Истинският Шурда лежал в затвора заради виц за Тито

На големия сръбски и християнски празник Видовден преди около 30 години когато след проливни дъждове полудялата река Власина носела всичко пред себе си във воден вихър изчезнала легендарната бръснарница на Жика Биджич, отнасяйки безвъзвратно и неговата най-голяма мечта - да победи в избора за най-хубава фризура.

*Живойин Биджич - Биджа е роден на 31 декември 1926 година във Власотинци.

*Власотинският "Шурда" напълно случайно станал вдъхновение за телевизионния сериал "Горещ вятър"

*Заради своя весел хитър дух и виц за Йосип Броз - Тито винаги веселият Биджа бил в затвора за шест месеца

Това беше смисълът в най-красивата телевизионна история в сериала "Горещ вятър" на известния сръбски хуморист и сценарист Синиша Павич, иначе власотински зет.

"Може би тази мечта щеше да е реалност, но бурната река ми отнесе бръснарницата, а с нея и най-добрият немски инструмент. А без инструмент няма занаят, па какво да правя и се пенсионирах", с тъга преди двадесетина години, по време на власотинския "Вински бал", говори легендарният бръснар "Биджа" очевидно жалейки за добрите стари времена.

Още в началото на тогавашния разговор ни се стори някак познат, а го срещахме за пръв път как с ръце на гърба малко подгърбен обикаля власотинските бръснарници, за радост на младите колеги, защото е имал какво да им каже, да ги посъветва... На пръв поглед напомня, казват по-старите звездаши по образ и фигура на някогашния известен вратар на Звезда Сърджан Мркушич. Но, когато визуално съберете бръснарницата украсена с лика на неговия любимец Любиша Самарджич, неговите шарени ластични тиранти, които всекидневно носеше на окъселите габардин панталони и неговата житейска история, която весело разказва, получавате напълно нов лик на легендарния Боривойе Шурдилович - Шурда от незабравимия и според мнозина най-добре изиграния сръбски ТВ сериал "Горещ вятър".

Обичал е Биджич, псевдоним Шурда и по някоя капка алкохол. Тогава би изсвирил с уста някоя стара ария, играейки с бръснача в ръка около клиента. "А бре, брате Биджо, ма как ти така пиян ще ме обръснеш?", пита клиентът. "Ма брате мой, кажи ми ти само къде ти е главата, а за бръсненето не се притеснявай", отговаря му Биджа.

Големият ТВ сценарист Синиша Павич с безкористната помощ на съпругата Лиляна Павич успешно визуално изпълнил майсторската мечта на Биджа и за радост на публиката. Милиони зрители в бивша Югославия нетърпеливо чакаха уикенда пред малките екрани и новите епизоди, следейки Шурда до мечтаната цел, до неговата победа най-хубава фризура.

Но власотинският "Шурда" съвсем случайно стигнал до това да стане вдъхновение за телевизионния сериал. Неговият баща, известният власотински строител, зидар, искал Жика да завърши строително училище във Власотинци или в близкия Црна Трава, тъй като произхожда от известни дърводелци от Власинското плато. Жика наричан "Биджа" (физически крупен и як, като бик, гальовно "биджа") не се е занимавал много със строителство и дърводелство и изненадващо се озовал в Лесковац за занаят "дамски фризури".

Междувременно, Втората Световна война и бомбардирането на Лесковац на 6 септември 1941 година му попречили да получи "Майсторско писмо", па цял живот останал само обикновен бръснар, но като такъв е незабравима власотинска легенда.

"Беше страстен гълъбар, голям привърженик на местния футболен клуб "Власина", певец и китарист, а преди всичко отличен бръснар", разказва години по-късно в разговор за медиите Синиша Павич, своите първи впечатления за Биджич, прототипът на "Шурда".

Заради своя весел хитър дух и виц за Йосип Броз - Тито винаги веселият Биджа си заработил арест в лесковачкия затвор, за шест месеца. Казва несправедливо, защото този виц никога не е разказал, а и не би, струвал му се много "сериозен". За това никога не е размислял в затвора, нито за това кой клиент го е издал на лесковачките полицаи, които главно безплатно бръснел.

Иначе Живойин Биджич - Биджа е роден на 31.12.1926 година във Власотинци, па при някои власотинци, но и лесковчани, днес се родила чудесната идея всяка година, с хумористична програма на открита сцена, преди всяко посрещане на Нова година да се отбележи рождения ден на Биджа, а на най-добрия стенд ъп комик тази вечер да се връчи специална награда - Бръснарски ножици. Тази идея сред първите подкрепил известният лесковачки хуморист и стенд ъп комик Драгослав Гиле Бранкович.

Живойин - Жика Биджич, прототип на "Шурда", за всички свои заслуги, които е оставил в своето родно място, на бреговете на питомната Власина, е награден с титлата доживотен "принц" на първата проведена туристическа манифестация "Вински бал". Въпреки че, както тогава се говорело, "с титлата принц сериозно се омешал в политиката", той никога не се е интересувал от политиката, нито за каквито и да е партийни програми. Бил е стар и това не го е интересувало.

"Никога не съм обичал сериозни жени, които се занимават с политика, а камо ли да се занимавам с нея, ако сте умни бягайте колкото можете от политиката", са думите на Жика Биджа, които и днес звънтят в ушите на местните.

Нобелистът Хандке за какво обича в сърбите, как ще похарчи близо милион от наградата, Европа...

Не е точно, че Нобеловата награда е закъсняла. Дойде точно навреме. Напротив, много по-добре е, че я получих сега. Така означава много повече!

С тези думи нобелистът Петер Хандке, в ексклузивно интервю за сръбското издание "Новости", отговаря на констатацията на многобройни негови приятели, които изтъкват, че наистина е заслужил тази награда, но тя идва с двадесет години закъснение, заради това че е подкрепял сърбите.

- Защо мислите, че точно сега е точното време?

- Нобеловата награда за литература е много избледняла през последните двадесет години. Вече нямаше истинско значение и енергия. Наградата, която ми е връчена би могла да означава, че нещата сега се променят в нейното световно възприемане, макар че това още не е сигурно.

- Значи ли това, че най-накрая са се осмелили?

- За това става дума. Храбро е това което направиха. И учудващо. Това решение връща малко равновесието в света. Сега всичко е малко по-малко черно и глупаво. Това е награда, която е връчена чисто за литература. А чистата литература сама по себе си вече е достатъчно драматична. Има работа с реалността, но без идеология.

- Какво се промени изведнъж в отношението към вашето дело?

- Искрено да ви кажа, не знам. И сам се питам! Но е изненадващо това какво е накарало академията в Стокхолм да избере моето творчество. Чак мисля и че не познават достатъчно това което правя! Питал съм се на какъв език са могли да го разберат. Много мои книги в това обкръжение са преведени в Норвегия, Финландия и Дания, но в Швеция през последните двадесетина години почти нищо не са превели, от началото на войните в бивша Югославия. Може би не само заради това, може би им е било досадно от литературата, мене, моето писане. Вероятно някой за тях е чел на немски. Може да е имало истински читател, ентусиаст, на когото му е трябвало много енергия за това. Не знам и колко от тях решават, нито дали се гласува. Може само един да е говорил добро за моите книги.

- Светът, във всеки случай, с тази награда се промени към по-добро. Може би сега ще тръгне по правия път?

- Би могло да се каже и така. Това може би е илюзия, но понякога и илюзиите стават реалност. Обичам някои илюзии, иначе, без тях не бихме могли да живеем. Илюзиите са осезаеми. Когато ги нямаме, губим душевното здраве.

- Сърбите ви честитят. Приеха това и като своя награда.

- Така и трябва! Гордея се заради това. И това е, накрая, един вид илюзия, но в добра посока.

- Често сте изтъквали, че ни най-малко не съжалявате заради подкрепата за сърбите, без оглед на неполучените награди. Сега и това е поправено.

- Няма тук какво да се съжалява! Всичко което съм правил е било коректно и необходимо. Не знам дали съществува истина, но това не са били лъжи.

- Какво толкова специално намирате сред сърбите?

- Балканът е регион, който е страдал не само векове, а може би от началото на историята. Това е произвело екстремни хора. Или изключително уязвими, или изключително добри. Няма среда. Или това са създания, които са пример за целия свят, или останалите, които са обратното на това. Очевидно е, че това в Сърбия е създало изключителни хора.

- Допада ви тази автентичност?

- Тази чистота ме оживява. Оживяват ме тези изключителни, отворени, внимателни хора, погодени от неправда. Това сега се вижда особено в Косово.

- Особено в този момент сте свързани с косовските сърби. Имате ли послание за тях?

- Бих искал отново да отида във Велика Хоча и да остана там няколко седмици. Да живея известно време там. Ако искат да ме приемат, бих искал да ги помоля да ми намерят някакво място където мога да спя и пиша.

- Поразен сте от духовността на това място?

- Точно това! А ми харесват и добрите вина, които имат, особено ризлинг. Ако не се разболея, бих искал да отпътувам там през следващата година.

- Защо мнозина на Запад са толкова обсебени от вашата лична история във връзката със сърбите и бивша Югославия, чак и днес, двадесет години по-късно?

- Онзи ден в който е съобщено, че съм получил Нобелова награда, когато след четири часа престой в гората се върнах вкъщи, пред портата ме чакаха тридесет журналисти. Въпросите бяха само за това! Беше очевидно, че никой от онези, които са дошли не е прочел нито една от моите книги. Нищо не знаеха за моето дело! Веднага започнаха с въпросите за Югославия и Сърбия. И нищо друго! Като в Осло, преди пет години. Без величаене, без и най-малко учтивост, влязоха като хорда директно да ме опровергават, в моята собствена градина! А те самите такова поведение наричат балканско! Отвън са сладникави, а отвътре, същевременно, напълно слепи. Изглеждат много цивилизовано, а всъщност са грубияни. Нищо не знаят. Поканих ги да влязат, но трябваше всичките да ги изхвърля. На следващото утро се питах защо не ги изритах всичките.

- Как гледате на тези техни критики?

- Лишени са от какъвто и да е смисъл.

- Не успяха да ви развалят удоволствието?

- В никакъв случай!

- Защо се случва всичко това?

- Тази Европа, уж обединена, е изгубила еротизъм към другите народи, който имахме когато границите съществуваха. Не казвам, че би трябвало навсякъде да се сложи митница и полицаи, но, странно и абсурдно, имаше нещо положително с тях. Разбира се, не за камионите, които трябва да чакат, както днес в бивша Югославия, с всички тези граници, което е страшно. Махнаха границите в т.нар. Европа, а в бивша Югославия стана по-зле отколкото е било. Създадена е Европа, която изгуби душа. Хайде, все пак, да кажем, че тази душа е почти загубена.

- Не сте твърде впечатлени от онова което сега се случва около вас, освен че всичко това ви отнема доста време и сили...

- Не ми пречи славата. Зависи от това каква е славата. Има такива като, да я наречем така, моята, които не ми пречат. Никой не ме разпознава на улицата.

- Да кажем ли няколко думи и за вашата Австрия?

- Нямаме много какво да говорим за нея. Това е моята държава, и това е всичко. Браня държавата на своите предци словенци, които са живели в Корушка. Имам, тук, на стената в дневната стая, обесена книга за икономика, която, с изключителен ръкопис, на словенски език, между двете войни, в Марибор, е написал моят вуйчо.

- Интересна е тази ваша смесица на два духа, словенски и германски?

- Все пак аз съм наполовина словенец! Много ми означаваха баба и дядо от майчината страна.

- Трагичната съдба на вашата майка, и тази празнина за която сте писали, много са повлияли на вашата книжовност?

- Точно е. Животът на моята майка, но и смъртта на моите вуйчовци, които са загинали за страшна диктатура, най-лошата, която е съществувала на този свят, като словенци, чийто майчин език е бил словенски и които са били принудени да служат в хитлеристката войска. Онова което майка ми е разказвала за своя загинал брат направи от мене писател. Това което майка ми е говорила за това има епическа тежест. Намерих писма на по-малкия брат на моята майка, които е писал като войник някъде от Русия. Загинал е през октомври 1943. Там е загинал и другия й брат.

- Не споменавате втория баща, който в цивилния живот е бил трамвайджия?

- Нямахме добри отношения. Вторият баща Бруно пиеше много и беше груб към моята майка.

- А вашият истински, биологически баща?

- Татко Ерих работеше в банка, но беше скромен. Произлизаше от пекарско семейство. Едва го познавам.

- Обичате много природата, много се разхождате. Пишете ли в себе си, докато ходите?

- Понякога се спирам да запиша. Но, пиша и вкъщи. И не на тази голяма маса, на която сега разговаряме. Обичам малките маси, хартия, молив и гумичка. Това ми е съвсем достатъчно.

- Как протича един ваш обичаен ден?

- Ставам между 7:30 и 8:00. Както стареем, не се спи нощем добре. Задремва се пред зората. Спя както и мнозина, шест, шест и половина часа. Веднага след това си правя хубаво кафе. Зависим съм от него! Сега мога да направя реклама за марката Blue mountain, от Ямайка, което наистина е ненадминато. Доста е скъпо. Сам го меля ръчно, после полека сипвам в кипяща вода. Изключително! Цял ден стои пред мене. Чак и хладно е много добро. Магическо. Тогава записвам мисли от предходния ден и започвам да чета, около час.

- Какво четете най-вече?

- Текстове, които трябва да се дешифрират. Например, книги на старогръцки. В този момент чета Пиндар, поет, който е пял в Олимпия и Делфи. Това ми помага в моята работа.

- Какво ви изпълва още през деня?

- Понякога, обичам да си оправям градината. Но не твърде много! А тогава често отивам в гората.

- А кога пишете?

- Не непрекъснато, във всеки случай. Това за мен е изключителен процес. Когато пиша, тогава наистина пиша, по цял ден, понякога и месеци, докато не завърша. Но това не е моето обичайно всекидневие. Бих казал, че в този смисъл съм малко мързелив. Обичам да протакам.

- Докато текстът не съзрее във вас?

- Точно така. Потребно е време за това. Пиша, горе-долу, два пъти годишно по два-три месеца. След това отново започвам да мечтая за писане.

- Какво ще направите с паричната част на наградата?

- Наистина не знам. Напълно ме сварихте неподготвен с този въпрос. В момента има ипотека на къщата на моята майка в Австрия, която купих и подарих на един от роднините. Ще опитам да платя това. Все пак не са малко пари. Вероятно ще дам един дял на някого на когото е нужен. Ще си направя и на себе си някои удоволствия. Ако ми вярвате, изобщо досега не съм мислил за парите, когато става дума за Нобеловата награда. Ще си отидете оттук, и сега цял ден ще мисля за това...

- Често сте посещавали нашите краища. Открийте ни кога отново ще дойдете?

- Вероятно през ноември ще дойда в Белград.

ТОЛСТОЙ

Двама големи писатели, един до друг. Петер Хандке с ръка милва по главата бюста на Лев Николаевич Толстой, който заема централно място на голямата маса в дневната стая.

- Купих го във Версай. Дело е на руски евреин, скулптор, който е направил бюста докато Толстой още е бил жив. Изглежда ми добре.

НАХОДЧИВОСТ

Петер Хандке е мълчалив, замислен, говори тихо, но зад това се крие човек с много дух.

Когато се разбирахме за разговор, бързо определихме ден, час, дължина на срещата, мястото. А когато остана още само да каже адреса, изненада с отговор:

- Е, за това се оправяйте!

След дълъг миг тишина, последва смях, а след него и името и номера на улицата.

ЦРУ

Пред самия край на разговора, мобилният телефон, който служи и като журналистически диктофон и като фотоапарат, изведнъж започна без прекъсване да изстрелва откоси снимки, без възможност да се спре. Не реагираше на нито едно копче. Това потрая известно време.

- Може би ЦРУ има своя пръст - пошегува се Хандке, преди апаратът да започне да работи нормално.

Автор: Горан Чворович, постоянен кореспондент от Париж

Организирана екскурзия с бусове за мандарини при Кристина в Хърватия

Във фейсбук се появи събитие на което ще "присъстват" четири хиляди души, а 7500 се интересуват. Името му е "Организирана екскурзия с бусове за мандарини при Кристина". Датата е 5 октомври, а продължителността на екскурзията е два дни, до 6 октомври в 15 часа местно време.

Атрактивната продавачка на мандарини е любимка на купувачите, а успя да привлече и вниманието на медиите.

Кристина Пенава в последните дни стана вероятно най-известната продавачка на мандарини в Хърватия, защото тази 20-годишна девойка освен на атрактивното място край Подсуседски мост на влизане в Загреб привлича купувачите и с атрактивния си външен вид. Освен с чар, неоспоримо е, че купувачите привлича и със завидните си обли форми, колкото и медиите да се опитват да заобиколят споменаването на нейните "природни мандарини".

Хубавата Кристина има и профил в Инстаграм в който позира в по-свободно издание и я следват 20 000 души.

Самота и тъга

Седях в кафенето в което седя почти всеки ден. Поръчах си кафе и взех да прочета вестниците. Келнерът ми донесе кафе и доста гласно каза: "Комшия защо четете този боклук?" Нямаше злоба в неговия глас. Усещаше се чак искрена загриженост за моето психическо здраве. "Те публикуват само лъжи и измами", това вече рече с повишен тон. Хората в кафенето се обърнаха към мен. Изведнъж атмосферата се промени. Или на мен така ми се стори. Хората ме гледаха някак различно. Не бях уплашен, но ми беше неприятно, в мен се появи някакво чувство за вина, без причини и без поводи. Разбрах колко се е свило пространството на общата и личната свобода. Помислих си: днес ми предписват какво да чета, утре какво да говоря, вдругиден какво да мисля... като спасение зазвъня мобилният телефон. "Аз съм доктор от психиатричната болница "Лаза Лазаревич". Вие ли сте господин П.?" - "Да". - "Имаме тук един пациент, който твърди, че ви познава и че вие гарантирате за него ако го пуснем." - "Как се казва?" - "Джордже В." - "Не познавам човека." - "Така мислехме и ние... Той си измисля разни неща, така вероятно е измислил и вашето име. Извинете за безпокойството."

Тази нощ изненадващо се пробудих... и си спомних... Джордже В. е мой приятел от университета. Проклета старост. Джордже В беше брилянтен студент по световна литература, паралелно учеше и във Факултета за драматични изкуства. Беше активен участник в студентските размирици през 68-ма година, държеше пламенни речи в зданието на Капетан Мишин, пишеше за "Студент" и "Аспекти", държеше трибуна в Студентския културен център за литература и политика. И тогава изненадващо изчезна от обществеността. Какво се случи с него? Къде изчезна? Нямах представа, не съм го виждал, двадесет, тридесет години...

Сутринта седнах в автомобила и тръгнах към "Лази". Прегърнах своя другар и питах: "Откъде ти тук? Къде е проблемът?"

Говори с тих, едва доловим глас: "Снощи около полунощ излязох от апартамента да хвърля боклука. Облякох на голо халат, защото контейнерът е пред моята сграда. Хвърлих боклука в контейнера и с торбата с боклука хвърлих и ключовете от апартамента, които държах в ръка... Беше нощ, валеше дъжд, не знаех какво да правя. Покатерих се и влязох в контейнера препълнен с боклук... не успях да намеря ключовете. В близост е полицейски участък. Отидох така целият мръсен в участъка и помолих да ми помогнат, гледаха ме доста съмнително. Междувременно докато обяснявах какво ми се случи, минал камион, изпразнил контейнера и заминал. Полудях, започнах да крещя, да викам... Полицаите ме затвориха и на сутринта ме закараха в "Лази". Да бъде каръкът по-голям беше уикенд, отново се драх и беснях, защото ми казаха, че докторът ще дойде в понеделник, така че ме задържаха и ми дадоха средства за успокоение. Когато ме прегледа, докторът поиска да посоча някой приятел или роднина, който би гарантирал за мен. Няма да ми повярваш, не можех да спомена нито едно име. Жена ми умря. Щерка ми живее в Нова Зеландия, знаеш къде е това? В другия край на земното кълбо... аз не знам кога там е полунощ и кога обяд? И винаги се обаждам в погрешно време когато те спят, така че престанах да се обаждам и аз на тях и те на мен. Изведнъж разбрах, че съм сам на света, че нямам никого...

"Хайде де, всички в тези години сме сами, па живеем..."

"Нямам причина да живея. На никого не трябвам, и на никого няма да липсвам когато няма да ме има. Когато попаднах в неволя изведнъж разбрах, че нямам към кого да се обърна за помощ. Цял живот помагах на другите, а когато на мен ми е нужна помощ няма никого. За теб се сетих случайно. Чета твоите текстове във вестниците. Благодаря, че дойде."

"Утре ще отида в твоя апартамент с ключар. Ще сменя бравата, ще ти донеса ключ и всичко ще е наред."

На другия ден отидох с ключар в апартамента на своя приятел. Апартаментът ми изглеждаше сякаш някой точно е излязъл: на масата вестник и чашка наполовина изпито кафе, пусната лампа и включен телевизор. Сменихме бравата, взех новия ключ и тръгнах към болницата. В стаята заварих празен креват.

"Къде е моят приятел?" попитах. - "Умря нощес", отговори докторът. "Болен ли е бил?" - "Не..." - "От какво умря?" - "От самота и тъга..." - "Нима може да се умре от самота и тъга?" - "Както виждате, може."

Организирах погребение. На погребението бяхме само покойникът и аз. От неговата дъщеря получих съобщение, че не може да дойде от Нова Зеландия, защото е разведена и няма кой да й гледа децата. Ще ми каже когато дойде в Белград да продаде бащиния апартамент. Помоли ме да заснема погребението и да й пратя снимка да публикува във "Фейсбук". Отговорих й, че не знам как се прави това...

Публикувах некролог за своя приятел. Дойдох в кафенето и разгърнах вестника всички да видят какво чета. Сервитьорът ми донесе кафето. Нищо не каза. Само ме погледна чудно. Кафето беше хладно и горчиво...

Автор: Предраг Перишич

За стар Юго в САЩ искат 9000 долара

Автомобилът е изминал едва 700 километра, а купувачът, заедно с него, получава още един за части.

В изминалите дни вниманието в интернет привлече обява за продажба на Юго, който е в гараж от 1988 година, с изминати едва 700 километра. Обявата е интересна, преди всичко заради цената от 9000 долара и фактът, че се продава в САЩ.

Както пише в обявата, собственикът го е купил, защото е бил уникален и практичен. С Югото е изминал само 700 километра, така че автомобилът, въпреки че е стар, е в изключително състояние.

Собственикът на Югото иска 9000 долара и, с него, подарява още един, за части. Обявата е свалена от страницата, но не е ясно дали автомобилът е продаден или собственикът е размислил и се е отказал от продажбата.

Популярният автомобил на Застава, чието производство престана през 2008 година, е изнасян в Америка в периода от 1985 до 1992 година. На американците са продадени общо 141 651 автомобила, а екземплярите на старо и днес могат да се намерят в техните обяви за продажби на автомобили.

Износът на Юго за САЩ започва през 1985 година. Рекламиран е като най-евтиният автомобил, с цена от едва 3990 долара. Обаче, въпреки че цената е била много достъпна и примамлива, лошата репутация на автомобила заради качеството, което не задоволявало техните стандарти, повлияла и на слабите продажби.

Край на една голяма балканска любов: Клепетан се прости с Малена и загина

Историята на птичата версия на Ромео и Жулиета за съжаление завърши. Най-известният хърватски щъркел Малена остана без мъжа си Клепетан, който загина.

Клепетан се върна в Бродски Варош още на 18 март, което е по-рано от обикновено, но не се върна да остане със своята Малена за лятото, а да се прости с нея.

Пенсионираният портиер Стиепан Вокич, който вече 30 години се грижи за Малена, обясни, че неговият Клепо, както го нарича, дошъл в гнездото стар и болен.

"Четири от тях (птиците) дойдоха при майката и три-четири часа тъжно чуруликаха. Тогава знаех, че Клепо отиде да умре. Знаете казват, че птиците умират пеейки. Малена отгледа 66 малки, доста е това за една майка. Много съм привързан към нея. Не ходя нито на море, нито с приятелите никъде, винаги само се грижа за нея. Опитвам да намеря риба да я прехраня, но е много трудно, защото всичко е унищожено", разказа Вокич.

Стиепан е обиколил околността, търсейки Клепетан, след като той се простил с Малена, но не успял да го намери. Тогава му е било ясно, че Клепетан е загинал.

Историята за Малена и Клепетан по-рано е публикувана в известната страница The Dodo и одушеви хиляди хора по света.

Дипломатът от Далечния Изток

Днес Китай е един от водещите световни автомобилни пазари, който непрекъснато се увеличава и диктува тенденциите чак и в най-изтъкнатите производители. Така БМВ и Мерцедес-Бенц заради китайските купувачи произвеждат Серия 3, съответно С класа с удължено междуосово разстояние, но ситуацията е била драстично различна преди няколко десетилетия. Тогавашните удължени мерцедеси са били от сериите W114/W115 и W123 и са били предназначени за хотели и дипломатически представителства. В същото време, в Китай е било просто невъзможно да имаш собствен автомобил. Все пак, посолствата на запад е трябвало да имат свой автомобилен парк и така една дълга черна W123 лимузина пристигнала в СФРЮ.

Този W123 от 1985 година е поръчан директно от фабриката във версия 250 с ръчна скоростна кутия и го задвижа редови шестцилиндров мотор 2,5 л с четиригърлен карбуратор. Неговият сегашен собственик Мирослав спомена, че това е един от 5200 произведени удължени W123, така че при поръчването, от оборудването е получил Бекер музика, електрическа антена и климатик, но не и електрически стъкла. Номерата, които е носил са били BG-88-A08 и е шофиран до 1998 когато е продаден на търг: "Собствениците са го държали в гараж двадесет години, аз го купих от тях и проведох година да го оправя." Работите са обхванали поправяне на ситни детайли и климатика, който дълго не е работил, а някои от тези детайли са били изненадващо трудни за намиране. Имайки предвид, че каросерията на този автомобил е различна от редовната W123, отделни лайстни са единствени  и с това редки. Задната лява лайстна така е дошла от Бангладеш, докато тасовете за джантите от 15 инча също са търсени дълго.

Както казва Мирослав, шофирането заради дългото междуосово разстояние е малко неудобно в тесните градски улици, но след първоначалното привикване не представлява никакъв проблем. Още една специфичност на този мерцедес е задното нивелиране, опция, която кара пътниците на задната седалка на практика да плават по време на возенето. Автомобилът е регистриран за осем човека, със сглобяема средна седалка от две части. Заради нестандартната дължина Мирослав два пъти е размислял за купуването на този автомобил, но неговият гараж за щастие бил достатъчен да задоми лимузината от над 5,3 м.

Големият черен мерцедес не оставя никого равнодушен, което Мирослав забелязва по време на всяко шофиране. Все пак, една група хора реагира най-топло когато види автомобилът да преминава: "По-старите пионери редовно махат, а някои ми отдават чест и това е най-интересната част от шофирането." Въпреки че този черен Мерцедес-Бенц няма връзка с Тито, първата асоциация някак винаги е доживотният председател на СФРЮ и неговите 600 Пулмани.

В заслужена пенсия, този дълъг мерцедес, благодарение на Мирослав сега отново блести в пълен блясък. В своя трудов стаж той е служил под червеното знаме с петте жълти звезди, а днес е с трибагреник и петокраката на пилона, той напомня на времената когато автомобилната индустрия беше много по-проста.

Автор: Джордже Сугарис
Фотограф: Милош Никодийевич