Изглежда, че във филма "Айвар" повече е премълчано отколкото казано. Предимно, в брачните отношения на Вида и Бане. Дали това, между останалото, е бил и начин да покажете това, че без диалог няма щастие, в най-широкия смисъл на тези думи, и че без него всичко върви точно както и в този брак - негативна градация?
Без диалог няма живот. От диалога между половете до диалога между народите. В нашата култура е трудно да се разговаря, трудно ни е да сложим на масата всичко което имаме. По-лесно ни е да мълчим, да бутаме под килима, и едва когато започне да се пръска по шевовете, ние се питаме какво се случи. В моя филм се пръска между главните герои, въпреки че наглед всичко е както трябва. А всъщност нищо не е наред, само че и двамата се правят, че не го виждат.
Нашето възпитание е допринесло да бягаме от реалността, да не решаваме веднага вкъщи, докато сме деца, с родителите, всяка неизвестност, която ни предложи живота. И така продължаваме напред, в любовта, на работа, в приятелството. Ние не сме искрени в разговора нито в междучовешките отношения, просто не умеем да говорим за онова което ни мъчи. Ние силно се опитваме формата да ни е наред, а отвътре всичко погрешно или кухо да ръмжи до болка. Най-важно ни е фамилията нищо да не забележи, приятелите да мислят как всичко е наред, да не се караме пред децата. А в нас пъкъл.
Какво, работейки над тази филмова мелодрама, научихте за мъжко-женските отношения, любовта, брака?
Научих нещо друго, присъствайки на прожекциите на "Айвар" на редицата летни фестивали и гостуването в Канада, където филмът беше показан тази есен във Ванкувър и Торонто. Мелодрамата е толкова желан жанр, че навсякъде ме питаха заради какво има толкова малко мелодрами в нашата кинематография. Нямам отговор на този въпрос.
Интересни са и второстепенните герои във филма, особено майката на Вида, която не се отделя от урната с праха на своя съпруг. Какво искахте да покажете с тази героиня? Може би самотата?
Това е друга страна на любовта, която вече я няма. Това е доказателство, че любовта може да бъде вечна, и че без нея не може. Тази докторка в пенсия, Снежа, цял живот е провела с един човек и не може да приеме как трябва да живее без него. Нейният живот е бил техен живот, и тя носи със себе си урната със своя съпруг където и да тръгне.
Това не е само самота, това е когато хората принадлежат един на друг тотално, във всеки миг, на всяка цена. Всеки от нас знае по някоя двойка в своята фамилия, комшулук, сред приятелите, която служи за пример и в която двамата се молят на Бог точно той, съответно тя, да си отидат първи, защото не биха могли да останат сами. А това сами, значи без своя мъж, без жена си.
Какво мислите, че би ви казал баща ви, Марио Роси, ако можеше да изгледа "Айвар"?
Моят баща напусна този свят когато беше няколко години по-млад от мен сега. Останаха ми неговите драми, една, която аз обичам е играна в Стерийиния театър малко преди да умре, а много разбрах за него едва когато ги прочетох всичките. Марио притежаваше фино чувство за хумор, беше леко циничен, беше свой, почтен и честен интелектуалец с който не беше лесно да се състезаваш. Не знам какво би казал, но съм уверена, че би разбрал какво съм искала да кажа с този филм.
