Всяка неделя, вече втора поредна година в Медисън скуеър парк, поред Пето авеню, срещам Митко. На същата пейка, винаги загледан в далечината, с прокъсан куфар на три колелца. Когато ме види, ми се радва като на най-близък. Докато пием кафе Митко ми разказва как през едно далечно хладно януарско утро е преплувал Дунав.
Повече от десетилетие моята неделя е резервирана за лутане по улиците на Ню Йорк, без никаква цел. Всичко което искам е да се изгубя между милионите "полудели" уикенд туристи и небостъргачите, които заплашват всеки момент да ми паднат на главата.
Гледайки ги винаги ме преследват същите мисли: "Как са ги "сглобявали"? Колко нещастника са паднали стремглаво и завършили в найлонови чували? Докога ще се опълчват на времето, природата, човешката алчност и завоевателите по света?"
Помислям съществува ли някакъв празен ъгъл на върха на някой от тези небостъргачи където бих могъл да проведа остатъка от живота, хранейки гълъби и наслаждавайки се на изобилието на слънчевата светлина?
Всеки "откачен" минувач, майстория на човешка ръка или мъничко създание което търси трошица храна да преживее поне още един час в "Голямата ябълка" различава моите недели от другите дни.
И никой и нищо не може да ме спре от този порок. Нито пролетното продънване на облаците, нито зимният нюйоркски вятър, който немилосърдно "хапе" за носа и докарва сълзи в очите. Всичко и всеки трябва да се пригоди към този мой навик.
За всеки сезон имам специален чифт обувки, панталони, яке, слънчеви очила. Но винаги нося брой на "Ню Йорк Таймс", полуработещ транзистор на батерии, броеница на лявата ръка и празен лист хартия с молив във вътрешния джоб на якето.
Все пак, моят най-предан спътник в това лутане по града е старата добра руска "Смена 8", фотоапарат, който без обсъждане слуша и "краде" редки моменти от човешката джунгла.
Оглушаване от зората до последния слънчев лъч поред милиони разпръснати посетители ми дава усещането за най-самотното човешко същество на земното кълбо. Често, часове и часове не казвам нито една дума с никого. Всеки е в свой свят, зает, бързайки да види колкото може повече за 24 часа в "града на градовете". Заслепени от изобилието и всевъзможните чудеса на метрополията се сблъскват докато гледат в богатите витрини, вместо в особата пред себе си.
Докато Ню Йорк спи с едно отворено око, аз ставам без навит часовник, варя си голяма чаша турско кафе за из път, навличам изхабените дънки, слагам малка раница около раменете и излизам навън да свидетелствам раждането на новия ден. Първото, най-трудно решение е дали да тръгна наляво или надясно? След това, всичко е по-лесно.
Неделната сутрин, преди изгрева на слънцето, широките булеварди на метрополията са затрупани с боклук от предходната, "луда" нощ. Срещам редки минувачи от трета смяна. Люлеейки се от умора, те бързат да се докопат до своите малки стаи под наем в Бронкс и Бруклин, преди нашествието на първите туристи.
Някои от тях спират покрай парка да отпият глътка-две "старбъкс" кафе, да дръпнат два пъти от цигарата, да хвърлят поглед към заглавията на току-що излезлите сутрешни вестници и след това да продължат към най-близката спирка на метрото.
Откритите нюйоркски паркове особено привличат любителите на домашни животни и съгражданите без покрив над главата. Години повечето неудобни дървени пейки са притежание на едни и същи жители. Тези пейки са техните постоянни адреси, докато работещите в парка не ги намерят една сутрин мъртви, взимат ги и ги отнасят в неизвестна посока.
Зиме се преселват в изоставени сгради или подземни спирки. Нищо не известява по-прецизно идването на хубавото време от тези изгладнели, болни или премръзнали хора.
Любителите на домашни животни пристигат в същото време да разходят техните "бебета". Бездомниците и разхождащите кучета не се обичат и рядко разменят думи. Дори и куртоазните сутрешни поздрави. Господата с каишките, с нескрито презрение гледат към хората без покрив над главата.
Вече втора година в Медисън скуеър парк, поред Пето авеню срещам Митко. На същата пейка, винаги загледан в далечината, с прокъсан куфар на три колелца. Когато ме види, ми се радва като на най-близък. Докато пием кафе Митко ми разказва как през едно далечно хладно януарско утро е преплувал Дунав, за да се докопа до обещаната земя.
"Югославия за нас беше спасение. Бягство от бедността, Запад на изтока, всичко", говори малко на приучен сръбски, малко на уличен, изкривен английски, а най-много на своя румънски език.
Бихме се разбрали и без думи. На него се вижда всяка нощ през която е спал под ведро небе на твърдата паркова пейка от две части. От големите очи, които изпъкват на изпитото брадясало лице, извира нескрита тъга. Прокълнавайки деня в който е дошъл и Бога, който го е довел в тази човешка джунгла.
След година тежък труд, успял да спести достатъчно долари и да купи самолетен билет за неговата голяма любов от детството Илинка.
"Всичко което имах, до последния цент, пратих по попа на моята Илинка", продължава моят земляк румънец "свивайки" следващата цигара.
За по-малко от година Илинка се запознала с един по-възрастен "жабар" и отишла с него без връщане. Митко се пропил и набързо останал без никого и нищо. От тогава Медисън скуеър парк е негов постоянен адрес. И зиме и лете. Понякога в неделя с помощта на тояга се дотътря до сръбската църква Свети Сава, от другата страна на парка.
"Съгласен съм да умра утре, само още веднъж да видя моята Илинка", със същите думи винаги ме изпраща Митко на раздяла.
Автор: Марко Смильич, Ню Йорк
