Съвършено несъвършен

 

Седя пред лаптопа. Чакам да се случи чудо. Мозъкът през пръстите да претвори мислите в думи. Чувствам се като Джеймс Кан във филма "Мизери". Само, че мен не ме спира Кейти Бейтс, а Новак Джокович. Известният актьор го спираше страхът за живота, а мен страхът, че няма да намеря съвършените думи. Защото перфектността заслужава адекватна реакция.

И тогава се успокоявам. Не трябва да имам страх от съвършенството, защото никога няма да го постигна. Мога само да опитам да се приближа достатъчно близо до човека, който сложи точката. Превъртя играта. Защото сега е краят. Знаете какво казват - никога не казвай никога, но аз твърдя - никога никой няма да достигне това. Защото невероятността на този човек е единствена. Защото околностите не могат да се повторят.

Не, същността не е в това, че удря топката с ракетата по-добре от всички. Защото не удря. Не е защото е най-талантливият в историята. На мнозина небесата са дали по-голям талант. Най-отдаденият от всички? Ще ви намеря веднага хора, които за него са фанатици. Физическа доминация? Па, често едва диша. Тогава в какво е трикът?

Точно в това. В недостатъците, които са му дали бляскаво чудовищен ум. И в постоянното тяхно подсилване. От онези, които не могат да понесат перфектността, чак и нейната близост.

"Напразно са му всички титли, това са само бройки, вижте само елегантността на Роджър и лекотата на съществуването, в това е същината на спорта", твърди Шарлот от Кенсингтън в Лондон.

"Кой може да го обича, виждате отношението към публиката, към своя лагер, къде е тук възпитанието", казва Клейтън от Тулса, Оклахома.

"Антиваксър! Той да бъде пример?", пита се Матилда от околностите на Мелбърн.

„তিনি অবশ্যই আঘাত করেননি, আমাকে বিশ্বাস করুন”, сигурен е Хабибул от периферията на Дака, Бангладеш.

"А данъци да плати тук? Печат да видя тук", нервира се Сърбислава от Горни Стойниковац, община Рековац.

На всички вас ви благодаря. Ръчкахте мечката. Пробудихте звяра и създадохте история. Създадохте Най-великият изобщо.

Новаче, съвършено си несъвършен. И затова си съвършен.

Автор:  Небойша Вишкович 

Само в Япония: Какво уважение към Сърбия!

Япония през 2020 година ще бъде домакин на Олимпийските игри, а град Хофу ще бъде домакин на волейболистките на Сърбия. Целият град вече е станал "сръбски"! Отварят и музей посветен на Никола Тесла, посадили са 300 сръбски сливи!

Председателят на Асоциацията за култура, изкуство и международно сътрудничество "Адлигат" Виктор Лазич при престоя в японския град Хофу изпрати много интересни неща и сам е изненадан от това което е видял.

Град Хофу се намира в близост до Хирошима, известен е с производството на сол и хайку поезията, а представлява и главно пристанище за износ на автомобилите Мазда.

По инициатива на някогашния посланик на Япония в Сърбия Тадаши Нагаи, президент на Дружеството Япония-Сърбия, който говори безукорно сръбски език, а по произход е от Хофу, е започнато сътрудничество между град Хофу и Сърбия.

Подписан е протокол за сътрудничество с Волейболния съюз на Сърбия и този град ще бъде домакин на сръбските волейболистки по време на Олимпийските игри през 2020 година.

Японците са приели приятелството със Сърбия сериозно, така че целият град вече е в знаците на балканската държава!

В търговските и спортни центрове могат да се видят сръбски знамена и плакати, които говорят за сръбското културно наследство и спортни успехи. На много места е изтъкнато сръбското знаме и симпатичен талисман на сръбските волейболистки - японска девойка в сръбска народна носия и със сръбски плитки, както и символ на гостоприемство, привърженическото скандиране "Напред Сърбия!".

В някои магазини се продават сръбски вина, айвар, пинджур и пиротски гоблени, а дори и някои сръбски рецепти са преведени на японски и отпечатани на листовки, които японците с радост и безплатно си взимат.

В спортния център могат да се видят рисунки на сръбски спортни успехи, които са нарисувани от японски деца!

"Приятелството към Сърбия тук се усеща на всяка крачка. Още на железопътната гара се виждат плакати за приятелството с нас. Разговарях с няколко директори на държавни институции и всички са много заинтересовани за сътрудничество, така че вярвам че скоро ще последват още конкретни проекти. Най-много ме одушеви когато представители на градската власт ме заведоха да видя двайсетина посадени сръбски сливи! Град Хофу, в знак на приятелство със Сърбия, е решил в градските паркове да посади чак 300 сръбски сливи, които оправдано възприемат като символ на нашата страна. Този град има най-много слънчеви дни в годината, така че е много подходящ за успешно отглеждане на слива. Японската слива тук успява изключително добре, а казват, че тази година и първите сръбски сливи вече са дали своя плод", разказа Виктор Лазич.

НИКОЛА ТЕСЛА В ЯПОНИЯ

Лазич е пристигнал в Хофу и за да присъства на представянето на изложба за Никола Тесла, която на 26 януари в този град се отваря от Музей Никола Тесла. Този сръбски музей организира забележителни гостуващи изложби по целия свят и по най-добър начин представя Тесла и Сърбия.

Особено успешна беше скорошната изложба в Шанхай, която е видяна от чак половин милион посетители!

Кураторът Велимир Мрджан в компанията на трима колеги е пристигнал в Хофу, за да проследи пренасянето и представянето на повече от три тона експонати в Музея на науката "Солар". На разтоварването на експонатите са присъствали и представители на местните японски медии, а интересът към изложбата е голям, така че се очаква и значителен брой посетители. Специално за това събитие бюстът на Никола Тесла от посолството на Сърбия в Токио е пренесен в град Хофу. Ще бъде отпечатана и специална брошура за Тесла, а целият град е облепен с рекламни плакати, които канят гражданите да посетят изложбата.

Тъй като Хофу е известен като японският град на солта, сградата на музея в който се подготвя изложбата е изградена в облика на солен кристал, а с оглед на многото слънчеви дни този музей е посветен на слънцето, с качествен телескоп с помощта на който посетителите могат да гледат нашата най-важна звезда. 

Президентът на ОКС Малкович: Всички наши спортисти са герои

Президентът на Олимпийския комитет на Сърбия Божидар Малкович говори за своите спортисти в Пьончан, инвестициите на държавата в зимните спортове и плановете до Пекин 2022.

Божидар Малкович беше със сръбските спортисти от началото до средата на Зимните олимпийски игри. Неговата подкрепа в Пьончан означаваше много за тях, както и опитът и знанието което им предаде.

- Признавам, че в Южна Корея научих доста за зимните олимпийски игри и спортове. Видях как игрите функционират от другата страна, и смятам, че домакините свършиха добра работа. Що се отнася до сръбските спортисти, оставам на мнението което споделих преди началото на Игрите: Бориха се и дадоха своя максимум, това е достатъчно. И, сигурен съм, че са ме послушали. На вас техните резултати може да не ви изглеждат импозантно, но чак когато сте край спортистите, на първия ред разбирате колко много дават от себе си в дадените условия - каза Милкович, президент на Олимпийския комитет на Сърбия.

- Не е тайна, че продължаваме да изоставаме от държавите на които зимният спорт е в кръвта, каквито са Швейцария, Норвегия, САЩ, Австрия...

- Това никога не сме крили. Говорим за държави в които карането на ски е повече от спорт, това е традиция. Същото е като говорим за Сърбия и баскетбол, водна топка, волейбол... Просто, някъде сте по-добри, а някъде трябва още да учите. Такава е ситуацията със Сърбия и зимните спортове. Няма съмнение, че сме талантливи, но в ските е потребно повече от ген. Имах възможност да разговарям с редица висши служители в МОК, както и с президентите на други комитети. Те са направили машина, която работи 365 дни годишно, а не само като има сняг. Това са екипи от хора в които всеки има своето място. Затова и е неблагодарно да се сравняваме със зимните супер сили. Ние вървим стъпка по стъпка, някога стъпката е по-дълга, а понякога по-къса. Пьончан беше отлична школа за всички нас.

- Всеки ден разговаряме с нашите спортисти, които дадоха и повече от максимума, но никога не слагат себе си на пръв план?

- Дълго съм в спорта и знам как се чувстват. Невена Игнатович се бори сама срещу четири словенки, шведки, италианки... И затова казвам, че всички наши участници са герои на тези игри, без оглед на резултата или на това, че не са завършили състезание. Това е моето мислене, защото тренират и работят в много по-тежки условия от съперниците. В други спортове, летните, разликата не е голяма, ако изобщо съществува. Всичко което видяхме и научихме тук ще се потрудим да използваме за създаването на отбора за Пекин 2022 година. Изглежда сякаш има много време до следващите олимпийски игри, но скиор не се прави за една нощ. Ще работим върху подобряването на инфраструктурата в Сърбия, защото имаме природни богатства, които трябва да използваме. Наясно сме, че трансформацията няма да е бърза и лесна, но трябва да започнем.

- Дали сте съгласен, че в понеделник, когато Игрите вече няма да ги има, не смеем да забравяме за Невена, Дамир и двамата Марковци?

- Нужно е да им помогнем колкото можем. Всички, че и медиите. Сърбия има четирима олимпийци, а това не е малко нещо. Следващият път може да сме повече. С резултатите идва и числеността, и качеството... Олимпийският комитет ще анализира резултатите от Пьончани и ще потърсим места в които можем да сме по-добри - сподели Малкович.

Повече журналисти отколкото привърженици

- Впечатлението е, че на състезанията в Пьончан нямаше толкова зрители колкото се очакваше?

- Изглежда, че е така, защото имаше повече хора с акредитации отколкото с билети. Макар че говоря само за алпийските дисциплини, на които съм бил. Зимните спортове не са толкова развити в тази част на Азия, а за зрителите от Европа и Северна Америка е далече. Също така, доста дисциплини бяха отложени заради хладното време и вятъра, това може да е повлияло на посещаемостта - смята президентът на Олимпийския комитет на Сърбия.

Скандал на Олимпиадата: Обраха словенец като Чавич срещу Фелпс

Невероятен "пропуск" на съдиите

Кражба в Пьончан!

Пред очите на света се случи скандал на Зимните олимпийски игри на една от снежните писти в този южнокорейски град беше нанесена голяма щета на словенския сноубордист Жан Кошир, който стигна финала преди корееца Ли Сангхо, но победата беше дадена на домакинския състезател.

ТВ записът ясно показва, че дъската на Кошир първа минава чертата, победата на словенеца е чиста като сълза, но някой е имал други планове и триумфът е връчен на корееца и второ място, а състезателят от Дежеле ядосан след надпреварата завърши с бронзов медал на гърдите.

Златото спечели швейцарецът Невин Галмарини.

Фотофинишът на драматичния слалом при сноубордистите и скандалният изход непоправимо напомнят на епичния дуел между сръбския плувец Милорад Чавич и американеца Майкъл Фелпс на Олимпийските игри в Пекин през 2008 година, когато сърбинът беше пръв на финала, но победата отнесе "Куршума от Балтимор".

Вижте самият финал на словенския и корейския сноубордист в Пьончан.

@zkosir knows it. Everyone at home knows it. Pretty sure the announcers even knew it. “That’s just not true” pic.twitter.com/DkAUV4TGnZ

— David McCollum (@RealMcCollum) 24 февруари 2018 г.

Disgrace to the olympic spirit, disgrace to a sport. Košir got absoluteley robbed of possible olympic gold medal against Sangho Lee in the semis. He might be innocente, but it's time to introduce the photofinish. #zankosir #Olympics2018 #PeyongChang2018 #SouthKorea #slovenia #fis

— Nejc Sulek (@nsulek19) 24 февруари 2018 г.

В тест на ЦРУ за Олимпиадата: Косово е сръбско

Сръбската дума "кос" е в корена на името Косово, обяви Централното разузнавателно управление (ЦРУ) в своя профил в Туитър.

По повод откриването на Зимните Олимпийски игри, ЦРУ в своя профил в Туитър пусна тест, а между въпросите за участниците в това спортно събитие имаше и такъв за произхода на името Косово.

ЦРУ съобщава, че името Косово има сръбски корен и е производно от сръбската дума за птицата кос. Поставено е питане коя английска дума отговаря на този термин.

От общо 410 отговора, 50% от тях са били точни - съответно половината последователи на ЦРУ в Туитър, които са участвали в теста са гласували за думата "blackbird", както се нарича птицата на английски.

В същия тест, ЦРУ поставя и въпросът "коя валута се ползва за вътрешни транзакции в Косово", което описва като територия с "големината на Делауеър".

"Отговорът е - евро", съобщава ЦРУ на своя профил в популярната социална мрежа, но напомня, че "в някои сръбски анклави се ползва динар".

Тияна Богданович: Коледа празнувам на село

Сребърната олимпийка от Рио сподели, че обожава празниците, които всяка година прекарва с роднините.

Отишла на Олимпийските игри в Рио де Жанейро като девойка току що напълнила 18 години, а се върна като един от героите на Сърбия - със сребро около врата. Затова не е и чудно, че Тияна Богданович смята изминалата година за най-успешната.

Видяхме, че в таекуондото почти няма равна, а поискахме да погледнем и в тази част от живота й, която е далече от очите на обществото. Коледа изскочи като тема.

- За Коледа съм на село при баба и дядо, в Александровац при Крушевац. Там ми е цялата рода... Вуйчо, вуйна, леля, чичо, баба и дядо, братята и сестрите. Рядко се събираме всичко заедно, но за Коледа се трудим да сме заедно. Имам най-хубави спомени и винаги с радост отивам на село - казва Тияна и с усмивка констатира, че в детството е имало пиукане и всичко което следва този чудесен празник.

Тияна ни открива, че се наслаждава на всичко, което донасят празниците, които са пред нас.

- Наистина, за мен това е най-хубавата част от годината.

Случайна среща в пъкъла на фавелите

Проследяването на Олимпийските игри за хърватите е като старите боксови мачове за титлата. 15 нощи - 15 рунда. Десета нощ. Баскетбол. Трябва ми някакъв вазелин за тъмните петна под очите като в почивките между рундовете. Сега вече остават само най-яките. Богданович ни водеше към нова зора и сърбите, а тогава получих презокеанско обаждане...

"Какво за теб е по-голяма измама в историята на цивилизацията - Троянският кон или изчезването на Статуята на свободата?"

"Затрудняваш ме... откъде да знам, Киклопа за Нивес Целзиус (награда за хит на годината за книгата "Гола истина" през 2008 г - б.р.).", първото което ми дойде на ума.

"Можем и от тази страна да погледнем. Знаеш ли с кой гледам мача с Литва?", пита ме Саша.

"Дубравко Шименц? Той е навсякъде. Като Н`Голо Канте", опитах аз.

Последва миг пауза. Усетих и през слушалката, че се подготвя онзи шмекерски, самодоволен, бонвиван вокал. Картите все пак са в неговите ръце, на мен е да слушам.

"Ще ти разкажа една история...", подхвана пак интермецо и започна...

"Скитах се днес по прашните улици на Рио. Слушах шума на Божия град зад кулисите на бляскавите игри. Уморен от работа, през сламената шапка ме навигираше зенитът. Изгубих се по пътя към хотела. Сенките на етажите сиромашни къщички  даваха малко въздух. Звукът на удрянето на топка в бетон там е първото което чуваш когато се пробудиш сутрин. Погледите на малките къдрави мулати ми говореха, че тук съм непознат гост на тяхната забава. Зад електрическите стълбове, по които като лиани са омотани жиците за тока, стоеше надпис "Добре дошли във фавела Дона Марта". До надписа стоеше графит на Майкъл Джексън - They don't care about us. Такава архитектура още не бях виждал. Помислих си - Вир за тук е Амстердам. Това Бандич и Кикаш не биха могли заедно да легализират за два мандата", слушах го и визуализирах хълмист бетонов възел, каменни блокове с нужници, които наричат домове и босоноги сиромаси, които немили недраги гонят гумена топка.

"Цедеше се от мен. Видях някакво кафене и седнах на бара."

"Сервеса пор фавор. Опитах се на испански. Разбра ме. Погледна ме, достатъчно дълго, усмихна ми се и вероятно си помисли "какво прави тук чужденец". Бразилско пиво и балканско гърло. Има и по-добри комбинации, но жаждата беше твърде голяма. Сламена тераса, дървен бар и няколко маси. Мустакат домакин в риза с компания на няколко маси разстояние, въртеше програмите на телевизора и остави баскетбола. А тогава се чу мърморене...", това беше уводът за онова което се случило в скромното кафене във фавелата "Дона Марта".

"Столовете започнаха да се отдръпват, децата крещят, а мустакатият собственик разшири ръце повече от статуята на Исус и гласно подвикна - амигооо", чух как дръпна една глътка от нещо преди да ми разкрие идентичността на амигото. "Обръщам се летаргично полу ляво като Де Ниро в "Жега" и поглеждам новия гост около който се събра половин "Дона Марта". Видях му профила. Бял, нисичък, поло тениска с готини очила. Откроява се от местното население. Но нищо продължавам с пит... когато някой извика "О Грингооо". Обръщам се още веднъж и разбирам, че е ТОЙ! Марадона..."

"Аре бе, не казвай, че си видял Марадона?", питам невярващ.

"От Майданпек, брато, от Майданпек...", дяволито ми казва. Сега паузата за пръв път я направих аз...

"О Грингооооо", продължих сам гласно и погледнах изумен в плаката на Адриано в стаята.

"Бога ми. Амиго беше Рамбо...", футболните богове в този ден бяха пратили една икона, знаехме това и двамата.

Отишъл при него и му се представил.

"И ?", питам.

"Аз дума, той дума...", отговаря Саша.

"Каза, че е тук на представление на лятната програма на артистичната група "Nos de morro" (Ние от фавелите) като специален гост. Радват му се с удивени погледи, защитен от футболната поетика, която е подарил на Бразилия", разказва опияненият Лугонйич.

Когато погледнете в дебелите бразилски футболни кадастри под частта - О Гринго Рамбо пише следното:

Име и презиме: Деян О Гринго Рамбо Марадона от Майданпек Петкович

Клубове: Раднички Ниш, Цървена звезда, Реал Мадрид, Витория, Вашко Да Гама, Флуминензе, Сантос, Атлетико Минейро, Фламенго и останалите нямат значение

Статус: Бог.

Професионална оценка: Най-високата. Десетка.

Сръбското момче от Ипанема подхлъзна на леда ескимосите. Точно така. Докато всички плават от Южна Америка и Балканите към Западна Европа, той насочи платната си в обратната посока. Само аматьорите плават по вълните. Големите играчи ги разбиват. Единственият европейски играч освен Еузебио (роден в Африка - б.р.) и Бекенбауер, който е в Музея на славата на бразилския футбол. Общество което кани редки на масата си. В Дона Марта Лугонйич е бил като ходеща мишена, но Рамбо... Той е там като Карлос Тевес в лошата четвърт на Фуерте Ел Апаче в Буенос Айрес. Недосегаем. Човек чийто отпечатъци на стъпалата красят Маракана, човек чийто футболен живот е описан в документални филми.

"Ако Сърбия има 22 играчи по-качествени от Деян Рамбо Петкович, то първенството е тяхно", пишеха бразилските журналисти преди Световното първенство през 2010 г в ЮАР. Петкович тогава вече е на 38 години и на крилете на него и Адриано Фламенго стана шампион на Бразилия.

И докато в ритъма на Рамбо се играеше самба в земята на нашите съседи беше забравен. Няколко пъти беше в най-добрата единадесеторка на бразилското първенство, но за националния си отбор игра общо шест пъти.

"И да. Сетих се. Онова кафене в което поръчахме две повече се нарича Магелан. Знаково нали?", завърши Саша. И още как. От Мала Маракана до Маракана, на терасата на великия мореплавател е пил бира с футболния Магелан...

Автори: Владо Бобан и Саша Лугонийч

Джокович: Щастлив съм, че бях част от такъв отбор

Най-добрият тенисист в света Новак Джокович оповести, че е много горд от успеха на сръбския олимпийски отбор в Рио и спечелените осем медала, и че е щастлив, че е бил част от такъв отбор.

"Драги колежки и колеги, донесохте ни много вълнения, щастие и вдъхновение всеки ден да работим още по-упорито и стойностно да осъществим своите мечти", написа Джокович на своя профил във фейсбук, по повод завръщането на олимпийците и медалистите в родината им.

"Благодаря, че ни показахте, че мечтите се сбъдват и че добрата житейска и спортна лекция се крие и в дните, когато резултатът не е на онова ниво което сме очаквали от себе си", пише Джокович.

"Щастлив съм, че бях част от такъв отбор. Честитя и голямо БРАВО на Тияна, Ивана, Давор, Марко и Миленко, ватерполистите, волейболистките, баскетболистите и баскетболистките", заключи тенисист номер едно в света.

Бащата на хърватски боксьор: Еби им майката на политиците. Не давай на лешоядите да се снимат с теб

Бащата на хърватския боксьор Филип Хъргович, Петър поръча на сина си да не се снима с политици при завръщането си в Хърватия.

Хърватия спечели 10 медали, а Хъргович стигна до бронз.

"Горд съм с Филип. Няма да има никакво посрещане. Цяла Хърватия днес е източната част на града. Всички ние сме бедни. Все повече хора завършват така, по ринговете и свободните борби. Там където хората търсят нещо което никога няма да имат. Онези които са вътре са най-големите жертви", каза Петър Хъргович и продължи:

"Знаете ли как гледам на това? Изпълнява се химнът, вдига се знамето, политиците те посрещат и се снимат за своите потребности. И се продължава. Казах на Филип: еби им майката на всичките. Не им давай да се снимат с теб. Не защото той е някакво величие, а защото около него сега ще летят лешояди. Това е моето мнение".

Той изтъкна и защо е огорчен от политиците.

"Спортист се класира на Олимпийските игри, печели злато и държавата му дава 100 000 куни (26 121 лв). Депутат влиза в парламента, партията веднага му дава 180 000 куни, а той всеки месец взима по 20 000 куни плюс ползите. В един олимпийски цикъл депутатът взима богатство, а да не споменавам корупцията и всичко което се случва през неговия мандат. Спортистът от друга страна получава толкова, че да може да си изпере екипа като се върне от Игрите", изтъкна Хъргович.

България и Балканите на Олимпиадата в Рио

Лятната Олимпиада под №31 е в историята. Рио де Жанейро събра 11 544 от най-заслужилите спортисти, за да покажат какво могат. Видяхме колко са напреднали човешките възможности и технологии за последните четири години. Медалите са раздадени, сметките са направени, героите са уморени. Големите държави се премериха по бройката на благородните отличия, а по-бедните се бореха за няколко или поне за един. Не защото медалите са основното в принципите на олимпизма, а просто защото спортът е този социален феномен - да съпреживееш успехите и провалите. Хубаво е. Приятно е. Спор няма.

Балканите имаха своите представители и своите успехи.

С най-много медали приключи Хърватия - 10, следвана от Сърбия и Турция с по 8. В класирането по страни най-предното класиране е за хърватите - 17-о място, Гърция е на 26-о, а Сърбия на 32-о. Най-много спортисти на Игрите изпратиха сърбите - 104, турците - 103 и румънците - 98. Най-много спортисти с медали излъчи Сърбия с 54 - повече от 50% от цялата й делегация, като записа 100% рекорд в колективните спортове и четирите отбора се качиха на подиума на победителите. По този показател второто място е за хърватите с 24, а трети са румънците с 16. Четири държави от региона завършиха без отличия - Албания, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина. От общо 12-те държави (заедно с Косово) половината намериха място в Топ 50 на крайното класиране, а една дори проби в Топ 20. От страните спечелили медал за съжаление България е последна в региона, изоставайки дори зад дебютанта Косово, с един-единствен медал, но златен (54 място). Официалното класиране се изготвя първо по бройката златни медали, което дава шанс на държави дори с един-единствен цялостно да са пред други, които имат повече общо.

България беше представена от 50 спортисти, които се състезаваха в 15 вида спорт и се прибират с три медала - едно сребро на висок скок от Мирела Демирева и и два бронза - боркинята Елица Янкова, която първа взе отличие, а в последния ден и ансамбълът ни по художествена гимнастика в състав Михаела Маевска, Ренета Камберова, Цветелина Найденова, Християна Тодорова и Любомира Казанова.

Така от 50 спортисти с медал се окичиха общо седем - всичките дами! Медалите все пак се броят по спортове и са три срещу името на България в крайното класиране - а там сме на 65 място, което делим с Венецуела (с 88 спортисти).

Във високия скок записахме още един финал - на Тихомир Иванов. В бягането на 200 метра Ивет Лалова също бяга на финала. В художествената гимнастика при соловите изпълнения на финал ни представи Невяна Владинова. В борбата в битката за бронз достигнаха Николай Байряков и Владимир Дубов. Антоанета Бонева също достигна финал.

В крайна сметка 13 спортисти имаха възможността да останат сред най-добрите в своя спорт. По отношение на медалите Рио е по-успешна Олимпиада от Лондон, където завършихме с два медала. А колко са се подобрили условията през четирите години оттогава всеки да прецени сам.

Балканите в Олимпийските игри на Рио 2016

България - 50 спортисти - 15 спорта - 50 надпревари - 3 медала (общо 7 спортисти с медал)
1 сребърен, 2 бронзови, 65 място в крайното класиране (63 в Лондон 2012)

Албания - 6 спортисти - 3 спорта - 8 надпревари - 0 медала
не участва в класирането

Босна и Херцеговина - 11 спортисти - 5 спорта - 8 надпревари - 0 медала
не участва в класирането

Хърватия - 88 спортисти - 18 спорта - 59 надпревари - 10 медала (общо 24 спортисти с медал)
5 златни, 3 сребърни, 2 бронзови, 17 място в крайното класиране (25 в Лондон 2012)

Гърция - 93 спортисти - 19 спорта - 76 надпревари - 6 медала (общо 7 спортисти с медал)
3 златни, 1 сребърен, 2 бронзови, 26 място в крайното класиране (75 в Лондон 2012)

Косово - 8 спортисти - 5 спорта - 8 надпревари - 1 медал (общо един спортист с медал)
1 златен, 54 място в крайното класиране

Черна гора - 35 спортисти - 7 спорта - 9 надпревари - 0 медала
не участва в класирането (69 в Лондон 2012)

Румъния - 98 спортисти - 15 спорта - 67 надпревари - 5 медала (общо 16 спортисти с медал)
1 златен, 1 сребърен, 3 бронзови, 47 място в крайното класиране (27 в Лондон 2012)

Сърбия - 104 спортисти - 15 спорта - 57 надпревари - 8 медала (общо 54 спортисти с медал)
2 златни, 4 сребърни, 2 бронзови, 32 място в крайното класиране (43 в Лондон 2012)

Словения - 63 спортисти - 15 спорта - 51 надпревари - 4 медала (общо 4 спортисти с медал)
1 златен, 2 сребърни, 1 бронзов, 45 място в крайното класиране (43 в Лондон 2012)

Македония - 6 спортисти - 4 спорта - 6 надпревари - 0 медала
не участва в класирането

Турция - 103 спортисти - 21 спорта - 92 надпревари - 8 медала (общо 8 спортисти с медал)
1 златен, 3 сребърни, 4 бронзови, 41 място в крайното класиране (41 в Лондон 2012)

Игра за вечността

Тази традиция, тази любов, тази екзалтация, такъв източник на таланти, това освен Сърбия има само Америка. И затова това е единственият истински финал на Олимпийските игри - може да се случва на всеки 20 години, но това няма никакво значение, всички останали финали са само демонстративни борби, загрявания за онази истинската...

На никой от моите спътници, колеги пристигнали от всички краища на света, не беше ясно защо трябваше да намеря този паметник. Това е Атланта, казваха ми през тази есен на 2014 г, домът на Кока Кола, луди забавления, град в който винаги можеш да намериш отворен бар с девойки, които току що са завършили смяната си в Хутърс и са напълно готови да им платиш питие, защо да похарчиш един цял следобед в Олимпийския парк Centennial, в търсене на мрамор върху който са написани само някакви имена.

Не разбираха, разбира се, и не съм и опитвал да обяснявам какви са тези букви, изрязани в камъка под какъвто нашите на Балкана се погребват, и колко означаваха за един тринадесетгодишен цяло едно пълнолетие по-рано; за който и да е от тези земи Атланта никога няма да бъде града на Кока Кола, нито най-голямото летище в света, нито русокоси келнерки, които освен голямо меню ще предложат и деколте, само за гледане, или...

Атланта бяха безсънни нощи след една и преди още една война, когато само за кратко изглеждаше, че държавата ще стане нещо нормално; Атланта беше най-добрият мач на капитана Паспал и съжалението, че Зоран Савич седя на пейката, защото кой знае какво би се случило тогава. Зоран Савич, и по свидетелства на Александър Джорджевич, е бил победител над победителите...

Атланта е затишието в залата, че техният "Dream Team" не може да смачка някакви момчета със странни фамилии, които са някаква друга Югославия, макар че продължават да се казват Югославия, както това неумело, в черно-бели тонове, опитва на аудиторията да обясни коментаторът, не забравяйки да ни сложи в папката "bad guys" в последните балкански събития; Атланта е десет минути до края и пет разлика за САЩ, с Пипън и Пейтън, с Милър и Олайджуон, с Малоун и Стоктън...

"European Nightmare", белият отговор на "Отбора мечта", е роден в нощ пълна със зла кръв в Атина, когато гъркът беше брат както Каин е бил брат на Авел, но точно там, на тяхното бунище, на стотната годишнина на Олимпийските игри, отнета с долари от същата тази Атина, стана най-големият.

Намерих го в олимпийски парк, недалече от фонтаните, които правят пъстри снопове през водопади, беше октомври 2014 г, около месец след като наследниците на тези имена славно, юнашки, показно бяха победени във финала на Световното първенство от някакъв друг "Отбор мечта".

В Испания през септември 2014 г се роди още един отбор, който е кошмар за всички, които не са американци, и трябваше да разкажа това на буквите издялани на полирания мрамор. Бяха тук, един под друг, от Мирослав Берич до Миленко Топич - точно така, с плешива латиница, но добре - и беше символно, и така очаквано, да имат паметник в белия свят, а не в своя бял град.

За какво им е, все пак, кой може да ги забрави, чак и ако са минали двадесет години?

Често съм се и сам, публично и посредством трибуната си на журналист, питал защо в сградата на парламента, на митичния балкон, който винаги и изключително и природно принадлежи само на баскетболистите (от юлската лудница през 1995 г само го взимат назаем другите), защо там някъде където някога висеше петолъчката, която беше махната от кметът Зоран Джинджич, не стои баскетболна топка, единственият символ около който нацията може да се обедини, или защо някъде на летището не изпишат имената на основателите на нашата баскетболна нация - Аца Николич, Раша Шапер, Бора Станкович, Небойша Попович - и ние да имаме своя Mount Rushmore, а от друга страна, на Авала, и образите на Жеравица, Новосел, Ивкович и Боша Танйевич?

Сега знам, след още едни Олимпийски игри, след още една еуфория, преди финала на всички финали, че това би било излишно, че баскетболната топка и така живее в зениците на всеки от този народ, неуловима като падаща звезда, постоянна като комета, която се появява в редовни интервали.

Всички останали топки са за игра и спорт, чрез тази се живее, пати, празнува, подкрепя, плаче и гледа цял свят.

Макар че може второто предложение да мине: химнът на Сърбия в бъдеще да бъде три минути звукът, който топката прави като "цепне" мрежата от седем и половина метра, и видео клип с ръка, която остава във въздуха на Богдан Богданович или Милош Теодосич; нито един друг звук, това се видя през тези дни, не предизвиква такова възхищение в целия народ.

През 1996 г трябваше един друг да се щипем - сънуваме ли това? Какво се случва? Дали е възможно тези така да се бият с американците? - за нас още тогава, веднага след санкцията, всичко ни беше нормално в стил Николич.

През 2014 г, говорейки с паметника в Олимпийския парк в Атланта за това че "Сърбите са лудаци" в Испания, нямаше месец-два, играхме още един финал с американците, и ви се кълна, не беше това шумолене на фонтана, нито шепотът на падащите листа в Джорджия, кълна ви се, че тези букви ми отговориха:

"Горе главата, за бога. Сещаш ли се тази 1996? И колко бяхме горди, но тъжни, защото мислехме, че никога няма да ги победим? Че продължават да са недосегаеми, извънземни? А сещаш ли се после дойде 2002 г... Ще дойде, така, отново нашето, не се притеснявай. Това е игра за вечността, имай това винаги наум. Сега на Олимпийските игри, нека тези нови момчета направят същото което и ние, или нека се справят и по-добре от нас, защото по-лошо сигурно и не могат..."

Дали досега сме разбрали, тогава, че този наш баскетбол, покрай всички временни спадове, всъщност има история толкова славна, че се повтаря без значение от имената и фамилиите?

Сякаш не говорят всички тези дни за забивката на Радулица срещу хърватина, която много прилича на забивката на Данилович срещу един литовец? Сякаш не прилича онзи "дуел" на Бодирога с Реджи Милър за кърпата, на "удара", който Джон Стоктън, преди самия край на мача в Атланта, насочи към Саша Обрадович? Нима не прилича на този Саша Обрадович този понякога подценяван гений Стефан Маркович? Не е случайно това, това е продължителност от времето на онзи следвоенен квартет, през Данеу, Гордич, Корач, през Чосич, Сканси и Плечаш, до Моке, Киче и Прайе, и Дражен и Тони и Мирза, и Саша, Саша и Дивац, тази рецепта по-тайна и от онази за Кока Кола, чиято голяма сграда хвърля сянка над Олимпийския парк на който пише "Silver - YUG".

Тази традиция, тази любов, тази екзалтация, такъв източник на таланти, това освен Сърбия има само Америка. И затова това е единственият истински финал на Олимпийските игри - може да се случва на всеки 20 години, но това няма никакво значение, всички останали финали са само демонстративни борби, загрявания за онази истинската. Това е онзи, повтаряме се, "организиран хаос", който ще даде заглавието на плодотворната книга на Александър Милетич "Джаз баскет". Нито един друг спорт не позволява толкова да импровизирате, и затова народ, който вълшебно умее да свързва края, и да преживява без динар, и да се смее в бомбоубежища и да играе хоро на мостове, да краде фасоните, да бъде магьосник и фокусник и гамен и авантюрист, затова този народ се е свързал точно с баскета.

Тази импровизация се вижда в още един спорт: народ, който няма море, а няма и басейни, или няма топла вода, ако има басейн, е най-добрият в света и най-добрия за всички времена във водната топка, последният бастион на отбраната на рицарството и героизма в спорта (като не смятаме италианските съдии понякога?!), където побеждават наистина най-силните и най-подготвените, а не най-добре маркетингово опакованите...

И този Мирко Новосел, който тези дни подразни мнозина и когото "мразят" днешните хлапета, които нямат представа, че Новосел беше революционер без когото нямаше да има злато на Европейското първенство през 1973 г, нито преминаване на югославският баскетбол към модерност, която ще кулминира в края на осемдесетте и началото на деветдесетте, той е картината и възможността на нашия баскетбол. Той е наш, иска ли го или не, точно такъв какъвто е - дързък, безобразен, искрен и понякога твърде непоправим: да не е такъв, не би бил толкова велик. Да не е такъв, нямаше да стане югославска легенда. Няма да се отречем от Новосел, както не се отрекохме от нито един великан; само ще го, както е редно със старите, накараме да признае, че не е бил прав. Шумно, шмекерски, градски, спортно. Точно както селекционерът Александър Джорджевич направи с много "коментатори" и "специалисти", които само заради един играч го укоряваха в суета и му предвиждаха крах. Какво е един играч, за бога, за десетина, стотина, хиляди младежи под обръчите, с герба на гърдите и химна на устата?!

Защото когато играете срещу Сърбия в баскетбола, вие играете срещу всяка легенда, която роди откритието на един канадец, което се посади като семе в плодородната почва на Балканския полуостров.

Преди да се включат светлините в Кариока арена в неделя вечерта по нашето време, да означат началото на последното събитие на тези Олимпийски игри - ах, колко милиарди само NBC плати, за да излъчва в "прайм тайм" как "Team USA" дере което и да е жертвено агне!; и с какви спазми в стомаха техните мениджъри гледаха как Треньорът с голямо Т и човекът с голямо Ч, Сале Джорджевич се разправя с "бумърсите"! Първите редове ще бъдат заети, с духа и мислите, на мъртви и живи "дълги" сърби и югославяни, от доктор Николич до Ранко "Серафика", както го наричаха испанците, които обичат селекционера донесъл ни първата титла на света, почти колкото и ние, до онези имена от светинята в Атланта.

Преди първата топка да мине през обръча в директното предаване, той вече ще скърца от всички велики кошове, които са постигнали тези играчи и които са дирижирани от тези треньори. И разстоянието на Корач, и тройките на Сале срещу хърватите и литовците, и на Паспал във финала в Атланта, и вкарванията на Дражен, докато в единия ъгъл на залата Кича и Мока играят волейбол, а в другата Пино Джерджа и Иво Данеу се карат на кой от тях повече напомня Тео.

Това е нашият баскетбол в същността си, а когато за хиляден път унищожаваме хърватите с трудно събрана самоувереност в четвъртфиналите, а после газим Австралия в полуфинала (а бихме сгазили, още по-убедително, и миналогодишните длъжници литовците, само да са имали това нещастие да налетят на нас), когато селекционерът Саша Джорджевич надмине плеймейкъра Саша Джорджевич, това е само приложено изкуство.

Онова което шепне квадратът в Олимпийския парк, само ако умеете да чуете, това е една велика истина: само сърбите могат да дадат на себе си правото да са уверени в победа срещу Америка във финал на Олимпийски игри. Бил и този ентусиазъм лъжлив или не, дали е напълно безпочвен или не, наш е и имаме право на него, защото сме най-добрите от тази страна на "Голямата вада".

Най-добрите сме чак и в редките години и десетилетия когато не ни сияят медали около врата, а камо ли когато ни се кланя цялата планета и с трепет се пита "Ау, могат ли тези луди сърби наистина да направят това?"

О да, могат и още как, говори паметникът в Атланта, отеква залата в Индианополис, чува се топката, която се удря в таблото на терена между сградите в Белград, Нови Сад, Чачак, Вальево, Сомбор, Кральево...

Дали 2016? Или 2019, или 2020?

Напълно няма значение.

Това нашето е, всякак, игра за вечността.

Автор: Марко Прелевич

Прлаинович: Тези медали не са производство на системата

 
Трофейният ватерполист след триумфа във финала говори за извънредната игра срещу Хърватия, прощаването с Никич и Гоцич, отношението към водната топка и спорта въобще...

Андрия Прлаинович (29) печели медали с "делфините" още от 2008 г и ще печели още, но триумфът над Хърватия във финала на Олимпийските игри в Рио може би завинаги ще остане върха на неговата и кариерата на всички останали национали на Сърбия.

След 11:4 във финала на Световното първенство миналата година, в Рио победиха с 11:7.

"Играхме извънредно умно. За един финал направихме много малко грешки. Бяхме добре подготвени, властваше позитивна енергия през последния ден и половина преди финала. Усещах, че сме готови за най-големия мач в нашите кариери. Останалото го видяхте. Това беше симфония във водата", заяви Прлаинович пред РТС.

От 2017 г "делфините" ще изглеждат по-различно отколкото сме свикнали.

"Това злато е короната на този състав, но голяма част от нас ще продължат да играят за националния отбор. Не съм аз този, който трябва да го каже, но Бобан (Никич, 33-годишен) и Жиле (Гоцич, 34) може би за последно играха за Сърбия и го направиха както през цялата си кариера - лъвски и майсторски. Може би те наклониха везните, заедно с Мандич и Бане (Митрович) на вратата. Жал ми е само, че Чук не можа да играе заради травма".

Запитан дали очаква тази титла да предизвика подобряване на статута на водната топка в Сърбия, даде брутално искрен отговор:

"Вие журналистите и медиите започнете свободно, още от утре. Знаете вие какво трябва, да не се разправяме ние спортистите с политиците и министрите. Тези осем-девет медала (на ОИ в Рио) не са производство на системни вложения. В Сърбия напрактика вече няма професионални клубове по водна топка, всички са пред закриване", припомни Андрия, победител в Шампионската лига с Партизан през 2011 г и с Цървена звезда през 2013 г, а след това член на италианския супер отбор Про Реко и унгарския Солнок.

Ваня Гърбич към волейболистките: Ръкопляскам ви на крака

 
Легендарният сръбски волейболист имаше думи за утеха за сребърните медалистки от Олимпиадата.

Славният Владимир Ваня Гърбич, сега вицепрезидент на Волейболния съюз на Сърбия, е одушевен от показаното от волейболистките в Рио.

Въпреки че не успяха да вземат златните медали, техният успех да достигнат до сребърните медали е истински подвиг.

- Драги девойки аз още стоя и аплодирам. За такъв резултат и такъв подвиг се изискват овации на крака. В такава конкуренция да победите европейските и световни шампиони до финала... шапка на земята. Знам... искахте повече.

- Това желание ви победи. А не Китай. Защото обичате своята родина и се борите така за нея. Никой не трябва да посмее за нещо да ви обвини. Аз съм много горд с вас. Това е феноменална година и 3 исторически успеха. Първо злато от Световната лига, първо сребро на Олимпиада и първи бронз в плажния волейбол. Какво е това... само последните 22 години - написа Гърбич в своя профил във фейсбук.

Когато легенда като Ваня Гърбич ти ръкопляска на крака - постижението автоматично е в графата златни.
 

Наистина спортна нация

 
За себе си казваме, че сме спортна нация и че спортът е нашата най-голяма емблема. Безброй пъти се е потвърдило, че това е така, а едно такова потвърждение стигна от Рио където вървят към края си Олимпийските игри.

Досега са спечелени четири медала, а са осигурени още два. Златен е Давор Щефанек, сребърна Тияна Богданович и каякарите двуместно Марко Томичевич и Миленко Зорич, а бронзова Ивана Шпанович. На подиума ще се качат и мъжкия отбор по водна топка и женския по волейбол, а какъв блясък ще имат медалите ще стане ясно след финалите.

И сега стигаме до същината на цялата история, а тя е, че тези шест медала са спечелени в шест спорта (борба, таекуондо, атлетика, каяк, волейбол и водна топка). Много близо до отличия са баскетболистките, които ще се борят за бронз, както и баскетболистите на които предстои полуфинал. Ако поне едните бъдат успешни, броят спортове ще се покачи на седем, а това за една малка държава като нашата е феноменален резултат.

В Бразилия показахме, че не сме талантливи само за един или два спорта, а за много повече. Прекъснати са много серии без медали, а най-впечатляваща е онази в атлетиката където отличие не сме имали пълни шест десетилетия. Борците и каякарите не са печелили от Лос Анджелис през 1984 година.

Сега още повече остава жал за по-слабите резултати на стрелците и плувеца Велимир Стьепанович от които с право се очакваха медали. Заради това на всички трябва да бъде ясно, че всяка банкнота вложена в тепих, татами, каски, лодка, топка, мрежа, басейн и атлетическа писта не е хвърлена на вятъра. Тя един ден със сигурност ще се възвърне.

Автор: Р. Джурович

Давор Щефанек - шампионският отговор на отписания борец

Роден е с бронхит, на девет години претърпя операции на двете очи, десет години пие лекарства за епилепсия, но не искаше да се откаже, разказва Дамир Щефанек.

Сръбският борец Давор Щефанек със спечелването на златен медал от Олимпийските игри в Рио де Жанейро стана истинска икона на сръбския спорт, но зад този голям успех се крие истински житейска драма, бъдещият олимпийски шампион повече от десетилетие боледува от епилепсия!

Баща му Дамир в интервю пред сръбска медия казва, че неговият син никакви здравословни проблеми, включително и епилепсията, не са могли да отклонят от мечтата му да спечели медал от Олимпийски игри, и това е най-доброто показно как трябва да се отнася върхов спортист.

- Давор вече от години има епилепсия и затова са известени всички надлежни институции. Заради това дори не получи стипендия, защото прецениха, че от него нищо няма да излезе, но той не пожела да се откаже. Беше при доктор и му беше казано, че може без проблеми да се занимава с борба. Знаете, епилепсията не е болест, това е състояние, и аз като треньор на всички свои ученици казвам, че такива неща не трябва да се крият и че без оглед на това могат да се занимават със спорт на най-високо ниво - казва бащата Дамир и продължава:

- Иначе, Давор е роден с бронхит, а на девет години претърпя операции и на двете очи. На едното имаше диоптер +9, а на другото +10. Все пак, със силата на волята и голям труд успя да превъзмогне всичко това и да стане световен и олимпийски шампион. Не знам дали съществува още някой медал, който може да спечели, може да отиде на Марс и да победи някого там.

Големият успех на своя син Дамир и съпругата му Джендика отпразнували с приятели и роднини в Суботица, а последиците са такива, че най-старият Щефанек вчера не е можел да говори.

- Не съм прегракнал, а ми се развали микрофона на телефона. Шегувам се, разбира се, че празнувахме, беше много весело, дойде Душан Свилар, който изпя няколко песни, а по време на празненството се обадихме на Дамир да му пренесем част от атмосферата и беше много щастлив - казва Дамир.

Празненството в семейната къща в Суботица продължила до зори, а съседите не скриха впечатленията си от първия медал на Сърбия в Рио.

Всъщност семейната къща на златния олимпиец има особена история.

- Тук преди нас е живял легендарният югославски боксьор Павле Шовянски. От години сме тук, така че може да се каже, че шампионският дух винаги присъства в този дом - разкри Дамир.

В стаята на златния олимпиец по полиците и стените, разбира се, висят медали от редица европейски и световни турнири, а в заделено пространство стои и снимка от ученическите години.

- Когато тръгваше за Рио ми каза, че ще се върне с медал. И то златен. Ето, наистина ще донесе това което е обещал - нетърпеливо го чака майка му, да прегърне своя син шампион.

Браво, майсторе!