Ние чужбина наричаме всичко което е по-далече от Словения, Унгария, Румъния и България. Географски никога по-близки народи, а никога по-големи разлики. Все пак, както и да се изговори името София, не може да се намали елегантността на това име.
Винаги съм си представяла, че хората, които живеят в този град, по някакъв неписан закон, трябва да бъдат хубави, смели, горди най-малкото.
Като дете мислех, че госпожа Лорен сигурно живее в този град. Някак логично ми изглеждаше, София от София.
По стечение на семейни обстоятелства дойдох в главния град на България през пролетта преди две години. По пътя от летището до града, през прозореца на таксито гледам сградите, улиците, хората. В града има монументални здания, големи паркове, доста зеленина и хубави църкви.
Още в първия ден, гледайки хората, техния начин на обличане и избор на гардероб, забелязах, че времето е спряло. Тук още е 1980 година.
В множеството бутици най-новите колекции от цял свят. Всичко което има в Париж го има и в българските молове. Не знам кой го купува, когато по улиците главно може да се види стайлинг от миналия век. Набляга се на мини къдрици.
В София дойдох отново през лятото на следващата година. Струва ми се, че никъде не съм виждала по-затворени хора колкото там. Тази затвореност се оглежда във всичко. В погледа, който редовно е встрани, в държането на главата, която е наведена, в говора, който е неясен и ограничен само над това което трябва да се каже.
Случайна комуникация в движение, на улицата, в асансьора не съществува. Чак и в магазините, освен щурата любезност на търговците.
Почти е немислимо да се чуят думите благодаря, извинете, пардон, сори...
Таксиджиите намръщено мълчат и когато могат ще ви вземат повече. Излизала съм в компанията на млада жена след която в Белград всички биха се обърнали когато минава през града, но София това го няма. Никой не я и поглежда, въпреки че е перфектно нагласена, млада, хубава. Това българите изглежда никак не ги касае.
Чуждата красота, естетика, всички тези фини неща не провокират ничий поглед в София. Това никъде не съм го виждала. Ние когато излизахме навън винаги обличахме най-хубавото което имахме. А тук, поне такова впечатление придобих, всяка стотна девойка е облечена модерно и добре подстригана. Нещо повече, някои имаха напомпана уста.
Питах хора, които работят с българи, а са в по-добре уредени, европейски фирми чието седалище е в София, какви са техните маниери.
Дали те са по-комуникативни?
Казват, че разликата е много малка в сравнение с техните сънародници, които виждам всекидневно по улиците. Тяхната интровертност им е общ знаменател.
Питам българка, камериерка в апартамент, защо не обичат да осъществяват контакти, а тя каза, че са научени всеки да си гледа своята работа. Да имат колкото може по-малко контакти с когото и да е, без оглед откъде идва. Тази задача някога им е дала държавата и това трудно ще се промени без оглед на маниерите от ЕС, който ги прие.
Помирих се с тази черта на нашите комшии и вече не обръщам внимание.
Така дни мълча, ходейки по града, бутиците, ресторантите, така да се каже като мумия. Веднъж в магазина срещнах наша сънародничка, която живее със семейството в моя квартал. Запознахме се няколко дни по-рано. За момент ми беше драго, някой наш!
На един дъх изговори поздрав и каза, че е дошла да купи нещо за децата, а тогава без да спуска повишения тон (викане) без прекъсване продължи митинга.
Цялото пространство на магазина звънтеше от нейните думи. С това разбира се, като горчица на хот дог, вървяха жестикулации и преструвки, което напомняше на вятърна мелница на пълни обороти.
В нейното изложение нямаше запетаи, а камо ли точки след 10 минути "шиене на бод със сингер", а аз чувствах главата си като барабан на пералня в програма центрофуга. Едва се отдалечих някак навън и полугласно си казах: "колко е чудесно да се комуникира с българите"!
Всичко на спокойствие и тишина. Мозъкът отморява.
Още на следващия ден връщам картината на нашите хора по улиците на градовете. Нашата хубава младеж, усмихнати лица, които всеки час започват разговор с непознат.
Смятам че без оглед на всички преживени неволи ние сме готови за всяка радост когато замирише във въздуха. Сега знам.
Автор: Неда Козомара
