Малобройните народи винаги мислят, че са самостоятелни и че от една руда, парченца море или редки печурки могат да прехранят целия свой народ. Има още нещо по което се разпознават.
Казва ми, съвсем добронамерено, приятелят Андрю Уехтел от Америка:
"Знаеш ли по какво се разпознават малките народи. Веднага ти споменават как само на тяхното парченце земя расте някакво растение или живее животинка, които никъде не могат да се намерят в света. Когато ние в Америка бихме изброявали местни видове на всеки, който срещнем, вероятно би трябвало да потрошим цял ден в запознаване."
Замислих се над това което ми каза. Помислих: беше добронамерено. Всеки словенец първо ще спомене, че в пещерата Постойна живее човешката риба, тук и никъде другаде; всеки сърбин, че панчичевият смърч расте само в Сърбия, тук и никъде другаде.
А защо се държим така? Малки сме, мъка сме мъчили с историята и собствените нрави, оттук най-често сме незначителни в повечето крупни световни движения. Точно затова сме приели психологията на Давид. Чакаме момент когато ще победим Голиат и усърдно бележим такива часове.
Ето, загрявахме се за тениса още от времето на Слободан Живойинович, но не беше това. Притаихме се - десет, двадесет години - и дочакахме Новак Джокович. Сега сме доволни: победихме целия свят и този момент трябва да запишем в нашата история.
Подобно е и в литературата и изкуството. Час на световния триумф през ХІХ век е бил когато Гьоте и Грим обявили нашите народни песни за световно наследство, миг на подвиг в ХХ столетие когато нашите сюрреалисти, успоредно с френската централа, направили революция в автоматичното писане и в Сърбия. Но, какво ще правим с онези години измежду? Не, ние като Фема на Стерия това презираме и бутаме настрана, защото това не е "световно".
Големите народи се държат различно. Време е да се научим на нещо, да речем, от англичаните. Този народ, когото добре познавам, особено упорито, би се казало островно бандитски, прави онова което вече векове е основа на тяхната културна политика. Без оглед дали са в някакъв период, по обща оценка най-голям, или не са, те всяка страница на своята културна и история на изкуствата просто представят като най-важната за тях, па оттук, трябва да се вярва, и за целия свят.
Лесно им е да кажат: във викторианската епоха театърът на Шекспир е бил най-големият в света, но те, със същата жар, говорят и че прерафаелитите са достойни за сравнение с най-големите импресионисти, каквото право не им дава никой в света. От същото се водят и в литературата: никой не може да ги убеди, че тяхната реалистична и натуралистична проза от ХІХ век не може да се сравни с руската, въпреки че чак и техните изследователи на руската литература не могат никак да подкрепят това.
След това, пианизъм, нека спомена онези области, които са ми добре познати. Това колко островните критици са пълни с хвалби за свиренето на техните, иначе отлични пианисти Соломон Кътнър, Клифърд Кързън или баронеса Майра Хес, понякога излиза извън рамките на добрия вкус и общата информираност за теченията в света на свиренето на пиано, защото островитяните са готови да ги поставят рамо до рамо с великаните на това изкуство Сергей Рахманинов, Йозеф Хофман или Артур Рубинщайн. Е, затова британците са британци, а сърбите сърби.
Време е и ние нещо да научим от англичаните, или още по-добре от нас самите. А вие, при запознаване с някой чужденец, недейте да пропускате да кажете, че панчичевият смърч расте само в Сърбия.
Автор: Александър Гаталица
