Проследяването на Олимпийските игри за хърватите е като старите боксови мачове за титлата. 15 нощи - 15 рунда. Десета нощ. Баскетбол. Трябва ми някакъв вазелин за тъмните петна под очите като в почивките между рундовете. Сега вече остават само най-яките. Богданович ни водеше към нова зора и сърбите, а тогава получих презокеанско обаждане...
"Какво за теб е по-голяма измама в историята на цивилизацията - Троянският кон или изчезването на Статуята на свободата?"
"Затрудняваш ме... откъде да знам, Киклопа за Нивес Целзиус (награда за хит на годината за книгата "Гола истина" през 2008 г - б.р.).", първото което ми дойде на ума.
"Можем и от тази страна да погледнем. Знаеш ли с кой гледам мача с Литва?", пита ме Саша.
"Дубравко Шименц? Той е навсякъде. Като Н`Голо Канте", опитах аз.
Последва миг пауза. Усетих и през слушалката, че се подготвя онзи шмекерски, самодоволен, бонвиван вокал. Картите все пак са в неговите ръце, на мен е да слушам.
"Ще ти разкажа една история...", подхвана пак интермецо и започна...
"Скитах се днес по прашните улици на Рио. Слушах шума на Божия град зад кулисите на бляскавите игри. Уморен от работа, през сламената шапка ме навигираше зенитът. Изгубих се по пътя към хотела. Сенките на етажите сиромашни къщички даваха малко въздух. Звукът на удрянето на топка в бетон там е първото което чуваш когато се пробудиш сутрин. Погледите на малките къдрави мулати ми говореха, че тук съм непознат гост на тяхната забава. Зад електрическите стълбове, по които като лиани са омотани жиците за тока, стоеше надпис "Добре дошли във фавела Дона Марта". До надписа стоеше графит на Майкъл Джексън - They don't care about us. Такава архитектура още не бях виждал. Помислих си - Вир за тук е Амстердам. Това Бандич и Кикаш не биха могли заедно да легализират за два мандата", слушах го и визуализирах хълмист бетонов възел, каменни блокове с нужници, които наричат домове и босоноги сиромаси, които немили недраги гонят гумена топка.
"Цедеше се от мен. Видях някакво кафене и седнах на бара."
"Сервеса пор фавор. Опитах се на испански. Разбра ме. Погледна ме, достатъчно дълго, усмихна ми се и вероятно си помисли "какво прави тук чужденец". Бразилско пиво и балканско гърло. Има и по-добри комбинации, но жаждата беше твърде голяма. Сламена тераса, дървен бар и няколко маси. Мустакат домакин в риза с компания на няколко маси разстояние, въртеше програмите на телевизора и остави баскетбола. А тогава се чу мърморене...", това беше уводът за онова което се случило в скромното кафене във фавелата "Дона Марта".
"Столовете започнаха да се отдръпват, децата крещят, а мустакатият собственик разшири ръце повече от статуята на Исус и гласно подвикна - амигооо", чух как дръпна една глътка от нещо преди да ми разкрие идентичността на амигото. "Обръщам се летаргично полу ляво като Де Ниро в "Жега" и поглеждам новия гост около който се събра половин "Дона Марта". Видях му профила. Бял, нисичък, поло тениска с готини очила. Откроява се от местното население. Но нищо продължавам с пит... когато някой извика "О Грингооо". Обръщам се още веднъж и разбирам, че е ТОЙ! Марадона..."
"Аре бе, не казвай, че си видял Марадона?", питам невярващ.
"От Майданпек, брато, от Майданпек...", дяволито ми казва. Сега паузата за пръв път я направих аз...
"О Грингооооо", продължих сам гласно и погледнах изумен в плаката на Адриано в стаята.
"Бога ми. Амиго беше Рамбо...", футболните богове в този ден бяха пратили една икона, знаехме това и двамата.
Отишъл при него и му се представил.
"И ?", питам.
"Аз дума, той дума...", отговаря Саша.
"Каза, че е тук на представление на лятната програма на артистичната група "Nos de morro" (Ние от фавелите) като специален гост. Радват му се с удивени погледи, защитен от футболната поетика, която е подарил на Бразилия", разказва опияненият Лугонйич.
Когато погледнете в дебелите бразилски футболни кадастри под частта - О Гринго Рамбо пише следното:
Име и презиме: Деян О Гринго Рамбо Марадона от Майданпек Петкович
Клубове: Раднички Ниш, Цървена звезда, Реал Мадрид, Витория, Вашко Да Гама, Флуминензе, Сантос, Атлетико Минейро, Фламенго и останалите нямат значение
Статус: Бог.
Професионална оценка: Най-високата. Десетка.
Сръбското момче от Ипанема подхлъзна на леда ескимосите. Точно така. Докато всички плават от Южна Америка и Балканите към Западна Европа, той насочи платната си в обратната посока. Само аматьорите плават по вълните. Големите играчи ги разбиват. Единственият европейски играч освен Еузебио (роден в Африка - б.р.) и Бекенбауер, който е в Музея на славата на бразилския футбол. Общество което кани редки на масата си. В Дона Марта Лугонйич е бил като ходеща мишена, но Рамбо... Той е там като Карлос Тевес в лошата четвърт на Фуерте Ел Апаче в Буенос Айрес. Недосегаем. Човек чийто отпечатъци на стъпалата красят Маракана, човек чийто футболен живот е описан в документални филми.
"Ако Сърбия има 22 играчи по-качествени от Деян Рамбо Петкович, то първенството е тяхно", пишеха бразилските журналисти преди Световното първенство през 2010 г в ЮАР. Петкович тогава вече е на 38 години и на крилете на него и Адриано Фламенго стана шампион на Бразилия.
И докато в ритъма на Рамбо се играеше самба в земята на нашите съседи беше забравен. Няколко пъти беше в най-добрата единадесеторка на бразилското първенство, но за националния си отбор игра общо шест пъти.
"И да. Сетих се. Онова кафене в което поръчахме две повече се нарича Магелан. Знаково нали?", завърши Саша. И още как. От Мала Маракана до Маракана, на терасата на великия мореплавател е пил бира с футболния Магелан...
Автори: Владо Бобан и Саша Лугонийч
