Въпреки че времето когато писателите и хората на изкуството са се величали е безвъзвратно зад нас, не може да се каже, че читателите и днес не са заинтересовани да разберат какво се случва в процеса на писането. Може ли целият процес на създаване да се представи близо и по-прецизно? Аристотел казва, че може, Платон отрича.
Най-просто казано: изкуството е набор от големи чувства затворени в система. И едната и другата половина на изкуството са еднакво важни: без чувства не би имало изкуство, но без система на чувствата не би било добре "консервирано" и бързо би пропаднало. Не е нужно това да се доказва много: когато неконтролираните чувства биха били средище на създаване - плакането би било най-голямото изкуство.
Тъй като това не е така, авторът непрекъснато е обърнат към сладката мъка за подреждане на различното в различно. Системата е проста конструкция, никак не е вълнуваща, изцяло като строителните конструкции. Задача на системата е да бъде стабилна, да осигури разнообразие и кохерентност на произведенията на изкуството.
Но как е с емоциите? Емоциите не обичат система, неохотно се съгласяват и никак не приличат на кубчета. Все пак, заради голямото изкуство трябва да са в система. Тук идваме до истинските противоречия на създаването.
Авторът е, да се каже това и тук, възбуден също колкото и читателят. Той се интересува от книгата, интересува се от героите, които наистина преживява като свои деца. Все пак, поставя се въпросът: как смее да бъде възбуден като трябва да следи ситуацията и отпечатвайки своите чувства в конструкцията трябва да сбива, сече, съкращава и да се справи със своята сила на художествената хирургическа операция?
В това е и контрадикцията, но всяко изкуство се основава върху това.
Читателят може безпрепятствено да бъде развълнуван, тъй като той получава готов продукт в ръцете от който трябва само да се наслади. Писателят, по време на създаването, може да се наслаждава, може да пусне и сълза за своите юнаци, но трябва непрекъснато да бъде внимателен. Това е истинско шизофренично състояние.
Едната половина от писателя е разнежена, другата е ледено сериозна. Онази ни най-малко развълнуваната половина е задължена за логиката и целесъобразността. Би се огънал писателят. По правило той е състрадателен човек, авторът пръв би погледнал през пръсти на своите герои, особено на онези, които трябва да умори или опропасти - но не може. Читателският въпрос, който неведнъж е получавал и писателят на тези редове: "Дали всичко трябваше да бъде така" следователно е напълно излишен.
Литературата се занимава само с онези неща, които е трябвало да се случат. Съдбата на героя следователно е отредена от първата страница и ще завърши по единствения логичен начин, така че крайният продукт да бъде твърд като камък, а разнежен като водата на потока, който тече през него.
Когато се сложи последната точка, създателят се чувства малко като луд. Щастлив е, че делото е завършено, но в същото време знае, че е измамил много силни емоции, които не са се вписали в системата и заради това се чувства празно и чак потиснато.
И всички сили на читателските чувства не поправят този горчив вкус в устата, защото само авторът знае колко трагично малко е казал, а колко това трагично малко се е сторило голямо в очите на читателите.
Затова писателите и читателите, въпреки естественото взаимно привличане, трябва да подхранват само платонична любов. По-добре е да не знаят какво се случва по време на процеса на писането.
Автор: Александър Гаталица
