Нобелистът Хандке за какво обича в сърбите, как ще похарчи близо милион от наградата, Европа...

Не е точно, че Нобеловата награда е закъсняла. Дойде точно навреме. Напротив, много по-добре е, че я получих сега. Така означава много повече!

С тези думи нобелистът Петер Хандке, в ексклузивно интервю за сръбското издание "Новости", отговаря на констатацията на многобройни негови приятели, които изтъкват, че наистина е заслужил тази награда, но тя идва с двадесет години закъснение, заради това че е подкрепял сърбите.

- Защо мислите, че точно сега е точното време?

- Нобеловата награда за литература е много избледняла през последните двадесет години. Вече нямаше истинско значение и енергия. Наградата, която ми е връчена би могла да означава, че нещата сега се променят в нейното световно възприемане, макар че това още не е сигурно.

- Значи ли това, че най-накрая са се осмелили?

- За това става дума. Храбро е това което направиха. И учудващо. Това решение връща малко равновесието в света. Сега всичко е малко по-малко черно и глупаво. Това е награда, която е връчена чисто за литература. А чистата литература сама по себе си вече е достатъчно драматична. Има работа с реалността, но без идеология.

- Какво се промени изведнъж в отношението към вашето дело?

- Искрено да ви кажа, не знам. И сам се питам! Но е изненадващо това какво е накарало академията в Стокхолм да избере моето творчество. Чак мисля и че не познават достатъчно това което правя! Питал съм се на какъв език са могли да го разберат. Много мои книги в това обкръжение са преведени в Норвегия, Финландия и Дания, но в Швеция през последните двадесетина години почти нищо не са превели, от началото на войните в бивша Югославия. Може би не само заради това, може би им е било досадно от литературата, мене, моето писане. Вероятно някой за тях е чел на немски. Може да е имало истински читател, ентусиаст, на когото му е трябвало много енергия за това. Не знам и колко от тях решават, нито дали се гласува. Може само един да е говорил добро за моите книги.

- Светът, във всеки случай, с тази награда се промени към по-добро. Може би сега ще тръгне по правия път?

- Би могло да се каже и така. Това може би е илюзия, но понякога и илюзиите стават реалност. Обичам някои илюзии, иначе, без тях не бихме могли да живеем. Илюзиите са осезаеми. Когато ги нямаме, губим душевното здраве.

- Сърбите ви честитят. Приеха това и като своя награда.

- Така и трябва! Гордея се заради това. И това е, накрая, един вид илюзия, но в добра посока.

- Често сте изтъквали, че ни най-малко не съжалявате заради подкрепата за сърбите, без оглед на неполучените награди. Сега и това е поправено.

- Няма тук какво да се съжалява! Всичко което съм правил е било коректно и необходимо. Не знам дали съществува истина, но това не са били лъжи.

- Какво толкова специално намирате сред сърбите?

- Балканът е регион, който е страдал не само векове, а може би от началото на историята. Това е произвело екстремни хора. Или изключително уязвими, или изключително добри. Няма среда. Или това са създания, които са пример за целия свят, или останалите, които са обратното на това. Очевидно е, че това в Сърбия е създало изключителни хора.

- Допада ви тази автентичност?

- Тази чистота ме оживява. Оживяват ме тези изключителни, отворени, внимателни хора, погодени от неправда. Това сега се вижда особено в Косово.

- Особено в този момент сте свързани с косовските сърби. Имате ли послание за тях?

- Бих искал отново да отида във Велика Хоча и да остана там няколко седмици. Да живея известно време там. Ако искат да ме приемат, бих искал да ги помоля да ми намерят някакво място където мога да спя и пиша.

- Поразен сте от духовността на това място?

- Точно това! А ми харесват и добрите вина, които имат, особено ризлинг. Ако не се разболея, бих искал да отпътувам там през следващата година.

- Защо мнозина на Запад са толкова обсебени от вашата лична история във връзката със сърбите и бивша Югославия, чак и днес, двадесет години по-късно?

- Онзи ден в който е съобщено, че съм получил Нобелова награда, когато след четири часа престой в гората се върнах вкъщи, пред портата ме чакаха тридесет журналисти. Въпросите бяха само за това! Беше очевидно, че никой от онези, които са дошли не е прочел нито една от моите книги. Нищо не знаеха за моето дело! Веднага започнаха с въпросите за Югославия и Сърбия. И нищо друго! Като в Осло, преди пет години. Без величаене, без и най-малко учтивост, влязоха като хорда директно да ме опровергават, в моята собствена градина! А те самите такова поведение наричат балканско! Отвън са сладникави, а отвътре, същевременно, напълно слепи. Изглеждат много цивилизовано, а всъщност са грубияни. Нищо не знаят. Поканих ги да влязат, но трябваше всичките да ги изхвърля. На следващото утро се питах защо не ги изритах всичките.

- Как гледате на тези техни критики?

- Лишени са от какъвто и да е смисъл.

- Не успяха да ви развалят удоволствието?

- В никакъв случай!

- Защо се случва всичко това?

- Тази Европа, уж обединена, е изгубила еротизъм към другите народи, който имахме когато границите съществуваха. Не казвам, че би трябвало навсякъде да се сложи митница и полицаи, но, странно и абсурдно, имаше нещо положително с тях. Разбира се, не за камионите, които трябва да чакат, както днес в бивша Югославия, с всички тези граници, което е страшно. Махнаха границите в т.нар. Европа, а в бивша Югославия стана по-зле отколкото е било. Създадена е Европа, която изгуби душа. Хайде, все пак, да кажем, че тази душа е почти загубена.

- Не сте твърде впечатлени от онова което сега се случва около вас, освен че всичко това ви отнема доста време и сили...

- Не ми пречи славата. Зависи от това каква е славата. Има такива като, да я наречем така, моята, които не ми пречат. Никой не ме разпознава на улицата.

- Да кажем ли няколко думи и за вашата Австрия?

- Нямаме много какво да говорим за нея. Това е моята държава, и това е всичко. Браня държавата на своите предци словенци, които са живели в Корушка. Имам, тук, на стената в дневната стая, обесена книга за икономика, която, с изключителен ръкопис, на словенски език, между двете войни, в Марибор, е написал моят вуйчо.

- Интересна е тази ваша смесица на два духа, словенски и германски?

- Все пак аз съм наполовина словенец! Много ми означаваха баба и дядо от майчината страна.

- Трагичната съдба на вашата майка, и тази празнина за която сте писали, много са повлияли на вашата книжовност?

- Точно е. Животът на моята майка, но и смъртта на моите вуйчовци, които са загинали за страшна диктатура, най-лошата, която е съществувала на този свят, като словенци, чийто майчин език е бил словенски и които са били принудени да служат в хитлеристката войска. Онова което майка ми е разказвала за своя загинал брат направи от мене писател. Това което майка ми е говорила за това има епическа тежест. Намерих писма на по-малкия брат на моята майка, които е писал като войник някъде от Русия. Загинал е през октомври 1943. Там е загинал и другия й брат.

- Не споменавате втория баща, който в цивилния живот е бил трамвайджия?

- Нямахме добри отношения. Вторият баща Бруно пиеше много и беше груб към моята майка.

- А вашият истински, биологически баща?

- Татко Ерих работеше в банка, но беше скромен. Произлизаше от пекарско семейство. Едва го познавам.

- Обичате много природата, много се разхождате. Пишете ли в себе си, докато ходите?

- Понякога се спирам да запиша. Но, пиша и вкъщи. И не на тази голяма маса, на която сега разговаряме. Обичам малките маси, хартия, молив и гумичка. Това ми е съвсем достатъчно.

- Как протича един ваш обичаен ден?

- Ставам между 7:30 и 8:00. Както стареем, не се спи нощем добре. Задремва се пред зората. Спя както и мнозина, шест, шест и половина часа. Веднага след това си правя хубаво кафе. Зависим съм от него! Сега мога да направя реклама за марката Blue mountain, от Ямайка, което наистина е ненадминато. Доста е скъпо. Сам го меля ръчно, после полека сипвам в кипяща вода. Изключително! Цял ден стои пред мене. Чак и хладно е много добро. Магическо. Тогава записвам мисли от предходния ден и започвам да чета, около час.

- Какво четете най-вече?

- Текстове, които трябва да се дешифрират. Например, книги на старогръцки. В този момент чета Пиндар, поет, който е пял в Олимпия и Делфи. Това ми помага в моята работа.

- Какво ви изпълва още през деня?

- Понякога, обичам да си оправям градината. Но не твърде много! А тогава често отивам в гората.

- А кога пишете?

- Не непрекъснато, във всеки случай. Това за мен е изключителен процес. Когато пиша, тогава наистина пиша, по цял ден, понякога и месеци, докато не завърша. Но това не е моето обичайно всекидневие. Бих казал, че в този смисъл съм малко мързелив. Обичам да протакам.

- Докато текстът не съзрее във вас?

- Точно така. Потребно е време за това. Пиша, горе-долу, два пъти годишно по два-три месеца. След това отново започвам да мечтая за писане.

- Какво ще направите с паричната част на наградата?

- Наистина не знам. Напълно ме сварихте неподготвен с този въпрос. В момента има ипотека на къщата на моята майка в Австрия, която купих и подарих на един от роднините. Ще опитам да платя това. Все пак не са малко пари. Вероятно ще дам един дял на някого на когото е нужен. Ще си направя и на себе си някои удоволствия. Ако ми вярвате, изобщо досега не съм мислил за парите, когато става дума за Нобеловата награда. Ще си отидете оттук, и сега цял ден ще мисля за това...

- Често сте посещавали нашите краища. Открийте ни кога отново ще дойдете?

- Вероятно през ноември ще дойда в Белград.

ТОЛСТОЙ

Двама големи писатели, един до друг. Петер Хандке с ръка милва по главата бюста на Лев Николаевич Толстой, който заема централно място на голямата маса в дневната стая.

- Купих го във Версай. Дело е на руски евреин, скулптор, който е направил бюста докато Толстой още е бил жив. Изглежда ми добре.

НАХОДЧИВОСТ

Петер Хандке е мълчалив, замислен, говори тихо, но зад това се крие човек с много дух.

Когато се разбирахме за разговор, бързо определихме ден, час, дължина на срещата, мястото. А когато остана още само да каже адреса, изненада с отговор:

- Е, за това се оправяйте!

След дълъг миг тишина, последва смях, а след него и името и номера на улицата.

ЦРУ

Пред самия край на разговора, мобилният телефон, който служи и като журналистически диктофон и като фотоапарат, изведнъж започна без прекъсване да изстрелва откоси снимки, без възможност да се спре. Не реагираше на нито едно копче. Това потрая известно време.

- Може би ЦРУ има своя пръст - пошегува се Хандке, преди апаратът да започне да работи нормално.

Автор: Горан Чворович, постоянен кореспондент от Париж