Балкански планинари покориха Варденик

Планинари от Сърбия, България и Македония могат да осъществят всичко което замислят, и затова има все повече планинарски акции, които стават своеобразен празник на планинарския спорт, култура и традиция. Очевидно е, че планинарите от тези три държави много добре се разбират и разбират важността на планинарските акции, така че сега е достатъчно някое от планинарските сдружения да обяви своя акция и на нея да дойдат много планинари.

Най-новата страница в историята е изписана в събота, 18 ноември 2017 година, на планината Варденик край Власинските езера. Отново инициатор на събирането е било Планинарско дружество "Преслап" от Ниш, с голямата подкрепа на Скиорско-планинарски клуб "Власина" от Сурдулица, и изключителното лично влагане на Марина Станкович, най-добрата спортистка на Сурдулица за 2016 година.

Празникът, започнал като мечта, е превърнат в реалност, изживяване за което сме мечтали, изпълни всяко от нашите желания, всяка частица мечта вградена в неговото осъществяване. Вярвали са всички от Планинарско дружество "Преслап" в успеха на акцията на планина Варденик. Знаехме, че изкачването на Големия и Малкия Стрешер ще бъде още една среща, събор на планинари от Сърбия, България и Македония.

Планина Варденик е най-високата на територията на община Сурдулица и в околността на Власинските езера. Варденик е в облика на подкова, като е в посока югозапад-североизток, където първите склонове на Варденик се надигат веднага след десния бряг на Южна Морава, а планината завършва във Власинското плато. Доминантният, куполест връх Голям Стрешер (1876 м), най-високият на Варденик, е най-високата точка в община Сурдулица и най-високата точка на планините около Власина.

На територията на община Сурдулица се простират чак седем планини: Варденик, Милевска планина, Грамада, Чемерник, Рудина, Боховска планина и Бесна кобила, и всяка от тях има своите особености и е привлекателна за планинарство и активна почивка. С Власинското езеро, всички тези природни красоти са потенциал за икономическо развитие на община Сурдулица.

В началото на 2013 година, туристическите екипи от Ниш и Сурдулица положиха основите на голяма международна манифестация - "международно власинско изкачване". Тогава е установена и иновативната концепция на планинарските акции в юга на Сърбия, да се променя дестинацията на акцията, и то на две години, така че планинарите две години подред, през юли месец, отиват на планината Чемерник, а след това през следващата година на съседната планина Грамада, а после отново се връщат на Чемерник...

Планината Варденик, въпреки че е най-високата и най-атрактивната, е оставена извън тази концепция заради желанието събирането на планинари на Власина да бъде колкото се може по-масово, защото изкачването на Големия Стрешер, от село Топли Дол, е прилично стръмно и усилно.

По всичко видяно на акцията на Планинарско дружество "Преслап" на 18 ноември 2017 година, изглежда че власинското изкачване може свободно да се проведе и на Варденик. И въпреки краткия престой и есенното време, импозантните 130 планинари дойдоха на акцията. Всички, без изключение, се качиха на Големия Стрешер. Голямата част успешно се качиха и на съседния Малкия Стрешер (1757 м), където планинари от три балкански държави заиграха и хоро.

 
Марина Станкович извънредно предвожда водещия отбор в който са били, в първия дял на акцията, до излизането на Големия Стрешер, и Мирослав Докман, Петър Раткович и Ненад Стеванович. Опитно Марина и нейните водачи решили на първенеца на Варденик да се отиде обиколно, по по-благото трасе, за разлика от най-често използваните стръмни, праволинейни пътеки в гората.

На Големия Стрешер пръв към водещия отбор се присъедини Стоян Митич, който имаше задача малка група планинари да върне по същия маршрут в село Топли Дол.

А после на сцената излезе, както много пъти преди, Зоран Павлович Пача, най-големият спортист на юга на Сърбия и най-добрият планинар и водач в Сърбия (може би за всички времена). Този великан, макар и в края на сезона уморен от редица експедиции по света, не се задоволи да бъде гост на акцията и обичаен участник. Своята величина показа като се постави на разположение на водачите, с голямо желание да помогне да се извърши безопасно спускане на участниците по вече окованите в мъгли падини на Малкия Стрешер.

Планинарите са изминали общо 14 километра на Варденик. Единственото което липсвало на тази акция е по-добра видимост, защото акцията се провела в облачно време, временно и мъгловито.

След края на акцията, Планинарско дружество "Преслап" подготви необикновена изненада за своите приятели, онези, които дълъг низ години развиват планинарство и културата в Сърбия и целия Балкан. Харти с които бяха обявени за почетни членове на Планинарско дружество "Преслап" получиха Цветан Цеков, Ненад Александров, Саша Дайевич, Ивица Аранджелович, Бобан Петрович, Зоран Павлович Пача и Марина Станкович.

Автор: Мирослав Докман за Интернет портал ФАР www.far.rs
Фотографии: Мирослав Докман / Петър Раткович / Марина Станкович / Цветан Цеков / Ненад Александров

Капитан Цвийович: Хора, ние нощес ще изгинем

Капитан Цвийович и неговите три взвода трябвало да бъдат жертвани, за да може останалите да се измъкнат, но те все пак победили голямата българска войска.

- Тази история стара сто години няма да намерите в моя роман "Железния полк". Не може да се събере всичко в него. Но, сто години откакто се случила, ето я. Да припомни нещо важно.

Това е история за онези, които са знаели малко повече. Които са държали вярата толкова високо, че ги е довела и пред вас. И тази история стара сто години започва така.

Шумадийска дивизия. Като всяка от дивизиите на сръбската войска, имала четири полка на първо повикване. Съответно четири пъти по около 4000 човека, колкото са били във всеки полк. Всеки полк имал някакъв сериен номер. Това е история за "десетия", пехотен. Бил е уморен. Опустошен. Борил се по Мачва, а трябвало да се премести в югоизтока на Сърбия, защото българите нападнали. А там, на югоизток... Десетият полк се намерил в големи проблеми. Обкръжен от три страни, заплашван от унищожение, защото българите започнали да затварят единствената посока за изтегляне на останалите войници от този полк.

Полковник Тучович е, както отбелязва Милан Шантич след Голямата война (І световна - б.р.), извикал един от своите подчинени, командира на трета чета капитан Радомир Цвийович. Дал му нареждане, което не се дава често. Да отиде с войниците и да се жертват, за да оцелеят останалите.

- Цвийович... Един български батальон е минал тази нощ река Власина. Той има задача да ни пресече пътя за отстъпление. Нареждам ти от своята чета да вземеш три взвода. Четвъртият нека ти остане в резерв. До седем часа сутринта трябва да намериш този български батальон и да го изтласкаш от другата страна на Власина. Разбра ли? - казал първият човек в полка.

- Разбирам, господин полковник. Но вие знаете, че нито един мой взвод няма повече от четиридесет и пет редници. Има ли някъде записано три взвода толкова изморени и отчаяни войници, да са нападнали цял батальон? Моите три взвода не наброяват повече от сто и тридесет души, а трябва да нападнат батальон от хиляда или, може би, хиляда и двеста българи, които сега идват от Търново, отпочинали и готови за борба. И още трябва да ги победя и да ги прогоня през набуялата река?

- Бога ми, Цвийович, такова нещо досега не е записано. Но нощес ще направим и това.

- Тогава, господин полковник, на мен ми изглежда така: вие жертвате мене и моите три взвода да изгинем, за да можете вие да се измъкнете и да съхраните полка.

- Така е. Правилно мислиш. Виждаш ли онези огньове в далечината? Това са български огньове. Обкръжили са ни от всички страни, а сега този батальон е насочен да ни пресече и единственият излаз, който остана. Ако успее в това, ние сме в плен.

- Добре, господин полковник - рече капитан Цвийович и, недълго след това, тръгна със своите войници.

- Тази вечер ще разговаряме открито, войници мои. Получих една тежка заповед. Когато тя се преведе на нашия войнишки език, значи следното: три взвода от моята чета нощес ще се бие с българите, защото Десети полк трябва да се спаси преди зората. Така, хора, ние нощес ще изгинем. Всеки от вас нека понесе патрондаш със сто и петдесет куршума, бомби и пика. Връзка нямаме с никого нито отдясно, нито отляво. Отиваме в мъгла, пък каквото ни даде Бог. Потребно е само силно да се държим един за друг.

Настанало затишие между хората. Онази мъчна тишина сякаш се погребват мъртвите. На лицата на редниците не можело да се прочете нищо: нито страх, нито ужас, нито бунт. Те нямо мълчали и само гледали в своя капитан, чийто очи блестели като мълнии под гъстите вежди на които светели капчици дъжд и сила. А той продължил:

- Войници, ако има някой между вас, който толкова се е уплашил и не смее да тръгне, тогава нека веднага стъпи напред и каже: "Аз не смея!", ще го пощадя и оставя в четвърти взвод, а на негово място ще взема друг, по-храбър войник.

От мрака се чува гласът на един редник:

- Господин капитане, вие ще дойдете ли с нас?

- Разбира се. Сякаш бих могъл да напусна четата?

- Тогава ще тръгнем всички! - отговорили подгизналите войници, а на техните лица сякаш заблестял нов жар и сила.

- Значи всички идвате с мен?

- Искаме всички!

Подготовките не траели дълго. Свикнали на такива изненади, войниците взели пушките, напълнили патрондашите с муниции и всеки взел три бомби. Мокрите палаткови клапи прехвърляли през раниците. Това е било всичко. Сякаш им е нужно нещо друго, и сякаш са свикнали на по-добро? Така се ходи вече година. И сега ще се тръгне в мъгла, в планина на която се разстила затъмнението на хладното октомврийско небе, в сняг и дъжд, в смърт... Като чета на бездомници, чета на изгнаници.

Огньовете лесно се гасели и цвърчали мокрите клони. Може би това са били последните огньове, които ще останат след тях.

- Свали шапката! - кратко командвал капитан Цвийович и първи свалил шапката от главата.

Войниците направили същото. Неговите големи черни очи, които преди малко светели като огнени мълнии, се изпълнили с някаква чудна, благородна благост. В мрачното небе той отправя своя умолителен поглед и вместо да държи последна реч пред войниците, се обръща към Бог:

- Велики Баща на всички хора, моля Ти се спаси и съхрани моите войници. Помогни им в тази мрачна нощ и в неволята. Техните семейства и техните ниви чакат да се върнат живи. Бъди милостив към нас както винаги си бил, защото ние не сме влезли във войната да взимаме и плячкосваме чуждото, а да браним своите села и своите къщи, които ни оставиха дедите ни. Покажи ни пътя на правдата и победата, пътят на славата и честта. Благословено име Твое, Господи, навеки веков! Амин!

Войниците са се прекръстили и в чудна набожност шепнели името Господне. А тогава, кратка команда отново отекнала през нощта:

- Покрий се! Напред!

Капитан Цвийович на едно възвишение, точно над потока в който българите са потърсили спасение от хлада, през тази нощ наредил на войниците всеки да си изкопае една дупка, колкото да стои в нея. Дупките били на всеки седем, осем метра. Когато примамил неприятеля в своето положение, дочакал го със силен огън, а четвърт от войниците си хитро пратил да заобиколят в напуснатия поток, за да изненада в гръб нашествениците, които вече тръгнали нагоре. Българският батальон бил унищожен. Над 200 са пленени, над 150 мъртви. Останалите избягали. Капитан Цвийович наредил мъртвите да се погребат. Над гроба на българския командир, в чийто неща намерили дневник, а в него записки как войниците негодували, че отиват на война срещу сърбите, сложили кръст от клони.

А тогава, за него, за всички изгинали българи... сръбските войници изстреляли - почетен залп. Само за да нас, сто години по-късно, подсетят че няма да остане нищо от нас, освен нашите дела и нашата чест.

Автор: Дарко Николич