Психическата еволюция на Новак Джокович - предмет, който ще се изучава в университети

Как от черното пате в началото на кариерата, господарят на тениса стана по-твърд от желязо

Може ли по-тежко? Първо да победиш Надал насред Ролан Гарос в мач за който със златни букви, заради качеството, ще пише в антологиите на тениса, а тогава във финала да губиш с 0:2 сета и да победиш 3:2. Ако триумфът над Рафа беше "изкачване на Еверест", както каза Новак, с какви думи да се опише завършващия триумф, завръщането от бездната на Хималаите и спечелването на 19 трофей от Големия шлем?

Да видим нещо друго: Колко са онези, които в неделя следобед и при 0:2 вярваха, че Джокович ще спечели трофея? Отговорът - МНОГО! В някои други спортове, да вярваме в обрата и да успеем да обърнем, това за нас е по-рядко събитие от Халеевата комета. А когато става въпрос за Новак, това идва като - правило. Да, понякога къса нервите на милиони привърженици в Сърбия и чужбина, но вярата в неговия триумф остава непокътната, какъвто и да е резултатът на таблото, докато за последен път топката не докосне клея, тревата, бетона...

Новак Джокович е феномен в световния спорт, но още повече - в сръбския спорт. Защото, такива психически планини, способни да се справят с всички нещастия, на терена, а още повече около и извън него, това още не сме имали, това още не сме виждали. Пълен парадокс е, че колкото повече го нападат по всякакви странни причини, а това наистина вече доби някакви ненормални размери, Джокович е все по-силен на терена, все по-могъщ.

Матс Виландер би казал - все по-свеж! Като портрета на Дориян Грей. Всички тези рани и белези, които му нанасят или се опитват да му нанесат, вероятно отиват някъде другаде, защото на терена, каквато и да е настилката, изглеждат сякаш с някаква непозната алхимия Новак превръща в задвижващо гориво.

Да си психическа скала, робокоп, човек с нерви и сила от желязо са онова което виждаме днес. Но, Новак не е бил такъв винаги. И това е онова което на всички негови успехи, всички титли от Големия шлем, седмици на трона, дава специално измерение, специална патина. Този житейски път, кариера, психическата еволюция на Новак Джокович ще се изучават един ден в университетите.

От момчето, което в началото на кариерата предаваше мачове заради алергия, тежко дишане, което изглеждаше като сламка на вятъра, което вече бяха означили като измамник и то някои, които сега истински му се удивляват, което беше едва ли не грозното пате в световния тенис и поред огромния талант, вечното "трето колело" в сянката на Роджър Федерер и Рафаел Надал... Този момък стана символ, синоним, въплъщение на спортист, който в главата е най-силен в света. Несломим. Непобедим. Недосегаем. Когато разшири зениците, това е знак за онзи от другата страна на мрежата "спасявай се, ако можеш".

Не съществува нито един друг тенисист, нито един друг спортист, който е в състояние за секунда да забрави грешката, пропуска, загубената точка, гейм, сет и да продължи сякаш нищо не се е случило пет-десет секунди по-рано. Може да побеснее, жестикулира, понякога и да псува, но ако се гледа само онзи момент откакто подхвърли топката или изчака противниковия сервис, докато тази точка не стигне до край, Джокович има застрашаваща самодисциплина, самоувереност от милион тона, а в главата спокойствието на монах. И както тази добродетел, тази супер сила, с времето възникна и израсна, острена през всички издигания и спадове, до днес порасна толкова, че съперниците истински се плашат. В моментите когато в четвъртфинала моментът беше на страната на Беретини, Анди Мъри написа в Туитър, че би си заложил къщата, че Новак ще победи. Против Циципас във финала беше достатъчен само един пробив в третия сет и гъркът да започне да се съмнява в себе си, в своята игра, да се разпадне тотално на терена. С два сета преднина. Как се постига това? Къде се учи това?

Имат американците или англичаните, все тая, израз, че не е важна целта, а пътят до нея. Този път, тази истинска еволюция, която премина Джокович, който се е шлайфал върху милион нещастия и стана по-твърд от най-твърдия познат материал на тази планета - това е което ще се помни завинаги. Чак и ако един ден се намери някой да подобри всички рекорди, които ще останат след него когато един ден закачи ракетата на пирона.

Струва си да се обърнем към миналото, да хвърлим поглед 11-12 години назад, да се сетим къде беше тогава Джокович, през какво премина, а докъде стигна днес. Този изминат път, това е неговият най-голям шедьовър. Делото на живота му. Е, това е истинският отговор на онова питане как се става, не шампион, а най-големият на всички времена. Ще бъде Новак най-добрият, най-успешният тенисист някога, в това вече никой не се съмнява, но още сега е най-големият, защото това което той премина, а и продължава да преминава, това не е преминал нито един от неговите най-големи съперници. От момче което идва от страна в която тенисът беше на почти аматьорско ниво, до човека заради когото цялата земя не трепва, привържениците не искат да се поместят от "късметлийското" място, нито да мръднат отдавна вдървения крак "да не докарат карък", докато на Новак му върви добре когато играе за най-големите трофеи.

Имала е Сърбия, хвала на Бога, много големи, велики спортисти. Има ги и сега. И ще ги има. Но, такъв колос... В английския Гардиън в текстовото отразяване на финала им се изплъзна: "Този не е от нашата планета". Не знаем от коя планета идва, но когато се засвири "Боже правде" на Шатрие, докато знамето се издига на пилона, всички знаят от коя държава идва.

Автор: Вуядин Томкович

Суровата доминация на Джокович в изминаващото десетилетие

Новак Джокович за шести път завърши годината като най-добър тенисист в света, а десетилетието оставащо зад нас протече изцяло под знака на сръбския ас.

От 2011 година до края на тази сърбинът записа чак 83 победи над противници от Топ 5, което е повече от Надал и Федерер заедно - 82. Испанецът в тези срещи е печелил 45 пъти, а швейцарецът 37.

Трябва да се каже, че в този период Джокович е спечелил 16 титли от Големия шлем, докато конкурентите му в най-големите турнири на света са стигали до трофеи общо 15 пъти. Новак има спечелени 31 титли Мастърс, 14 повече от Надал и 20 от Федерер.

Световният номер едно има по-добър резултат от двамата си големи съперници, а в отиващото си десетилетие с тях има постижение 43:21. Също така, най-дълго е бил на първо място в класирането на АТП.

Това може би е само още едно от доказателствата защо мнозина смятат Джокович за най-добрият в историята на "белия спорт".

 

Last year I posted a table for "Player of the Decade" (Jan2010-Dec2019)&many people pointed out that the decade is from January 2011 to December 2020.

I promised them I would do another table at the end of this year.

Here it is: Big 3 tennis results for the past 10 years. pic.twitter.com/bFUVUdLpCd

— Yolita🐊 (@Yolitatennis) November 26, 2020

Джей, ако кръчмата имаше Марадона

Деветдесет и втора, когато войната започна, бащите ни бяха призовани, а нас ни упътиха към улицата, бутнаха ни цигари в ръката и ни оставиха да нямаме нищо. Естествено, най-добре разбирахме Джей. Благодаря му, че беше тук за нас, когато нямаше никой друг за това поколение.

Отиде си нашият Джей. Както отдавна обяви, далече някъде сам, подготви се за този път без завръщане. В неделя.

В къщите се печеше пиле, вятър шибаше в прозорците, а съседските деца се чуваха през стените. А, тогава вест пресече деня наполовина. Всички нас разпръснати по света ни събра в туитър, вайбър обаждания, дорчолските прозорци. И навсякъде с неверие и тежка тъга се изговаряше - отиде си нашият Джей. Това дете от дом което живееше във всяка къща.

"Можеше още да живее, грехота" би се чуло тук и там от онези, които не разбират, че Джей е изживял двеста години и няколко живота, и че пропорционално и симетрично бурно, като в отражение от огледало, ще живее още толкова в този народ.

Мислеше и говореше по детски искрено и бързо, така и танцуваше, пееше както живееше, а живееше както искаше. Нашият Джей.

Също така симетрично, като пумпал с остри върхове и тежък център на тежестта в дълбината на своята материя, сега от дистанция изглежда кариерата, която остави.

Завъртя се силно на сцената с целия този труден житейски опит, който предходно е събрал на улицата. Полетя като топка под кибритена кутия. Бърз, понякога неуловим за погледа на кибика, а винаги тук с неустоима песен, която те завързва за себе си и те кара да останеш и да познаваш под коя кутийка е смачканото метално фолио.

Да го гледаш, слушаш, да си щастлив когато и последният динар в кръчмата даваш на негова песен, защото знаеш, че животът е повече изчакване да изгубиш всичко, а по-малко да бъдеш прав.

Понякога беше облечен в бял костюм с шапка като Майкъл Джексън на корицата на Трилър, друг път с кърпа на главата като някакъв дорчолски дунавски пират.

Краката са се научили да танцуват във фолклорната група на предприятието за градски транспорт кръстено без никакъв смисъл "Никола Тесла", долу на Скендербегова, някъде между Змай Йовина и Капетан Мишин. Сега там има някаква жилищна сграда, а преди покрай хангарите за автобуси и тролейбуси от които идваше мирис на смазочни материали и изгорели опаковки, тук се събираха дорчолските деца да гледат по телевизора Марадона и да тренират крачки.  

Не е чудно, че едно тогавашно дете си отиде бързо след аржентинеца четиридесетина години по-късно. Нашият миниатюрен гигант от Солунска, като майстора на Наполи, е произлязъл от бедност и никога не я е забравил, качвайки тестени изделия, за да ги вземат гладните дорчолски деца когато тръгнат без закуска за училище. Просто, небето търсеше баланс за едно пристигнало голямо сърце и бързо го получи.

Това заминаване Джей много пъти е обявявал. Молеше съдбата сестра да забави и ни напомняше, че животът кратко трае и малко време има. Плашеше се да не стане китара без струни.

Този Танатос изригваше от него и когато успя в живота и когато му завиждаха всички. И тогава го ломяха ветрове, а той караше по своему и заплашваше, че когато веднъж си отиде няма да се върне.

Умееше онова което пее да има тежестта на дадената дума на някогашните белградски шмекери. Вярваше му се докато държи микрофон вероятно повече от на всеки друг. Защото, Марина Туцакович може би за другите е писала песни, но за Джей е писала мемоари.

На автора на текста остава в спомените концертът на Панаира през 92-а година. Връщането пеша към Карабурма, далеч след полунощ в първите часове на ноември с останалите четиринадесетгодишни от основното училище.

Това за нас беше събитието на годината. Войната започна, бащите ни бяха призовани, а нас ни упътиха към улицата, бутнаха ни цигари в ръката и ни оставиха да нямаме нищо. Естествено, най-добре разбирахме Джей, който пее Неделя, Не е лесно да бъдеш млад и Направи нещо за моята младост. Благодаря му, че беше тук за нас, когато нямаше никой друг за това поколение.

Ще запалим свещ за него сякаш го няма, въпреки че знаем, че присъства някъде горе на маса с Тома Здравкович, Роджа Раичевич и кой знае кои герои и антигерои на неговата епоха.

Такъв беше и Белград за който пееше и който познаваше в душата и във вулканични дълбини. Еднакво му се връщаше - отворено сърце, с любовта на дете към родител.

Залезе долу на кея на "25 май" в един декемврийски ден това слънце на любовта. Ще се появи да ни загрее когато потрябва, най-често нощем в кръчмата. Тази звезда наречена Джей свети и когато другите се провалят. 

Вярвайте на едно дете на Карабурма.

Автор: Владимир Банич

Когато "падат" диктатури и когато се "рушат" демокрации

 

Обществата с тип на управление като Римската империя и китайската династия Мин са пропадали по-трудно от онези в които е властвала тиранична диктатура, това е заключението на ново изследване. Въпреки това, пропадането на политическите системи, които не са се концентрирали над богатството и властта са оставяли по-големи последици отколкото когато са пропадали тиранични и корумпирани режими.

"Въпреки че добрите управления са могли да продължават по-дълго от корумпираните режими, те са имали по-катастрофален крах, в моментите когато новите лидери са подривали обществените договори с народа", пише в изследването. 

Антрополозите са разгледали широка, глобална проба от 30 предмодерни общества, включително Римската империя и един от нейните най-забележителни владетели Комод, който е бил по-заинтересован за надбягвания с колесници отколкото за управлението на държавата.

Без оглед дали обществата се владеят от немилосърдни диктатори или добронамерени представители, те с времето се разпадат - но с различна степен на сериозност, изтъква екипът в своето изследване, публикувано в списание Frontiers in Political Science.

"Нашите открития дават прозрения, които би трябвало да важат и за сегашните обстоятелства", казва водещият автор Ричард Блентън от Университета в Индиана.

"Най-важното е, че обществата, чак и онези в които се управлява добре, които се развиват и в които повечето граждани се ценят високо, все пак са крехки човешки конструкции, които могат да се разпаднат", допълва той.

Екипът детайлно е разгледал властването на четири общества - Римската империя, китайската династия Мин, индийската Моголска империя и Венецианската република.

Тези четири общества са "процъфтели" в миналото и имали относително еднакво разпределение на властта и богатствата в сравнение с много други разглеждани случаи.

Например, в китайската династия Мин, нейният основател започнал политически реформи в края на 14 век, за да се подобри способността на държавата да служи на общото добруване на обществото.

Всичките четири примера са "започнали във фазата на интензивно изграждане на държавата" с намерението да градят "функционални системи на добро управление", казват изследователите.

 

Въпреки това, четирите примера са изглеждали различно от онова което днес се смята за "добро управление", защото не са имали да речем - народни избори.

"В основата, не е имало изборна демокрация в модерния смисъл, така че ако искате да сравните доброто управление в настоящето с добрите управления в миналото, не можете да ги мерите с ролята на изборите, толкова важна в съвременните демокрации", казва авторът на изследването Гари Файнмен от Чикагския музей.

"Не са имали избори, но са имали някакъв вид проверки на властващите и механизми за въвеждане на равновесие заради концентрацията на лична власт и богатства", обяснява Файнмен.

Обществата с добро управление са съществували по-дълго от автократичните управления, които държат властта концентрирана в една особа или малка група.

"Историята има възможност да ни каже нещо..."

Венеция, например, е била в състояние да удържи своя морален кодекс и добри управленски практики далеч по-дълго от примера с Мин, Моголите и Рим, защото е имала ефикасна процедура за отзоваване, която се е изпълнявала в няколко случая.

Въпреки това, когато "добрата" власт се разпаднала, за гражданите всъщност е било по-трудно, защото във всекидневния живот те се осланяли на правилата на тази власт.

Споменатите четири общества са се "разпаднали" и приключили когато ръководството "необяснимо подкопало по-ранните цели, основните ценности и практики", твърди екипът учени.

Все пак, нарастващото неравенство, концентрацията на политическа мощ, укриването на данъци, спадането на нивото на обществените услуги - и днес са очевидни в демократичните страни.

"Онова което виждам около себе си изглежда като онова забелязах, проучвайки общества от далечната история, и сега същото това преживявам в своя личен живот", заяви Файнмен.

Ученето за това какво е довело до пропадането на обществата в миналото може да ни помогне сега да направим по-добри избори в смисъла на изграждане на едно общество.

"Историята има възможност да ни каже нещо. Това не означава, че ще се повтори с точност и по същия начин, но има тази тенденция - когато става въпрос за общества и типове управление. Затова от тези ситуации, които проучвахме трябва да си извадим уроци и да разберем поуките", заключи Файнмен.

50 години Шкода 110R - социалистическото Порше 911

Чак и по времето на социализма в Чехословакия, Шкода със своите модели се отличавала от конкурентите "зад Желязната завеса". Едно от доказателствата за това е Шкода 110 R, купе версията на серията 100/110, модел, който преди 50 години имал премиера на панаира в Бърно.

А развоят на Шкода 110 R, в Чехословакия наречен "Ерко", започнал през 1966. През март 1968 година, първият прототип с вътрешно име ШС718 К е представен във фабриката в Квасини. Купе каросерията се различавала от лимузината по елегантно наведения заден дял, косото предно стъкло и широките врати с прозорци без рамки. Вторият прототип е завършен през март 1969 година и вече имал двоен карбуратор и алтернатор вместо динамо.

За световната премиера на 110 R, Шкода поканила подбрани журналисти в студентския дом на собствената школа за специалисти в Млада Болеслав. След конференцията за журналистите, гостите имали възможност да тестват новото спортно купе на близкото летище Хошковице. Обществото за пръв път видяло Шкода 110 R на Панаира на машините в Бърно на 5 септември 1970 година, когато са изложени три копия.

База за международните успехи са били участията на панаирите в Париж, Лондон и Торино до края на годината. Търсенето на 110 R рязко се увеличило, но засиленото производство създало на Шкода проблеми заради тогавашните политически околности. До края на 1970 година от поточната линия излизат само 121 возила, а едва във второто тримесечие на 1971 година първите екземпляри купе са могли да бъдат изнесени за чуждестранни купувачи. Като резултат от това, чешкият производител на автомобили се концентрирал предимно над износа: от около 3000 возила произведени през 1971 година, само 442 бройки са дошли в салоните на тогавашния чехословашки дилър Мототехна.

Началната цена на Шкода 110 R е била 78 000 круни, което по това време е отговаряло на около 40 месечни заплати в Чехословакия.

Шкода 110 R е била дълга 4,16 метра, широка 1,62 метра, висока 1,34 метра, с междуосово разстояние от 2,40 метра. За задвижването се грижи редови четирицилиндров мотор, разположен в задната част, с охлаждане с масло, със съотношение на компресията 9,5:1 и двоен карбуратор. От 1107 кубика, моторът е развивал 52 конски сили при 4650 оборота в минута, което в комбинация с малкото тегло от едва 880 килограма, давало много динамично усещане при шофиране. Шкода 110 R получила прякора "социалистическото Порше 911" заради сходната техническа идея.

Купето е развивало максимална скорост от 145 км/ч със своите радиални гуми 165 SR-14, а за спринт 0-100 км/ч са били необходими 19 секунди. За спиране се грижела двойна спирачна система, с дискови спирачки отпред и накладки отзад.

57% от тежестта на купето е била върху задните гуми, спортното купе имало изключителна тяга. Средният разход на гориво бил 8,5 литра на 100 километра, докато резервоарът, разположен в предната част, събирал 32 литра. Под предния капак има място за 250 литра багаж, докато вторият багажник зад задната седалка побирал 120 литра и бил достъпен по време на шофиране.

Ранните екземпляри имали контролно табло с дървен декор, което бързо отстъпило място на матово черна версия. На контролното табло има пет кръгли инструмента. Зад волана шофьорът е гледал в голям оборотомер, чиято червена зона започва от 5750 об/мин.

Основната версия на Шкода 110 R е включвала анатомични предни седалки. Като се наклонят напред се стига до двете задни седалки.

От 1970 до 1980 година купето на Шкода получава редица дребни подобрения, които осигурявали конкурентността на модела. Така от януари 1973 година четири предни светлини украсявали "лицето" на возилото, предните седалки получили облегалки за главата...

Шкода постигнала значителни успехи в продажбата дори и на изискващите външни пазари. През 1973 чак 93% от 6000 произведени купета са отишли извън тогавашна Чехословакия. През следващата година производството е увеличено на 7500 возила, а заради износа, още от 1972 година, създали версия с волан в дясната страна за купувачите във Великобритания. В последната година на производството (1980) износът е бил ограничен за югославския и испанския пазар. 

Международният интерес към Шкода 110 R е подтикнал развитието на състезателни версии, но за тях някой друг път.

"Важно е да си искрен, а аз със сигурност знам кой съм, както знам, че съм гладен..."

Вече го наричат сръбския "милионер от калта", което засега е прекалено - все още не е милионер, но е от калта. Роден е на 29 ноември 2000 година в Ниш, не знае кой му е дал името Мети Камбери, не знае кой му е баща. Няма нито една снимка от детството. Майката, неграмотна жена от Косово, го оставила на улицата. Просил е, крал, залагал, сменил пет основни училища, живял в приемни семейства и преминал голгота с тези "хора", които взимат деца само, за да получават материална помощ.

"Повече съм бил на улицата отколкото при тях", ще каже Мети в някакъв момент докато разговаряме по телефона. Това утро ще закъснее за писмения изпит, успал се е. Завършва извънредно средно училище за мода и красота в Ниш.

На 12 години е завършил в Дом за деца без родителски грижи. Тук започнал да учи, да чете и пише и за шест години толкова овладял основата, че през март тази година му излязла книгата "Град на болката" и първият тираж от хиляда екземпляра пламнал.

Мети сега е нова поява на литературното небе, но го няма в книжарниците. Не е искал. Само продажба чрез сайта. С тази история, която боли, е започнал и по шевовете скъсал социалната система, т.нар. приемни родители, т.нар. възпитатели и т.нар. социални работници.

"Доволен съм що се отнася до публиката, вече продадох първия тираж, върнах дълговете, платих на лектора, от втория нещо и ще спечеля. Писането е самотен живот; докато пишех се чувствах като самоубиец. Предадох се на своята самота, а и съм свикнал да бъда сам. Но писането е и нова свобода, която съм намерил. Темпераментен съм, и целият гняв и бяс, неудовлетвореност, нервност заради хората преточих в книгата. А започнах да пиша когато всичко ми беше прекипяло. Осем месеца писах, където можех, на пейка в парка, спейки при приятели, пишех с мазолести ръце. Докато пишех романа, работех в строителството, правехме хотел. И е по-трудно да се напише книга, отколкото да се построи хотел. Най-трудно беше да намеря подходящия начин да изхвърля тъгата от себе си. Важно е да си искрен, а аз със сигурност знам кой съм, както знам, че съм гладен."

За живота на улицата по-трудно говори отколкото пише.

"Услади ми се да скитам по улиците, да крада, да намирам други деца, които правят същото. Животът на улицата е хляб с две кори. На улицата научаваш и да се бориш, да пробудиш звяра в себе си, да създадеш приятели с които делиш съдбата, но и да бързаш. Като хлапе доста се плашех от мрака, но на улицата няма страх, защото трябва сам в мрака. Така избивах собствените страхове. Усетих бетона, спането на празен корем, скитането, студа, лошата компания, неморалността, пушенето на трева и всичко останало. Преминал съм през всичко, ходех на училище с пробити подметки. А въпреки това, обичах улицата без оглед на това, че подтичвах бос по жаркия бетон. Беше ми окей да искам от някого пари, да ми купи да ям. Помня боя, който изядох пред кръчма от един сервитьор. Не беше лесно, но се уважават уличните кодекси. Улицата е чудо, ако имаш материал в себе си, улицата ще направи от тебе човек, който може да промени нещо в обществото. Ако нямаш сили, тогава те изяжда мракът."

Доста е и залагал, няма дисциплина в хазарта, която не е пробвал.

"Комарджиите са и крадци и помазани измамници, а аз същински не съм нищо такова. Последните пари съм давал, а не бяха малко, а да съм имал и повече бих дал и тях. Когато залагаш, ти не влагаш само парите, а влагаш и губиш себе си. А аз исках да се спася."

Основата за романа не е търсил, защото това е живяло в него 19 години.

"Когато за пръв път дойдох в дома, бях на 12 години и имах два черни чувала със себе си. Видях малки деца, които непрекъснато се смеят, никога не бяха намръщени. Тогава за пръв път разбрах какво е колектив, имаше двама другари с които по-рано съм крал. Тук научих как да се бия, но и как да уважавам по-старите. Крал съм, но когато си на само 12 години не можеш да си крадец. Работех над себе си, защото знаех, че никоя умна девойка няма да бъде с някой, който краде. Успех беше когато някоя нормална девойка, която знае, че съм от дом продължава да иска да си играе с мен."

Мъчно му е да си спомня за този период, особено че всички тегоби е сложил на хартия, па опитва да отклони темата с черен хумор: "Знаете ли кой сладолед дете от дом никога не е яло? Семеен."

Иска да учи, да бъде социален работник, а има и валидна причина за това.

"Приемните родители са лоши хора, доста са алчни, те гледат децата само заради парите. Има приемни родители, които се опитват да променят вътрешния аспект на децата, но повечето правят това от корист. Чист материализъм. Само на своите деца купуват неща. Мои приемни родители бяха роми, но не са виновни само те, а и социалните работници, които имат опит и знание и те би трябвало да знаят къде изпращат тези деца, да не ги дават на онези, които и своите деца не са успели да изведат на път, а камо ли онези от улицата, които просят, крадат и нямат родители. Никога не съм получил джобни в приемното семейство. Бях гладен и при приемните родители. Научих как трябва да се възпитават тези деца - така не трябва. Възпитателите ме въздържаха, те градяха авторитет като ни извиваха ръцете. Никой от възпитателите не поръча моята книга, но леля Марица, готвачката, да. Ще бъда социален работник. Създаден съм на мнозина да помогна, много слаби съм направил по-силни, въпреки че и аз съм слабак."

Все пак е имало и светли точки по този трънлив път. По-добре казано, една точка, която се казва Емилия Джурович, възпитателка в дома. А Мети я е виждал и преди да станат близки.

"Когато бях на осем години, Емилия излезе от кръчма със своя партньор и видя как прося. Пита ме как се казвам, аз казах Мети, а тя не ми каза своето име. Но по-късно ми стана възпитателка в дома. Тя е моята идеологическа майка. И сега съм като член на нейното семейство."

Когато излязъл от дома, продал всички свои книги, за 20 евро.

"Леля Ема ми донасяше книги, а доста книги съм и откраднал. Който не е откраднал книга, тоя никога не е чел. Емилия ми даде една книга на Зоран Чирич "Подслушване" с посвещение от писателя, която също така продадох. Сега бих искал да откупя тази книга с подписа. Криво ми беше, че трябваше да продам тези книги, за да се прехраня."

Казва, че в началото не е могъл да чете класици, особено Достоевски.

"Хванах се за клон, който беше доста високо. И тогава започнах да чета нещо, което ще има значение в живота ми, взех "Пробуждане", "Степният вълк", "Небето няма любимци", "Триумфалната арка", "Нощ в Лисабон", "Ловецът на хвърчила", "Хиляда сияйни слънца"... Това ми помогна да стана от социалното дъно. Животът, който живеех не е достоен за човешко същество."

Сега отново живее с майка си и брат си в разпадаща се къщичка.

"Моята майка е възрастна жена, неграмотна, с по-нисък интелект, необразована е и аз я освобождавам от вина, освобождавам всички свои неприятели, хора, които са ми пречили. Всъщност, мога да им кажа благодаря, защото са ми били вятър в платната. Моята майка живее от социални помощи, няма нищо, а всичко би ти дала. Тя не знае какъв успех съм постигнал, знае, че съм написал роман, но не може да чете. Тя не разбира какво се случва. Баща си не познавам. Много кратко страдах за биологичните родители, когато като дете непрекъснато си дискриминиран и търпиш обиди от връстниците, оглушаваш за всичко. Тази тъга пребродих като дете. А като малък се срамувах от своето име и фамилия, че ходех опърпан. Цветът на кожата е просто форма. Аз нямам вяра, не ми е проблем да се кръстя, нито да се кланям. Нервира ме когато подчертават, че съм ром, аз съм само момче на 19 години."

Тази книга е видяла светлината на деня благодарение на издателската къща "Нова поетика", чийто главен отговорен редактор Миломир Бата Цветкович казва, че те издават т.нар. "самофинансиращи книги", което подразбира, че авторът има готов ръкопис и спонсор за печат и тогава е собственик на тиража. Но в този случай е направено изключение.

"Когато получихме ръкописа на Мети, решихме да го публикуваме, въпреки че нямаше спонсор. Справихме се с помощта на приятели и приятели на приятелите. И вместо да отпечатаме както обикновено в такива случай 300 бройки, ние направихме хиляда. Романът е написан лудо и бързо, филмово. Беше риск, но се оказа добър. Смисълът беше да се публикува възможно най-бързо, защото Мети беше в сериозен финансов проблем. През януари получихме ръкописа, а през март книгата вече беше достъпна. Мнозина не разбират всички ужаси на това социално дъно. Знаем повърхностно, че на тези деца се случват страшни неща, но не се занимаваме с това. Не работят в тези домове съвсем човечни хора. Често им се подиграват, бият ги редовно. А на страна историята за расизма, който децата с по-тъмна кожа непрестанно преживяват. Мети се справя добре с това. Но, да речем, при излизането на книгата Мети беше бит, сцепиха му устната по принципа "какво се правиш сега ти на важен." Под това небе и в тези техни отношения Мети сега е още по-застрашен. Затова опитваме да му помогнем да дойде да учи в Белград", каза главният редактор на "Нова поетика".

А Мети на всичко това има да добави: "Недейте да продавате своята душа, за да си купите бъдеще. Това не е щастие."

Автор: Александър Джуричич

Остана само улицата, а тя е непредвидима

"Сега и днешните тийнейджъри за пръв път погълнаха сълзотворен газ и усетиха адреналина на уличните борби. Какво ще се случи, ако режимът на Вучич продължи така, а няма опозиция, която да канализира недоволството?", се пита немската преса.

"В Белград многочасовото мирно събиране против корона-политиката на властта отново бе засенчено от насилие след нападения на бунтовници", съобщава немската агенция ДПА. "Вчера група националистични демонстранти с насилие проби в сръбския парламент. Стигна се до сблъсък с полицията, която после около полунощ с палки и сълзотворен газ приключи нападението на насилствените демонстранти."

ДПА пише, че на мерника на насилниците са попаднали и журналисти и мирни демонстранти, а според местните новини са арестувани около 70 бунтовници.

Агенцията подчертава, че премахването на обявения полицейски час не е смирило демонстрантите и "протестите все повече се насочват към самия Вучич. Националистите го обвиняват и за предателство, защото се е съгласил на нови разговори с Косово след немско-френското посредничество."

Допълва се, че националистите са използвали събирането и да "дадат подкрепа на осъдените военнопрестъпници Ратко Младич и Радован Караджич" по повод 25-ата годишнина от клането в Сребреница.

В текста подготвен преди вчерашните демонстрации, берлинският ляво-либерален вестник Тагесцайтунг известява, че "в шарената група демонстранти има и десни екстремисти, но те са абсолютно малцинство". Нещо повече, допълва вестникът, точно инцидентите "привлякоха вниманието на Запада към забравената Сърбия."

"В протеклите осем години изплува по някоя криминална афера на властващия екип, от фалшифициране на дипломи до незаконни сделки с оръжия и убийства по небрежност. Прокуратурата игнорира всичко. И заради това се протестира в Сърбия", пише вестникът и заключава:

"Сърбия не се смирява от разпадането на Югославия. Сега и днешните тийнейджъри за пръв път погълнаха сълзотворен газ и усетиха адреналина на уличните борби. Какво ще се случи, ако режимът на Вучич продължи така, а няма опозиция, която може да канализира недоволството? По какъв път ще тръгне Сърбия, когато няма държавни институции, нито медии в които може да се води диалог? Тук остава единствено улицата. А тя е непредвидима."

Франкфуртер рундшау в една статия се пита "дали сръбските разузнавателни служби не изпратиха своите хулигански помощни групи в битка със собствената полиция, за да дискредитират протестите?"

"Хулиганското насилие под контрола на политиката има дълга традиция в Сърбия, още от югославските войни през деветдесетте. Дали става въпрос за запалването на Байракли джамията в Белград (2004), посолството (2008) или с военна прецизност подготвените безредици на Парада на гордостта през 2010: трудно побойническите орди случайно тръгват в атака извън стадиона", пише франкфуртският вестник.

Статията завършва с дилемата къде ще отведат протестите: "Дали в Сърбия ще имаме първото европейско правителство, което ще се разтърси от корона кризата? Изглежда, че демонстрантите твърде рано пеят прощални песни на Вучич. Все пак, на все по-големия брой новозаразени най-късно на есен може да последва вълна от оставки", допълва вестникът, питайки се дали Сърбия я чака и гореща есен.

Автор: Неманя Руйевич, ДВ