Когато питате по-старите хора, които са играли или следят баскетбола, кой е най-добрият югославски баскетболист на всички времена, голяма част, без разлика дали е от Словения, Хърватия или Сърбия, ще каже едно и също име - Крешимир Чосич.
Всъщност, може само кратко да изговори: "Крешо!" За тях това ще е достатъчно. Знаят че става дума за човек, който е белязал първата златна баскетболна епоха на просторите на СФР Югославия и на следващото питане, защо точно той вероятно ще кажат: "Беше различен!"
Отговорът на този въпрос накара неговата наследница Ана Чосич - Паюрин, след много размисляне, преди четири години да се захване с писанията, които на ръка или пишеща машина е създавал точно Крешимир Чосич. Ана не се е уплашила, защото чрез преписването и подреждането на бащините спомени всъщност е опознала човека край когото е растяла и е разбрала неговото не само баскетболно, а и обществено значение и величина.
Автобиографията на големия баскетболист и мислител, под заглавието "Играй, вярвай, живей", ще се появи до лятото, а преди това Ана разказа откъде идеята да се захване с писането на биографията на човека, който за съжаление от 25 май 1995 година не е сред нас.
- Откакто се помня, знам за тези записки и книгата, която се създаваше. Спомням си когато бях малка и ходехме при таткова роднина, която записваше онова което й диктуваше. Тези хартии са ми много познати. По-късно когато растях не съм размисляла за книга като нещо което един ден ще приема. Когато се върнах от следването, в един момент прочетох дигитализираните записки, но ми липсваха части. Беше ми недоизречено. Мама е дала на някакви хора да погледнат текста, искайки това да се издаде. Всички са казали, че е добро и няма нужда от редактиране. Аз не се съгласих с това и разбрах, че това което излезе като книга трябва да бъде ясно за всички. Трябва да се разбере какво е искал да каже тате. Не само от онези, които са го преживяли с него и могат да свържат спомените. Не е писал това толкова години, за да не се публикува.
В Задар, на вечеря по повод годишнина от смъртта му преди четири години отново взел да се повдига въпросът за автобиографията. Разбрах, че ще трябва да я направя сама, защото на никой не му беше толкова важно да е качествено, както на мен и моето семейство. Това е и естествено. Намерих на тавана стари записки и дневници написани на пишеща машина, потънали в прах в стари куфари за път и аудиозаписи от които попълвах дупките и събрах историята от началото до края. Мислех, че за година ще успея, но с напредването на времето разбрах, че съм се заела с голям залък. Малко се уплаших в началото и не бях сигурна, че ще успея. Годините ми бяха чужди, имена, места... Но тъй като обещах публично, нямаше връщане. И сега ми е драго, че преминах през тези нерешителни мигове.
- Какво разбрахте, правейки автобиографията?
- Всичко! Аз не съм го познавала като баскетболист. Познавах го като баща, който ни носеше подаръци от пътуванията, не ни даваше много да гледаме телевизия... Когато бяхме деца непрекъснато гледахме стари записи от времената когато е играл. Баскетболът е част от моя живот от рождението, което е естествено, защото така съм отраснала, но медалите, хората, първенствата, отношенията - нищо не съм знаела.
- Наистина ли е изпреварил своето време?
- Да, ще видите когато прочетете. Тази книга е свидетелство за това. Той е писал всичко отдавна, а сега когато четеш неговите мисли, психологическото гледане на спорта, спортистите, състезанията и развоя на спорта е видно, че онова което се случва днес в спорта е нещото от което се е боял. Онова което е искал да направи от баскетбола, а тогава не са го разбрали, по-късно се е въвеждало.
- Когато казвате, че не са го разбрали за какво конкретно мислите?
- Той е искал да бъде център, който мисли и участва. Не са го разбирали, но упорито е излизал извън трапеца, водил е топката и е играл сякаш играе на всички позиции освен център. Това е било немислимо. Отварял е контраатака с дрибъл. Нито един център не е могъл да го следва и така автоматично е създавал игра 5 на 4. Днес това вече не е странно явление.
При завръщането в Задар, след следване в университета Бригъм Йънг в Америка, говори за това, че треньори трябва да стават професионалисти, а не аматьори каквито са били дотогава. Също така, говори, че директорът е този, който е отговорен за успеха на клуба, а не треньора. Защото този директор създава условия за работа и избира треньора. Всичко започва от него.
През седемдесетте години на миналия век се е запътил в Словения с идеята да оформи летни лагери за млади баскетболисти, но не успял. Днес това е нормално нещо.
Може би днес не е важно какво той е опитвал да въведе в баскетбола по тези простори, а онова за което предупреждава в книгата, че може да се случи с баскетбола. Както и преминава през Олимпийските игри и се обръща винаги към онова материалното, съответно развоя на Игрите и спорта в посоката на материалното. Говори как това не му харесва, че е истина, че трябва да имаш спонсори и извор на приходи за работа, но не трябва да се съгласяваш с всичко, защото тогава в един момент стигаме до въпроса за кого играеш? Той през цялото време е говорил, че материалното не може да бъде онова което диктува живота на един спортист, съответно баскетболист, защото само така можеш да бъдеш голям. Когато те обсебят парите, тогава си роб както на парите така и на същия този спорт когото някога си обичал, а сега ти е само задължение. Мотивът за игра не би смял да бъде пари, а все пак, нещо повече. Губят се ценностите.
Днес имате отлични играчи, които гният на пейките на някакви върховни отбори, но имат доходоносен договор. Същите тези играчи, ако играят за малко по-малко пари, но там където са нужни на своята позиция и начин на игра, ще имат повече изразяване, ще са по-доволни, а също така баскетболът ще има по-високо ниво.
Отново материалното диктува и националния отбор. Играчите се боят от контузии, умора и изразходване в националните мачове, които не им носят пари. Но без резултати на националния отбор, не може да се очаква и напредък, защото тези успехи мотивират младите и създават публика.
Също така, непрекъснато описва различни привърженици пред които е играл, този 6 играч, който се пренебрегва. Говори как това отношение треньор-играч-публика е нарушено. Публиката влияе психологически на играчите, не е същата игра пред пълна зала с публика, която изгаря за победа и полупразни трибуни. Всичко това са фактори, които правят баскетбола успешен и по-малко успешен, атрактивен и по-малко атрактивен. Публиката не е бройка, а съставен дял от всеки отбор. Това отношение трябва да се поддържа.
- Пише ли за играчи на които е помогнал?
- Прекъснал е писането през 1983 година, така че не пише. Пиша аз, малко накрая.
- Плашите ли се от реакцията на бащините съотборници?
- Не се плаша. Смятам че всеки има право на мнение и разказване на събитията. Аз и вие да отидем на един мач, след десет години нашите истории няма да са същите, единственото около което бихме се съгласили евентуално е резултатът. А всичко това се развива преди близо 50 години! Всеки има своето възприятие на нещата и така трябва да се допусне Крешо да има своето. Той не величае себе си. Много е наясно със своите предимства и слабости, както и на останалите хора споменати в книгата. Ако някой има да каже нещо различно, свободно нека напише своята версия на тази епоха.
- Вашето най-силно впечатление след завършването на книгата?
- Смятам, че истинските впечатления трябва да се търсят от онези, които са обективни и не са толкова свързани с делото. Субективно, смятам, че е добре съставена и дава една ретроспекция на това време и баскетбола. Наистина дадох всичко от себе си. Исторически гледано, това е много важно. Най-скъпият аспект ми е психологическото обяснение на спортната личност от Крешимир, а това което ме впечатлява е как всичко това да се приложи и в други аспекти на живота на индивидуалността. Отлично е това, че читателят опознава света през очите на Крешо и заедно с него израства и съзрява, заключи Ана Чосич - Паюрин.
