разбрах, че съм сам на света, че нямам никого...
"Хайде де, всички в тези години сме сами, па живеем..."
"Нямам причина да живея. На никого не трябвам, и на никого няма да липсвам когато няма да ме има. Когато попаднах в неволя изведнъж разбрах, че нямам към кого да се обърна за помощ. Цял живот помагах на другите, а когато на мен ми е нужна помощ няма никого. За теб се сетих случайно. Чета твоите текстове във вестниците. Благодаря, че дойде."
"Утре ще отида в твоя апартамент с ключар. Ще сменя бравата, ще ти донеса ключ и всичко ще е наред."
На другия ден отидох с ключар в апартамента на своя приятел. Апартаментът ми изглеждаше сякаш някой точно е излязъл: на масата вестник и чашка наполовина изпито кафе, пусната лампа и включен телевизор. Сменихме бравата, взех новия ключ и тръгнах към болницата. В стаята заварих празен креват.
"Къде е моят приятел?" попитах. - "Умря нощес", отговори докторът. "Болен ли е бил?" - "Не..." - "От какво умря?" - "От самота и тъга..." - "Нима може да се умре от самота и тъга?" - "Както виждате, може."
Организирах погребение. На погребението бяхме само покойникът и аз. От неговата дъщеря получих съобщение, че не може да дойде от Нова Зеландия, защото е разведена и няма кой да й гледа децата. Ще ми каже когато дойде в Белград да продаде бащиния апартамент. Помоли ме да заснема погребението и да й пратя снимка да публикува във "Фейсбук". Отговорих й, че не знам как се прави това...
Публикувах некролог за своя приятел. Дойдох в кафенето и разгърнах вестника всички да видят какво чета. Сервитьорът ми донесе кафето. Нищо не каза. Само ме погледна чудно. Кафето беше хладно и горчиво...
Автор: Предраг Перишич
