Всяка държава, па и онези с най-висша степен на демокрация, иска да влезе в личното пространство на своите граждани, но постоянно наблюдаваният индивид губи свобода, а с това и спонтанност.
Дали сте съгласни да ви вградят подкожен чип, който ще даде възможност на властите непрекъснато да знаят къде сте и какво правите? Отказвате. Защо, ако нямате какво да криете? Какво всъщност криете?
Всеки индивид има много което трябва да крие. Това е право на лично пространство, като неотменимо човешко право. Затова никой не трябва да се оправдава, че иска да опази своето лично пространство или че скрива от другите някои информации с които би могло да се злоупотреби срещу него.
Държавата трябва със своите закони да урежда общественото пространство и обществените работи, а на индивида - гражданина да остави сам да управлява своето лично пространство. За съжаление, всяка държава, па и онези с най-висша степен на демокрация, по природата на своето устройство иска да се разшири и в личното пространство и да стане тоталитарна. Как може да изглежда събирането на технологията и тоталитарната държава са описали в своите негативни утопии Хъксли ("Прекрасният нов свят") и Оруел ("1984"), както и британският ТВ сериал "Черен петък".
Една такава система на пълен надзор на всеки свой гражданин развива Китай. Тази държава, като лидер в технологичното развитие, е инсталирала около 200 милиона камери в които програма, която на основата на характеристики на лицата и пропорциите на телата за само три секунди разпознава всеки от нейните милиард и триста милиона граждани. Това поставя хората и тяхното поведение в общественото пространство под непрекъснат надзор. От европейските страни, Великобритания е най-известното "общество под надзор", точно заради милион камери, които покриват общественото пространство.
Поддръжниците на обществения видео надзор смятат, че той намалява престъпността. Хората, които знаят, че тяхното поведение се наблюдава, че винаги могат да бъдат разпознати и наказани, в по-голяма степен се отказват от наказуемо поведение.
В китайския модел не става дума само за надзор, а става дума за система, която оценява как всеки индивид се държи в обществото, давайки или отнемайки му социални точки, награждавайки или наказвайки го. Тази система е в експериментална фаза в тридесет китайски града, а се очаква от следващата година да бъде въведена в цялата страна.
Системата е такава, че всеки индивид има свой "сбор социални кредити", който го позиционира на социалната стълбица. Всички граждани стартират с хиляда кредита, а тогава, в зависимост от това дали тяхното поведение е оценено като желателно и надеждно или като нежелателно и вредно, те получават или губят кредити, повишавайки или намалявайки своя сбор. Индивидът с висок сбор придобива определени социални предимства и облекчения, а онзи с нисък губи определени граждански права и свободи.
Особа с висок сбор може да купува неща с отстъпка, да получава стока на кредит, има по-малки разходи за наем на жилище, по-лесен достъп до добрите училища, предимство при резервация на пътуване, наемане на работа и т.н. Особа с нисък сбор губи право да се вози със самолет, бърз влак, автобус, не може да получи кредит от банка или да купи недвижимо имущество, не може да резервира хотел и т.н. Колкото е по-нисък сборът, толкова степента на ограничение е по-голяма. Индивидът с по-нисък сбор може да го поправи с извършване на добри и общественополезни дела каквито са доброволна работа, дарение, даване на кръв и т.н.
Проблем са критериите, които поставя властта, на основата на които се отнемат и дават точки. Отнемат се ако индивидът пресича улицата извън пешеходна пътека, пуши в зона за непушачи, шофира бързо, купува алкохол, държи се непристойно в социалните мрежи, публикува фалшиви новини, дружи се с особи, които имат нисък сбор, и т.н. Точки се губят и за криминално поведение, но и за критикуване на властите.
Постоянно наблюдаваният индивид губи свобода, а с това и спонтанност. Когато знае, че е наблюдаван, индивидът променя своето поведение, разчитайки невидимият авторитет да види, че той е добър и че се държи примерно. Неговото поведение не е спонтанно, а винаги е послание отправено към онзи, който го надзирава. Социално желаното поведение е повече мотивирано от страха от наказанието отколкото е израз на вътрешните ценности на индивида.
Възрастните на които е наложен непрекъснат надзор помнят времето на свободата в което нямаше надзор, заради което често са в прикрит отпор към надзора. Обаче, децата и младите, които растат в обществото приемат надзора като нещо нормално и полезно, адаптирайки се към такова функциониране на обществото и държавата.
Не се питаме дали, а само кога и при нас ще бъде така.
Автор: Зоран Миливойевич
