Чакаме няколко юнака на освобождението, които ни спасиха от тиранията на Чаушеску, да умрат от старост. След това всичко това заедно няма да означава нищо. Ще бъде само история, пише румънската писателка Лавиния Бранище за ДВ.
Майка и аз бяхме в курорта Синая, когато започнаха "събитията" през декември 1989. Вече не си спомням дали моята майка е ползвала отпуск или там сме били само за уикенда. Само си спомням, че беше хладно и мрачно. За да се стоплим, ходехме в една пекарна където имаше голяма кахлена пещ. Всичко беше под сняг и моите стъпала бяха влажни.
Изведнъж хората на улицата станаха развълнувани и започнаха да се движат изгубено. Мнозина говореха, че водата е отровена. Един младеж ми бутна в ръката "Манифест", една страница от вестник на която някой с флумастер написал: "Долу комунизма!". Това беше моят първи контакт с понятието "Манифест".
Едва като тридесетгодишна забелязах, че моите спомени за думите са много по-силни отколкото спомените за хора. Не съм сигурна къде съм срещнала за пръв път хора, които са ми важни, но отделни думи по толкова брутален начин са влезли в паметта, че съм напълно наясно кога за пръв път съм ги чула.
Манифестът тогава го понесох вкъщи, много години прекара в шкафа в който моята майка държеше важните писания.
С влак се връщахме в нашия град Браила. У дома пред телевизора седяха моите дядо и баба, объркани като хората в Синая. По единствената румънска телевизия чухме на живо викове: "Братя, победихме."
Наскоро един чуждестранен журналист ме пита дали си спомням сцените на екзекуцията на семейство Чаушеску. Разбира се, че си спомням. Тази картина съм виждала безброй пъти по телевизията. Всяка година ни припомнят тази сцена, тя някак влиза в предколедната програма.
Но не съм напълно сигурна дали съм виждала тези кадри тогава когато наистина са се случили (25 декември 1989). Възможно е едва по-късно да съм позволила тези картини да се впишат в паметта.
Въпросът на журналиста малко ме изненада. Темата на разговора всъщност трябваше да бъде моят роман "Интериор Зеро", вече не си спомням как стигнахме до свалянето на диктатора и неговата жена. Това се случи в един друг свят, в друг живот, който не е бил мой.
Освен това никога не съм размисляла за това дали съжалявам за смъртта на Чаушеску. През 1989 бях дете и имах съчувствие към всички живи същества. Вероятно бих се съжалила и над тях. Но отговорих различно, че не бих имала съжаление.
Моята леля имаше едногодишен син и живееше в друг град, не толкова отдалечен от нашия. Тя си спомня хаотични изстрели в близост до железопътната гара. Синът е скрила в недрата и го отвела при своите родители, защото е знаела, че като пенсионери няма да напускат къщата и двора.
Още повече от опасността на която са били изложени хората днес ме поразява произволът и абсурдността на потенциална трагедия. Заради какво е стреляно? И кой е правил това? Това съдебно никога не е разяснено. Чакаме няколко юнака на освобождението, които ни спасиха от тиранията, да умрат от старост. След това всичко това заедно няма да означава нищо. Всичко това ще остане само история.
През есента на 1989, когато бях на шест години и половина, всъщност трябваше да тръгна на училище. Но децата от моя град още от трети клас трябваше да работят в земеделието. Камион ги събираше сутринта и ги оставяше с часове да работят на полето. Там нямаше нито тоалетна, нито сянка в която децата биха могли да се скрият. Камионът ги събираше отново след няколко часа.
Моята леля още страда от проблеми с бъбреците след болест, която е получила, след като с часове на дъжда чакала на полето. Затова родителите решили да ме изпратят на училище година по-късно и така да дочакам работата на полето по-голяма и по-силна.
Един представител на властта ходил от къща на къща и проверявал колко деца има в училищна възраст. Спомням си, че веднъж почука и на нашата врата, и тогава трябваше да се скрия в къщата. Дядо каза, че съм се изселила и живея с татко. Това беше единственият път да ни е помогнала някоя история свързана с моя баща.
И тогава дойдоха "събитията" от декември 1989 и след това никой вече не трябваше принудително на полето в т.нар. "патриотична работа". През септември 1990 тръгнах на училище. До 19 години учех от същите учебници както и поколенията преди мен. Някои школски книги още имаха същото графично оборудване както и школските книги на моята майка, които дядо пазеше на рафтовете. Единствената разлика е, че от корицата изчезна портрета на "обичания вожд" Чаушеску.
Така че и аз съм продукт на тази образователна система, която за съжаление до днес не е променена. През ноември 1989 е проведен 14 Конгрес на Комунистическата партия на Румъния на който Чаушеску отново е избран за президент. Разбира се единодушно.
Като шестгодишна в детската градина бях сред най-големите в групата точно там където са днес, когато има избори, избирателните места. Възпитателката ни учеше да пляскаме и да викаме: "На 14 конгрес / Чаушеску отново е избран". Ние стояхме строени и викахме това изречение, шестгодишни, които не гледаше никой освен възпитателката.
По-късно, когато като отраснала особа и сама работех с деца в училище, понякога съм се питала какво ли е искала да постигне нашата възпитателка с този ритуал. Дали се е плашила, че някой шпионира? Или това е правила от вълнение? Или просто от конформизъм?
Вече не си спомням така ясно много неща от 1989, защото просто съм била твърде малка. Но си спомням атмосферата на недоверие в обществото, която проникна и в семействата. Страхът остана въпреки че в последните тридесет години приемаше нов облик. И покорността все още е тук.
Но специфичният тип страх от онази епоха все пак изчезна, след като за него говорихме толкова много.
*Румънската писателка и преводачка Лавиния Бранище живее и работи в Букурещ. Нейният първи роман "Интериор Зеро" през 2016 в Румъния е обявен за роман на годината.
