Прощаването на двама белградчани с Хю Хефнър чрез вестник

Никола Кртолица и Боян Влачич с некролог отдадоха почит на създателя на "Плейбой" обяснявайки, че "било редно такава човешка величина да се уважи".

Смъртта на Хю Хефнър, основател на "Плейбой", изненада и потресе мнозина. Вече два дни с Хеф, медиен магнат и милионер, се прощават редица почитатели от цял свят. Сърбия също не е изключение, а това потвърди вчерашното издание на най-стария вестник на Балканите в който на страниците с некролози излезе прощално послание.

"Живот сладък като бонбона. Последен поздрав за господаря на нощта от Крта и Влачич", стои на 31-а страница на вчерашния брой на "Политика".

След кратко разследване утвърдихме, че нужда да се простят с Хефнър имали двама тридесетгодишни белградчани - Никола Кртолица, моряк и Боян Влачич, счетоводител.

"Беше редно да се уважи такава човешка величина какъвто е той, да го уважи и някой от тази наша малка страна. Той е бил величина, защото докато едни крадат, а други мамят, Хю е правил най-доброто нещо и е имал най-много пари от всички. Него са го занимавали само хубавите жени, любов, изключително хубави неща. По умен и най-добрия начин е изкарвал пари. Както се казва събрал е хубавото и полезното", обяснява Никола защо той и неговия приятел усетили потребност да публикуват некролог.

Смъртта на Хю изненадала двамата почитатели на неговия лик и дело, защото, както Никола изтъква, мислили, че той ще живее вечно.

"Трябваше да живее вечно! Не знам дали го е подмладявала работата с която се занимава, но всякак развеселяваше много от нас. Направил е добър план за живот. Той е доказателство, че раят не е само на небето, а и на земята", уверен е Никола.

Допълва, че той и приятелят му Боян, не са следили детайлно работата на Хефнър, но са потресени заради това, че си е отишъл и че, както оценява, на небето ще му е по-лошо отколкото на земята.

"Сто процента съм сигурен, че е така, защото се съмнявам някъде да има това което той е създал. Рядко някоя жена да му е устояла!", детайлно обяснява Никола защо уважава образа на Хефнър и делото с което, и той и приятеля Влачич делят същия стил на живот.

"Ние двамата се трудим колкото можем да го настигнем, но не знам дали ще успеем в това. Съмнявам се! Но, не трябва да се предаваме. Струва си да дадем всичко от себе си", изричен е Никола Кртолица.

Прощаване на нишлии с основателя на "Плейбой"

Във вчерашния брой на нишкия всекидневник "Народне новине", покрай другите обяви на предпоследната страница в отдаването на почит и спомен за починалите, са публикувани няколко некролози, а един предизвиква специален интерес - група нишлии се простила с Хю Хефнър. Почит към Хефнър са отдали петнадесет нишлии, които както съобщават от десетилетия са следили, чели и прелиствали неговото списание.

Кратко и ясно е написано: "Последен поздрав за нашия брат", а под имената и снимката на Хю Хефнър (1926-2017) стои - "Завинаги твои приятели" и след това са изброени имената на почитателите.

До идеята да публикуват некролог дошли, обясняват тези нишлии, особено защото Хю Хефнър през 1999 година се противил на бомбардирането на Сърбия което правеше НАТО.

Пътеписът на един руснак за Белград: Какви, бре, пари?

Един от най-популярните руски портали Lenta.ru обяви "Конкурс за пътеписни бележки". Михаил Никольски изпратил писмо пълно с емоции за пътуването си в сръбската столица Белград.

Защо Белград? Па, не знам!

Какво знае един обикновен руснак за Белград? Нищо. На туристите се показва Калемегдан, Княз Михайлова, Сава и Дунав.

- Това ли е Белград?
- Да, разбира се.

Обичаен европейски град. Повече руски отколкото европейски. Като някакво копие на Воронеж, малко подправено с московски шик. А шикът се комбинира с къщички покрити с плочки от които се лющи мазилка. Къщичките понякога са в съседство с вили на новите сръбски богаташи. И хората на улиците са облечени също като в Москва. Слушаш как говорят - също като руснаците, само напълно неразбираемо. Боклуци има навсякъде. В движението е хаос. Не се знае дали е по-опасно да пресечеш улица на червено или зелено. Типичен славянски хаос...

И по каква причина тогава да пътуваш със самолет три часа от Москва в този "Воронеж", и то за прилично голяма сума пари?

Така почти размислях първата вечер на престой в Белград. На следващия ден Белград вече ми допадна. На третия ден се върнах в Москва. Вторият път не съм пътувал, а се връщах в Белград. Главният град на Сърбия не може да се преживее във фрагменти. Например: погледнете, това е Айфеловата кула. Или: това е Сена, несъмнено мръсна, но затова имаме Лувъра; французите са алчни и ядат жаби, но Франция е красива.

Дунав в Белград е с цвят на кал, Сава е още по-мръсна. Списъкът с недостатъци е огромен. Списъкът с добрите страни - банално кратък. Но затова ако вземем Дунав и Сава, Калемегдан и Княз Михайлова, добавим им Врачар и Дорчол, подправим с Авала... Па още залеем с ракия, с кебапчета и магическите звуци на сръбския говор... Да не споменавам белградчанките! Тогава ще получим истинският Белград.

Защо Белград? Защо не Париж, Рим или Венеция? Питах приятел сърбин:

- Зоране, защо БГД?

Той помисли за момент, па кимна с глава и рече:

- Знаеш, Белград има душа...

Е, затова ще говорим по-детайлно.

Руснак и сърбин - разбираме се един друг

Сръбски. Много красив език! Подобен на руския език, но и различен от него, напълно различен. Това което на руски е "другар" на сръбски е "приятел", а когато думата "другар" се преведе на руски, изпада онова което ние наричаме "приятел". Другарят Сталин, другарят Тито... Недейте да се подлъгвате ако сърбин се обърне към вас с думата "друже". Може това да е ирония, може да е и злорада ирония. Сърбинът винаги може да разбере руснака, ако поиска. И обърнато. А това желание в 99% от случаите съществува. Ето една класическа ситуация. На пазара питах на лош английски колко струва сливата (Боже, колко отдавна беше това, когато там говорих на английски!). Продавачът на още по-лош английски опита да ми отговори. Дойде някой отстрани и пита:

- Руснак?

- Да.

- Защо английски, бре? Руснаците и сърбите винаги се разбират един с друг!

И наистина, разбирахме сме един друг. Не знам как, но сърбите винаги веднага разпознават руснака.

Слива. Онова най-важното. Истинският сърбин мери сливата в литри, а не килограми, защото ракията е главното алкохолно питие в Сърбия. Най-добрата ракия се прави от сливи. Сливовицата е лек за всички болести, телесни и душевни. Напълно е обичайно белградското утро да се започне от чаша домашно кафе, чаша хладна вода и чашка сливовица. И цигара, разбира се. "Да пушиш в Сърбия значи да дишаш", така пише в един туристически водител из Източна Европа в издание на Lonely Planet.

На света не съществува нищо по-хубаво от белградското утро

Утрото в града винаги почва рано. Пекарните се отварят в шест. Иначе, пекарни има много, на всяка стъпка. Сърбите са добри в печенето на хляб, и ядат хляб в огромни количества: "Сърбин си ако твоята майка реже хляба на парчета широки пет сантиметра." В пекарните се доставя само тесто, а не готов хляб. Хлябът се пече на място. Какъв мирис! Хрупкава коричка, а средата бяла като сняг! От 6:30 вече има опашки пред най-добрите пекарни.

В седем се отварят кафенетата. Това са места за кафе, вода, ракия и цигара! И още свежи вестници, а може и някоя торта или сладкиш.

Кафето е задължителен атрибут на сръбското всекидневие. Без кафе няма живот. То може да бъде еспресо, кафе с мляко, капучино, но "черното" кафе е онова истинското. То се приготвя в джезве. Може да се каже и "турско кафе". Може, но не трябва. Турците много дълго са владели Сърбия, за да се споменават всеки час. Някой ще каже, че кафе трябва да се пие по-рядко? "Това не е възможно!", ще ви отговори всеки. Кафето задължително се сервира в чаши, отдясно. Почти винаги с него идва безплатна чаша хладна вода, и това се подразбира. Ако сте получили кафе в пластмасова чаша за еднократна употреба, и без вода, тогава това значи, че сте в Москва, а не в Белград.

Утро в Белград. Може и да не е утро, може и да е вечер. Белград никога не тъне напълно в сън. Много кафенета и ресторанти работят до последния посетител. В печатните водители за малко по-глупавите граждани на Западна Европа специално се обяснява, че в Сърбия не съществува специален ден, да кажем петък, когато всички "загиват" в кръчмите. В Сърбия е обичайно да се "загине" когато се поиска, т.е. всекидневно! Сърбите умеят да се веселят, и ако се състезаваме в това, биха могли на всички нас да дадат сто точки преднина. През деня кафенето е тихо място, но колкото повече наближава вечерта, тълпата е все по-голяма. Дим на всички страни, пиво и ракия текат на потоци, музика трещи: джаз, рок, турбо-фолк, сръбско хорце... Музиката може да е каквато и да е, но почти винаги е жива. Добра журка! - казват сърбите.

Все пак, утрото е ненадминато. Няма на света нищо по-хубаво от ранно белградско утро. Няма значение кое време е на годината и какво е времето. Княз Михайлова като измита, а Площада на републиката празен (на Площада на републиката през деня и вечер и игла няма къде да падне), първата дневна чаша кафе и първата цигара... Душко Радович: "Който е имал щастието сутринта да се събуди в Белград, може да смята, че за днес е постигнал достатъчно в живота." Имали ли сте щастието да се пробудите в Белград? Па ето, днес вече сте постигнали доста в своя живот!

"Каква, бре, Далмация!"

Защо да се пътува в Сърбия, където няма нито море, нито замъци като на картичките, нито останалите "Биг Бенове"? Може би само по работа или вследствие на недоразумение. Моят път в Белград започна от Далмация. Казват: хубаво море, добри хора, прост език! Не е точно, че езикът е прост, но започнах да го уча. Оказа се, че сръбският и хърватския де факто са диалекти на един и същ език.

В Белград отидох да видя каква е тази държава и какви хора са тези сърби. И видях. И държавата и хората са ужасни: от първия момент ми взеха и сърцето и душата! Ма каква, бре, Далмация?!

Не съм сигурен, че моят случай е точно типичен. Па все пак, след първото посещение гост от чужбина или забравя Сърбия завинаги, или престава да я чувства като чужбина.

Повечето чужденци се връщат в Сърбия. Приятно е да се каже, че руснаците са от повечето! Преди четири години от Москва летеше един самолет дневно: малък А319 или А320, и то обикновено полупразен. Сега летят четири дневно, между тях и прилично големият А321 и Боинг 737-800. В двете посоки са препълнени.

Туристическата организация на Сърбия е сумирала резултатите за 2014 година: броят туристи от Русия се е увеличил с 1/3, но броят на нощувки на руски туристи в хотели е спаднал. Какво казвате за такава статистика? А всичко е просто: руснаците идват при приятели, а приятелите не взимат пари, нито регистрират гостите.

- Това не е възможно, ти си мой приятел! Какви, бре, пари? - казват те.

Знам по себе си!

Колко пъти съм бил в Сърбия? Няма и да броя. Живея от Белград до Белград, въпреки че разбирам, че Сърбия, въпреки белградските графити, изобщо не прилича на Русия.

Какво е най-привличащо в Сърбия, в Белград? Сава, Дунав, Княза, ракията, забавленията? Може би. Сега, след многократни завръщания, за мене това всякак са хората. И хармонията. Хармонията на града, природата, темпът на живот - полека, само полека. Не бързай, винаги ще стигнеш да умреш. Намери половин час - час за кафе, цигара, вестници и, разбира се, за приятели. "Ти сега си в Белград, не си вече в Москва... Полека, само полека", това е обичайна фраза, която чуваш в първите часове на престой в Белград.

Валентин Пикул е написал най-добрият руски роман за Сърбия: "Имам чест". Несъмнено, Сърбия повече му служи като фон на събитията. Съмнявам се, че Пикул изобщо е бил в Белград, но все пак атмосферата на Сърбия е пресъздал крайно достоверно. Това е държава в която всички знаят всичко за всеки. Земя с отворено сърце - за всеки. При това сърбите никога на никого не се налагат. - Ако на някой не му допадаме ние, или Белград, това са негови проблеми, а не наши...

В романа на Пикул главният герой е пътувал към Париж, но се отбил в Белград. При мен стана още по-"яростно" - аз стигнах до Париж. Столицата на света, юни и сънувана мечта - авио изложба в Льо Бурже. Па още и +12 градуса по Целзий, което не е типично за юни, и дъжд... Хубави парижанки, повечето тъмнокожи. Купчини боклуци по улиците. Кафе-барове с микроскопични маси. Превъртане на очите при поръчването на чашка глупаво еспресо с чаша калвадос.

 "Мой Белграде, прегърни ме"

Най-накрая! Летище Бове, полет Париж-Белград.

- Къде е регистрацията?

Млада двойка на добър английски обяснява къде е.

- Аха, виждам!

Купчина красавици - значи това е опашката за полета, който ми трябва на мен. "Лоу кост", нито едно свободно място. Само двама чужденци - вече споменатата двойка, която говори английски. А аз? Аз не съм чужденец в Сърбия! Икономична класа. Всички разговарят шумно, ядат. Пият алкохол в малки дози, които не са вредни и в големи количества. Отиваме вкъщи!

Преди час време беше Бове и дъжд навън. А сега: "Нашият самолет се приземи на летище "Никола Тесла". Температурата е +28 градуса, времето слънчево." Боже! Викове, аплаузи - пристигнахме вкъщи: "Здраво, Србиjо!!!"

Паспортен контрол - за граждани на Сърбия, за граждани на Европейския съюз, ма за всякакви граждани! Няма разлика! И така без очила не може да се види разлика между сръбския и руския паспорт.

- Руснак? Добре дошли в Белград!

Такси, 15 минути, 20 евро, ъгъла на Симина и Франция. Хотелът на моя приятел Зоран.

- Как си? Чакам те... Кафе, ракия, още нещо?

Каква, бре, ракия! Трябва ми белградски въздух. Пеша по Княз Михайлова, Калемегдан... Кафе, казваш? Хм, задължително...

Трескавият Париж с неговите дъждове, шум и безразличие остана в друг живот. Вечер на Калемегдан, любимата "наблюдателница" на всички белградчани. Пълно с народ, като на Монмартър. Но всичко тук е различно, всичко е някак "домашно". Един пие бира, друг свири на китара. Навсякъде наоколо музиката на сръбския език. И буря над Дунав и Сава. Така често бива в Белград: дъжд плющи, а след сто метра грее слънце.

Не, по сто пъти е прав пикуловият герой, че изобщо не е отишъл в Париж. Да отидеш в Париж вместо в Белград? Абсурд! Може и да не е за онези, които са свикнали да вярват в стереотипите. Не искам да твърдя, че Белград е най-добрият град на света. Всеки намира онова което му принадлежи.

"250 стъпала" - филм за майсторите

Премиерата на документалния филм за известния "Бормио 1987" и успеха на тогавашните младежи на Югославия пробуди емоции в публиката и участниците. Сегашният селекционер на Сърбия Александър Джорджевич призна: Това са сълзи от гордост!

За тях и техния успех отпреди 30 години се мислеше, че се знае всичко. Или поне напълно достатъчно.

През 1987 година два пъти са победили САЩ, накараха американците да приемат сериозно европейския баскетбол, че са минали голготата на Светислав Пешич в Пирот и в Игман... Станали са велики играчи, с големи кариери и през тази 1987 година са били шампиони на света.

Все пак, филмът "250 стъпала", с автор Владимир Пайич, откри този понеделник в Югославския драматичен театър толкова детайли от тази история и толкова слоеве от изкачването на тези момчета на върха, че докосна и самите шампиони.

Например, Саша Джорджевич, който след премиерата излезе на сцената и заплака.

"Тази мелодраматична комедия може да завърши само със сълзи. И то със сълзи на радост, сълзи на гордост, че съм тренирал с тези хора, както и до хората, които тогава бяха с нас в треньорския щаб. Това са сълзи от гордост за най-искрено приятелство с тези момчета. В последно време само казвам думата "горд", но само тя може да изрази какво усещам", емоционално призна "Сале Национале", пред залата, която се изправи на крака и с аплаузи поздрави авторите на филма - онези, които са писали историята и онези, които са я представили с докосващ и емоционален филм.
 

Членовете на този златен младежки национален отбор на СФРЮ, от първия ред изгледаха документалния филм, който разкрива историята за края на тригодишния цикъл на тази селекция (1985-1987), завършена в севера на Италия, с качването на световния връх. Като на "върха" Игман, по много важните 250 стъпала от заглавието на филма.

Селекционерът Светислав Пешич, играчите Саша Джорджевич, Дино Раджа, Владе Дивац, Небойша Илич, Самир Авдич, Славиша Копривица, Теоман Алибегович, Лука Павичевич... Върнаха се 30 години назад и пред камерите на продукцията на PGMinetwork разказаха историята, която предизвиква в зрителите гласен смях, но и сълзи.

Как Кукоч и Раджа преживели пътуване с влак до Пирот в животински вагон, защо Дивац и Раджа слагали комикси в жилетките вместо тежести, как Неша Илич се контузил в парка преди края на Световното първенство, как момчетата провели време в Стара планина с няколко видеокасети...

Дино Раджа говори в своя стил на края на премиерата.

"При нас в Далмация се казва, че чувствата са заебано нещо", беше неговият увод.

"Във филма сте видели и чули, а не знаете, че от всички тези касети с НБА мачове в Пирот все пак най-изтъркана беше онази с игрални филми, с произход от Швеция", разсмя всички.

"Голяма чест е да се познавам с тези момчета. От тях съм научил много, от Пешич съм научил много и някои хора тук не съм виждал 30 години. Наистина ми е огромно удоволствие, че съм тук. Цяла вечер ще седим. Глупаци сме, че и преди не сме събирали", добави Раджа.

Светислав Пешич, селекционер на този национален отбор, който със своята история води зрителите през филма, направи с авторите плакети и признания за всички играчи и членове на треньорския щаб. По време на заснемането на филма им е пращал и трофеи, за които обяви, че не са реплики.

"От Пирот съм и знаете, че ние всички от там обичаме подаръци, но да кажа, че това не са копия, а са оригинали, защото това са най-оригиналните играчи, които съм тренирал", заяви известният "Кари".

Докато канеше сътрудници и бивши играчи на сцената, Пешич поздравяваше всеки поединично, така каза на Неша Илич "дали да ти честитя филма или повишението в Звезда", към Мирослав Пецарски "да покажеш на твоя малкия вкъщи", а за Дино Раджа каза: "Вижте го как изглежда. Само той може да играе и днес - и то сериозен баскетбол".

Самир Авдич излезе на сцената между последните и получи специален поздрав от публиката, която докосна със своето послание на края на филма, на споменатите стъпала чието изкачване символично представя и възхода на това поколение - отборът, който за огромна щета не заигра срещу Дрим тийма през 1992 г в Барселона, във "вероятно най-големият баскетболен мач в историята", както може да се чуе във филма.

"Ние бяхме майстори... А, това са специални чувства", процеди Авдич, един от 12-те шампиона.

Филмът "250 стъпала" говори за тяхната борба, успех и приятелство по-широко и по-голямо от баскетбола. И наистина си заслужава да се гледа.

Когато размерът няма значение за любовта - Бобан и Милица Марянович

Баскетболист и един от най-високите спортисти в света, Бобан Марянович, вече три години е в брак с Милица. Въпреки че разликата между тях е 60 сантиметра, показали са, че такива бройки и сравнения са най-безсмисленото нещо на света.

Марянович с националния отбор на Сърбия спечели сребърен медал на неотдавна завършеното Европейско първенство, а преди началото на сезона в НБА най-сетне има време да се посвети на своята избраница Милица.

Заради разликата във височината (той е висок 221 см, а тя 161) са привлекли интереса и на чуждестранни медии, а Боби с гордост винаги изтъква, че точно Милица е с най-голяма заслуга за мира в неговата глава и отличните мачове, които изнася.

Много пъти е споделял, че го е очаровала от пръв поглед.

- Милица и аз се запознахме едно лято, тя се разхождаше по ливада, а аз карах трактор. Погледна ме и си помислила "Ето го моя принц на кон". Шегувам се, разбира се. Аз съм човек от село и ми харесва да виждам нещата така, макар че беше съвсем различно. Запознахме се във Вършац при мой приятел, който се забавляваше с най-добрата приятелка на Милица. Той празнуваше рожден ден и всички се видяхме там. Милица веднага ми хареса и ясно показах това. По фин начин в началото ме отблъскваше, но бях упорит - споделя Боби.

💑

Публикация, споделена от Milica Marjanovic (@mrsbobi) на %месец %-ден %година в %-часа:%минути%сутрин/вечер ST

Животът с професионален спортист не е лесен с оглед на това, че отричанията от някои неща са обичайна поява, а семейните събирания са голяма рядкост. С това е наясно и Милица, но е приела всички тези факти и просто е решила да не се вглежда в тях.

- Това са дребни неща, които се превъзмогват. Наистина се трудя Бобан и неговите потребности винаги да бъдат на първо място, вкъщи винаги да го обграждаме с положителна енергия и по този начин да дадем принос към неговата игра - заяви Милица.

Своята любов са короновали в началото на юли 2014 година, а са заедно вече 10 години.

От тази голяма любов имат два сина, Вук и Петар, които имат от кого да вземат пример.

🍾🎂🎉

Публикация, споделена от Milica Marjanovic (@mrsbobi) на %месец %-ден %година в %-часа:%минути%сутрин/вечер ST

Дуда Ивкович се прости с баскетбола с победа в шоу

Легендарният сръбски баскетболен треньор Душан Дуда Ивкович в Атина, по-точно Пирея, се прости с професионалното занимание с тази професия. В негова чест беше изигран мач между Олимпиакос и Звездите на Дуда, в който победиха избраниците на трофейния специалист със 111:103.

В своята богата кариера Ивкович (74) е водил Югославия (по-късно Сърбия) до два сребърни олимпийски медала, едно световно злато, три европейки титли и едно второ място.

На клубно ниво, два пъти е първенец на Европа с Олимпиакос, а е спечелил още седем национални титли, седем национални купи и по една Купа УЛЕБ и Радивой Корач.

Мачът в Пирея, който организира неговият бивш клуб Олимпиакос, беше посетен и от най-добрия сръбски тенисист Новак Джокович, както и селекционера на Сърбия Саша Джорджевич и Желко Обрадович, кум на Дуда и дългогодишен сътрудник.

Що се отнася до играчите, играха бившите възпитаници на Дуда Милош Теодосич, Томас Ертел, Никос Зизис, Стефан Маркович, Богдан Богданович, Костас Слукас, Чеди Осман, Никола Калинич, Перо Антич, Дарио Шарич, Виктор Хряпа, Кайл Хайнс, Бобан Марянович и много други...

Интересно е, че на 76-ата секунда преди края на мача, треньорът на Олимпиакос Сферопулос отстъпи на Дуда воденето на "червено-белите", а самият мач беше прекъснат на 28-ата секунда преди края, което символизира 28 трофея, които Ивкович е спечелил в треньорската си кариера.

Душан Ивкович след десетина дни (30 септември) ще бъде приет в Музея на славата на ФИБА.

В Загреб осъмнаха без билбордовете с Мелания

Американският институт премахна спорните билбордове с образа на първата дама на САЩ, ден след като адвокатката на Мелания Тръмп обяви жалба заради непозволено използване на образа на съпругата на Доналд Тръмп. Новата кампания, обявена като "втори опит" е поставена вместо вече известния билборд на който, до образа на Мелания Тръмп, пише: "Само помисли колко далече можеш да стигнеш с малко английски".

"Вложете в своя английски", пише на новия билборд, който тази сутрин е поставен на вече известния плакат на Мелания Тръмп, пише порталът "Индекс".

Американският институт в Загреб обяви новата кампания във фейсбук с думите: "Втори опит".

Кампанията на този институт вдигна голям прах, тъй като Мелания Тръмп се обърнала към адвокатката Наташа Пирц-Мусар да съди Американския институт, с ултиматум билбордовете с лика на първата дама на САЩ да бъдат премахнати в срок от 24 часа.

Мелания Тръмп и по-рано се е противила срещу употребата на своя лик в рекламни кампании, така че нареди на жителите на своето родно място Севница в Словения да престанат да злоупотребяват с нейното име с комерсиални цели.

Севничани непосредствено след изборите в САЩ, на които съпругът на Мелания Доналд победи Хилари Клинтън, слагали нейното име на цял низ стоки - от сладкиши до мед.

Душан Ивкович тази вечер за последен път в ролята на треньор

В момента в който по наговаряне от своя първи треньор и приятел Бора Ценич е поел младежкия отбор на Раднички, с който веднага става шампион на СФРЮ, се е знаело, че сръбският, тогава югославски, баскетбол получил още един върховен треньор. А вече след първата титла при мъжете, националната купа и Купа Радивой Корач с Партизан (1978/1979 г), било ясно, че Душан Ивкович ще бъде покрит със злато.

Така е и било. Легеднарният Дуда е спечелил всичко което може да се спечели и с клубове и с националния си отбор, създал е многобройни асове, поставял е системи за развитие на баскетбола..., а днес дойде денят когато със сигурност ще каже сбогом на треньорската работа.

В негова чест, тази вечер в Атина ще бъде и официалното прощаване на Ивкович (73) в демонстративно-хуманитарен мач между Олимпиакос и Асовете на Дуда. Ще присъстват неговите бивши играчи: Милош Теодосич, Томас Ертел, Никос Зизис, Стефан Маркович, Богдан Богданович, Костас Слукас, Чеди Осман, Никола Калинич, Перо Антич, Дарио Шарич, Виктор Хряпа, Кайл Хайнс, Бобан Марянович... Ще присътсва и селекционерът на Сърбия Александър Джорджевич, както и Новак Джокович, многобройни приятели и почитатели на Дуда...

- Що се отнася до самия мач, няма да го гледам като някакъв начин на прощаване, повече ще е демонстративен, защото ще събере много хора, не само играчи на терена, а и онези, които ще са по трибуните - заяви неотдавна Ивкович - Това ще бъде официално представяне на новия отбор на Олимпиакос за сезона и ще настоявам за минимална сериозност, за да не се стигне до много отпускане и някакви контузии.

По повод пенсионирането на Ивкович непосредствено преди мача ще му бъде връчена голямата награда "Легенда на Евролигата", като ще бъде първият треньор с това признание.

Тази вечер Дуда излиза в пенсия, но сме сигурни, че ще остане в баскетбола. Той не може без него, а и баскетболът не може без него. За щастие на всички, които обичат този спорт.

ТРОФЕЙ ДО ТРОФЕЯ

В богатата си кариера Ивкович е водил Партизан, Арис, белградския Раднички, Шибеник, Войводина, ПАОК, Паниониос, Олимпиакос, АЕК, московските ЦСКА и Динамо, както и Анадола Ефес. Два пъти е спечелил Евролигата (1997 и 2002 г), Еврокупа (2006), европейската Купа Радивой Корач (1979) и Купа Сапорта (2000), както и 15 шампионски титли и купи в държавите, в които е работил.

С държавния си отбор е спечелил злато на Световното първенство през 1990 г, три злата на европейски първенства - 1989, 1991 и 1995 г, сребро на Олимпийските игри през 1988 г и на Европейското първенство през 2009 г.

В МУЗЕЯ НА СЛАВАТА НА 30 СЕПТЕМВРИ

Сред многобройните признания, които е получил в пребогатата си кариера стига още едно. Световната баскетболна федерация (ФИБА) потвърди, че легендарният сръбски треньор на 30 септември ще бъде приет в Музея на славата.

Спанулис: Сърбия е страната на баскетбола, а Белград е моят град

Асът на Олимпиакос и приятел на Сърбия и нейния народ Василис Спанулис говори за Звезда и Партизан, Желко Обрадович и Душан Ивкович, сръбските баскетболисти, НБА...

Гръцкият баскетболист не беше на Европейското първенство. Преди две години свали екипа на националния отбор с който през 2005 г в Белград стана шампион на Европа и стана легенда. Остана да предвожда Олимпиакос, с който два пъти е клубен шампион на Европа. Веднъж го направи и с Панатинайкос. За всичко това славният ас говори в ексклузивно интервю пред сръбското издание "Блиц".

- Белград ви е останал в хубавите спомени, през 2005 г в нашата столица спечелихте Европейското първенство?

- Имам чудесни спомени от това време. Това беше моят първи голям трофей. Започнахме турнира лошо, но в елиминационната фаза играхме чудесно и в това време донесохме голямо щастие на народа. Никога няма да забравя този турнир и златните медали.

- За нашата столица ви свързва и още нещо хубаво, един от терените в града носи вашето име?

- Да, и аз съм много горд с това. Сърбия е страна на баскетбола, и е имала, има и ще има фантастични играчи, така че да имам свой терен в столицата на такава страна е наистина нещо специално. Много съм благодарен на моята агенция "Беобаскет", че измисли и осъществи тази идея. Самият терен е прекрасен, качествен и на прекрасно място, което ме прави особено щастлив.

- Често сте гост на Белград, вашето мнение за нашия град, храната, жените, забавлението?

- Да, много често съм в Белград. Познавам града, хората и начина на живот. Всичко е чудесно и много подобно на атинския начин на живот, така че в Белград винаги се усещам много приятно.

- Привържениците на Звезда и Партизан традиционно правят огнена атмосфера, срещу кой е по-тежко да се играе?

- Знам за голямото съперничество между клубовете, но ми е трудно да оценя атмосферата, имайки предвид отношенията между моя клуб и Цървена звезда, привържениците са братя, на тези мачове няма неприятелска атмосфера. Точно заради тези отношения, разбира се, съм по-близък до привържениците на Цървена звезда.

- Учили сте от най-добрите сръбски треньори, колко те са имали влияние върху развоя на вашата кариера?

- В кариерата съм работил с двама сръбски треньори, Желко Обрадович и Душан Ивкович, и двамата са имали много голямо влияние върху моето баскетболно развитие. Имах щастието да работя с някои от най-добрите сръбски треньори.

- Мишко Ражнатович, още един сърбин, има важни стъпки във вашата кариера?

- Определено, двамата сме имали голям късмет да се срещнем и да работим заедно. Нашето сътрудничество трае вече 15 години, имаше много тежки моменти и важни решения, които сме взели и през много сме преминали заедно по най-добрия възможен начин. Вече дълго, нашите отношения не са само работни, а дълбоко приятелски и е напълно сигурно, че това приятелство продължава и когато завърша кариерата.

- В Хюстън сте били само един сезон. Разликата между Европа и НБА?

- В НБА всичко се върти около играчите и по някакъв начин всичко е подредено за играчите. В Европа е по-различно, тактиката има много по-голямо значение. Мисля, че за европейските играчи е много важно в НБА да бъдат в правилното време и на правилното място. Аз прекарах сезон в НБА преди десет години, когато тази лига, и изобщо ролята на европейските играчи, бяха напълно различни.

- Кой цените от сръбските баскетболисти и с кой сте приятел?

- Много ми е трудно да отделя който и да е, защото съм играл с редица чудесни сръбски играчи и станах и останах приятел с много от тях. Трудно ми е от плеядата бивши и настоящи асове от Сърбия да изтъкна някой който да е най-добър, защото наистина има много играчи, които са белязали своето време и са били истински звезди.

- Дали се смириха страстите през последните години след вашето преминаване от Панатинайкос в Олимпиакос?

- За съжаление не се смиряват и изглежда, че това никога няма да се случи - споделя с разочарование Спанулис.

- Всеки път очаквате дете когато спечелите Евролигата. Това случайност ли е или преднамерено?

- Това наистина е чиста случайност - допълва Спанулис.

Вицешампионите празнуваха до зори, Богдан Богданович грабна микрофона в култов сплав

Един от най-известните сръбски певци загря атмосферата до червено до ранните сутрешни часове когато запя някои от своите стари хитове.

Баскетболистите на Сърбия до ранните сутрешни мачове празнуваха сребърните медали от Евробаскет, след като се завърнаха от Истанбул. Те отпразнуваха успеха в сплав Ривър, където пя Шако Полумента.

Популярният певец на народна музика не се двоумил много когато в понеделник получил покана да пее на "орлите", веднага отишъл на летището решен да уважи желанието на сребърните момчета.

Довел атмосферата до нажежаване когато запял хитове като "Дишам за тебе" и "Ех защо не съм слънце", а в този момент е бил обкръжен от сребърните баскетболисти на Сърбия, които и сами показали гласови възможности.

В момент Богдан Богданович взел микрофона от ръката на певеца и сам започнал да пее неговата песен "Ех защо не съм слънце", а същото направил и Марко Гудурич.

Празникът продължил докато не съмнало, а освен Шако Полумента е пяла и Ана Бекута, а на сплава в един момент дошъл и Аца Лукас, който все пак не пял.

Когато Фолксваген произвеждаше в Югославия

Една от многобройните истории за успех в периода на бивша Югославия е тази за фабриката чието съкращение от три букви и днес буди специфично усещане за гордост в жителите на столицата на Босна и Херцеговина. Става дума, разбира се, за Творници Аутомобила Сараево, фабрика, която осигури на автомобилите на Фолксваген позиция на неприкосновен и съдейки по всичко вечен владетел на пътищата на тази бивша югославска република. Не би било прекалено да се каже, че Голфовете са станали дял от културната идентичност на босненците и херцеговците, а преди всичко на сараилийте.

Корените на тази история започват от 1948 година, когато в Сараево е отворена фабрика за оръжия "Претис", която с времето ще стане най-голямата фабрика за специализирана индустрия в Югославия, а дори и в тази част на Европа. Тъй като имал обичай да е навсякъде около тях, най-големият син на техния народ и народности се намерил и в пълното име на тази фабрика, което гласи - Предприятие Тито Сараево. Ако споменаването на Претис по някаква причина е предизвикало вашето въображение, то е вероятно, защото сте чували за израза "претис тенджера", който по тези земи дълго се е използвал като синоним за "експрес тенджера", един от най-продаваните Претис продукти, която през шейсетте години започва драстично да разширява спектъра на своето производство. Тогава Претис, освен ракети, артилерийски и дребни муниции от всички калибри, започва и производство на посуда, тигани, велосипеди, мотопеди, а много бързо след това и автомобили.

Историята за автомобилите започва през 1965 г, когато Претис сключва договор с немската компания NSU Motorenwerke от Некарзулм (откъдето е съкращението) за производството на нейния най-познат модел - "Принц" (автомобил на годината през 1967), популярен модел, който много вероятно е бил неосъществената мечта на вашия баща или дядо. Тъкмо когато производството на "Принцове" в Сараево е тръгнало, гигантът на немската автомобилна индустрия от Волфсбург хвърля око на NSU, така че тази компания през 1969 година става част от групата на Фолксваген. Паралелно с това придобиване, в Сараево се случва сдружение на няколко фабрики за оръжия, така че Претис става част от Сдружение на специализираната индустрия в Сараево - УНИС. Двата нови-стари играча сключват нов договор и през същата година основават Творници Аутомобила Сараево, с 51% собственост на УНИС и 49% собственост на Фолксваген. Вместо Принц, започва производството на легендарната "костенурка", която до 1976 година е произведена в 31 000 бройки, главно за потребностите на вътрешния пазар.

Точно през тази 1976 г на сцената стъпва Голф "единица" (с две години закъснение в сравнение с Германия) чието производство трае до 1985 година, когато идва фамозната "двойка". През това време фабриката има около 3000 работници, а производството расте от ден на ден, така че върхът достига през 1989 година през която от халетата на ТАС излизат около 37 000 автомобила. Освен Голфове, ТАС в този период произвежда и Кади и Джета, а интересно е, че Кади освен в Сараево се произвежда само още в Пенсилвания. Не по-малко интересен е фактът, че половината от общото производство на ТАС е отивало на пазара в Словения, докато около 20% за Босна и Херцеговина и Хърватия, а останалите 10% се отивали към пазара в Сърбия, Македония и Черна гора.

Вместо очакваната "тройка" (която е била произведена в няколко пробни бройки), ТАС в началото на деветдесетте, както и цялата държава, ще се сблъска с хаос и унищожаване. През 1992 година фабриката е изпразнена до последния винт, а след това и унищожена. Тъй като фабриката от самото начало е вървяла в крак със съдбата на своята държава, така и след войната са започнали хладки опити за оживяване на производството във вид на най-прости монтажи на вече на практика готови автомобили. Както е било и очаквано, този подход е приключен заради нерентабилност, така че ТАС, следвайки съдбата на тези земи, останал само глава в историческата читанка на една епоха.

Сале Джорджевич - единствен в Европа, първи в историята!

Селекционерът на сръбския национален отбор Александър Джорджевич изписа история в европейския баскетбол.

С победата над Русия западните съседи ще играят срещу националния отбор на Словения в неделя, за обща радост на двете страни, които бяха част от Югославия.

Селекционерът Джорджевич продължи да прави чудеса с този отбор - за четири години откакто води представителния състав на Сърбия достига трети финал и то на различни турнири - Световно, Европейско първенство и Олимпийски игри.

Това което го прави единствен в европейския баскетбол е фактът, че само той е успял да стигне до финала на тези турнири като играч и като треньор.

Като играч е печелил Европейското първенство в Рим, Атина, Барселона, играл е на финала на Олимпийските игри в Атланта, печелил е златен медал с Югославия на финала в Атина на Световното първенство.

Като селекционер успя да класира Сърбия на финала на Олимпийските игри в Рио, на Световното първенство в Испания и на Европейското първенство в Турция.

Не им даваме нищо!

Сръбската школа по баскетбол, това е, най-кратко, инат на всичко което не може и на всеки, който не смее.

Има известно отношение, популяризирано от рая, кръчмите, социалните мрежи и футболните стадиони - особено идва до изразяване когато футболистите, било от националния отбор, било от Партизан или Звезда, не им върви; което по-често е правило отколкото изключение - отношение, което грубо казва, че сърбите, както и някои други народи, биха дали всички медали и всички победи в "своите" спортове (баскетбол и водна топка, преди всичко, а после и волейбол и тенис) за само един голям резултат във футбола, за само едно класиране на Световното първенство или четвъртфинали на Европейско...

Ах, това е обикновена глупост, ще се съгласим.

И сам няколко пъти, на всяко голямо първенство, на същото това място, съм говорил как, ще се цитирам, не бих заменил нито една победа на нашите баскетболисти в тази страна, чийто химн трябва да бъде звукът на топката, която минава през мрежичката в последната секунда или на мързеливо матине с ортаците зад сградата - свушшшш! - за който и да е футболен или друг резултат.

Само че не съм бил искрен, или, по-точно, не съм бил честен спрямо чудото което се нарича сръбски баскетбол, а което продължава да представлява най-успешния израстък на югославската школа по баскет-бол, както тази игра са опознали нашите бащи основатели, там под Ташмайдан във военните и следвоенните години.

Аз, всъщност, заради някакъв там футбол не бих дал нито една единствена загуба на баскетболния национален отбор на Сърбия.

А дори и ако тя се случи - а не би трябвало да се случи - на един петнайсти септември година 2017, десетилетие и половина след възкачването на световния трон.

Не само загуба, не цял мач, не когато резултатът не върви и не успяваме да го обърнем на своя страна, пък ти се плаче, пък не ти е до нищо, пък се напиеш от мъка или легнеш да спиш, а пред очите ти продължават да минават неотиграните атаки. (Ако успееш да заспиш, сънуваш как селекционерът иска таймаут и ти предлагаш все пак да се пробва зона, а в нападение онова което сме тренирали вчера на тренировката.)

Не, от нищо не бих се отрекъл.

И не давам нищо. Нито детайл. Нито секунда.

Нито един пропуск на Богдан Богданович... защото знаем, че следващата стрелба ще е добра. Или онази там. Или онази там. А тогава ще бъдат добри три поредни.

Нито едно нарушение в нападение на Боби Марянович... защото в следващата атака ще забие през тази нежна душица на противниковия център.

Нито един погрешен дрибъл нито пас на Стефан Йович... защото със залъгващо движение на тялото за половин минута ще извади бедрото на плеймейкъра, който го пази.

Нито едно завъртане в празното на Милан Мачван... защото капитанската лента на ръката ще помрачи нечие съзнание до края на четвъртината.

Нито една от досадните, упоритите, непоносими контузии на Владимир Лучич... защото едно лято ще се оправи и всички ще се питаме как сме могли без него, забравяйки за онези без които все пак може.

(Сръбската школа по баскетбол, това е, най-кратко, инат на всичко което не може и всеки, който не смее.)

Не давам нито Мичич, когото убиват коментаторите по порталите, не давам Щимац, който маха с пешкира и се смее - да не маха с пешкира точно така и да не се смее на пейката и когато влезе и после в съблекалнята когато се празнува така широко, кой знае, може би нямаше да съществува този ефект на пеперудата, може би Кузмич няма да подлудява съперниците със скок в атака така импозантно - нито Мута Николич на тренировка, нито Сале Джорджевич със скръстени ръце и намръщен поглед при "плюс петнайсет" за нас срещу някакви британци.

Защото ако се отречем от което и да е от всичко това, тогава нямаме право на празник под Балкона (в този и само в този случай Балкон трябва да се пише с голяма буква), и се отричаме от господата Душан Ивкович и Желко Обрадович от първия ред на зала "Синан Ердем" и Саша Данилович и Деян Бодирога на реда над тях, и Милош Теодосич и Пефи Маркович, и Дивац и Креш Чосич и Мока Славнич и Прая Далипагич и Аца Николич, списъкът наистина е безкраен, в най-хубавия смисъл на тези думи.

Но най-лошото не е, че тогава бихме унищожили техните медали, успехи и победи, най-лошото е, непростимо е, че тогава бихме се отрекли и от онова дете в нас което е купило първия екип - моят беше бял, със стария герб някъде над гръдната кост. Югославия, пишеше в полукръга, отзад "десетката" на Сале, макар че бях прекалено висок, за да съм плеймейкър и прекалено бавен да бъда каквото и да е сериозно - и отидох на първата тренировка, да тупне топката за пръв път в паркета.

Или някое дете е стреляло до дълбоко в нощта, в мъртвешки мрак и следвано от псувните на комшулука и онова единствено дежурно "военно лице" от терасата на третия етаж, което ще заплашва, че ще нареже тази мръсна оранжева топка.

(И знаете, когато не ни върви минута-два-пет, особено в началото, това не е тежестта на големите очаквания, това са нашите деца, които само загряват като пред първа тренировка. А когато не ни върви пет-шест години, само чакаме нови деца да ударят на инат на "военното лице".)

Това всичко е наше. Всеки кош, и всеки пропуск, и всяка техническа грешка.

И това важи, повтаряме, без оглед на резултата от този един мач, който се играе на 15 септември в Истанбул. А особено без оглед на "състава", който това лято има на разположение майсторът между играчите и геният между треньорите, Александър Джорджевич.

Освен ако искате да ги похвалите, това винаги може...

Някой ще каже, че това в Турция, от двете страни на Босфора и Дарданелите, е била някоя друга Сърбия, а сръбския, съответно "югославския" баскетбол на това първенство са играли други национални отбори като онези два от вчерашния полуфинал.

Испания вече почти десетилетие, откакто временно им отстъпихме европейския трон, стана на практика СР Югославия от преминаването между двете хилядолетия, когато засилвахме ритъма с наближаване на края на турнирите, а когато не върви никак, побеждавахме със сухо качество и опит - били сме, без лъжлива скромност, европейска версия на Съединените Американски Щати - и винаги някой ще изплува, винаги ще се появи някой Предраг Дробняк... пардон, Марк Гасол да метне тройка, ако стрелбата не служи на крилото или плеймейкъра.

Словения игра някак "най-сръбски", с някакви хлапета, които ги омагьоса турнирът, с центрове, които водят топката и с крила, които правят неочаквани финтове. Словенците имаха шеги и лекота и номера и тройки и спокойна ръка; и ако мислите, че това няма връзка с онзи нашия човек на пейката и с толкова играчи с "ич" накрая, жестоко се лъжете.

И е хубаво и честно, че тези разиграните така убедително биха първите.

Но това не е никаква "втора Сърбия", вече само приспособяване към моментната ситуация. Боже мой, и това е за хората, понякога трябва да се приспособим към околностите, а понякога сме толкова силни, че околностите се приспособяват към нас, както в един ранен септември 2002 или едно горещо лято 1995; какво сега, понякога играем така, понякога иначе, понякога с двадесет играчи, които равноправно се борят за влизане в "Мръсната дузина", понякога не можем да закърпим нито десетима здрави и обработени, е какво, пак сме тук, пак се борим за медали.

И както югославският баскетбол в началото е бил учене от грешки и учене от загуби, без оглед на смяната на поколения и фамилии в списъка, така и борците на Сале от лято 2017 сигурно са извлекли урок отпреди десет дни, от първия дуел с Русия, но още по-важно, онзи от преди две години. За това, в края на краищата, за гледането в очите и признаването на истината, и селекционерът често говори.

На футболния стадион в Лил (трудно е да се свикне с това, ако сте тръгнали от митичния "Пионир") нас дословно ни преби Литва. Може би с Тео и Биелица сме били твърде разположени, твърде художници, твърде учудени, че една друга "страна на баскетбола" може да играе толкова унизително грубо.

Сега за нас същото, сигурно, подготвят и руснаците, наясно, че са, не смятайки големия Швед, по качество далеч под нашата селекция.

Може и да им се получи.

Вероятно няма, но откъде да знаеш, спорт е това, може и наистина да ни победят.

И няма значение, едва чакам. Гърч на лицето, чаша твърдо пиене в ръката, псувня на устните. Точно така.

Не бихме никога, признаваме това пред себе си, нито тази потенциална загуба, на един петнайсти септември година 2017, десетилетие и половина след възкачването на световния трон, дали за каквато и да е победа в каквото и да е друго, защото тогава трябва да дадем и онези господа около терена и онези господа на небесните паркети.

Както, ако всичко бъде така както трябва да бъде, след три-четири дни на никого няма да дадем онова празненство под Балкона.

Автор: Марко Прелевич

Новосадска студентка с молба към Паркинги и гаражи, отговорът е хит!

Изглеждало, че е получила наказание, но студентката заварила след изпита приятна изненада. Работник в ОКП "Паркинг сервис" оставил на предното стъкло на автомобила едно необичайно "наказание".

- Моля ви не вдигайте, имам изпит. Благодаря предварително! - написала Николина на листче което по-късно закачила под чистачката.

Вместо глоба, тя получила съобщение което й украсило деня.

- Ние бяхме и ще дойдем пак. Ако не е поне 8, вдигаме - написали от "Паркинг сервис".

С оглед на това, че около няколко от големите новосадски университети се намира първа зона за паркинг, където платената карта важи само един час и не може да се удължи, не учудва, че на девойката й липсвало още половин час време.

Сърбин срещнал хърватин в Германия, звучи като начало на виц, но не е!

Психотерапевтът д-р Владимир Джурич предизвика много усмивки по Балканите със свой статус във фейсбук. В него описва срещата си с кондуктор спасител, който го припознал и за земляк.

"Сбирщината от моите предразсъдъци за Германия може да се събере в онова старото "немската медицина е най-добрата в света". Ред... работа... дисциплина... точност... сериозност... планиране... подреденост.

Придвижен от това мислене съм планирал пътуване от Фулда до Страсбург за минута... Три прекачвания, Фулда-Франкфурт-Карлсруе-Страсбург, за да стигна точно за началото на Лятната школа по психотерапия, която се организира от Европейската психиатрична асоциация за която толкова съм се подготвял и на която толкова се радвах с оглед на това, че в Европа буквално не съществува нищо по-добро на което можете да отидете, за да учите и порастете като психотерапевт.

От Фулда до Франкфурт влакът се движеше перфектно, на секундата.

Много негримирани нагласени жени, които отиват на работа, много мъже в костюми, които разположени отиват на работа, с усещането за смисъл и цел; много студенти, които бързат за университета, горди, че в момента ъпгрейдват своя софтуер на по-високо ниво и щастливи, че с това парче хартия после ще могат да избират къде да работят, т.е. на кой ще посветят своето знание, време и труд в замяна на господарски начин на живот. Влакът стига на минутата, търча с всички куфари от Централната ЖП гара във Франкфурт до паркинга на Фликсбус, 300 метра разстояние.

Мисля как трябва някой с университетско образование точно за това да е правил тези чудесни гари и ги е свързвал с други системи за превоз по толкова логичен начин, но това е друга и доста по-мрачна история...

Стигнах три минути по-рано, застанах на спирката на автобуса и гледам колегите-пътници.

Бомбаджия самоубиец арабин, африканец интелектуалец с лаптоп, група туристи от Корея с таблети, шведки с раници и усмивки седят на асфалта, шумни дебели американци с торби от магазина, двойка флуоресцентни рейвъри от Германия и няколко късметлии от Сирия, които са успели да стигнат където са тръгнали и сега вече не знаят накъде със своята тъга. Човечеството в умален модел.

Минават 15 минути...30...45... Автобусът продължава да го няма. Работник на паркинга ни обяснява, че станал карамбол на магистралата и автобусът ще закъснее два часа и половина. Мисля в себе си, еби го, в Белград никога не би закъснял толкова, ще пратят някак нов автобус, въпреки че в този момент ни бомбардират. Свършено е, няма да стигна, няма да успея да се прекача на следващия автобус в Карлсруе... Ще закъснея за церемонията по откриването на школата и представянето на участниците. Плюс отидоха 50 евро... Безсмислено...

Петнадесет минути по-късно на спирката паркира автобус от Берлин, който пътува към Щутгарт... Бегло забелязвам, че преминава през Карлсруе... Възхитен, заставам на опашката да вляза в него... Опитвам да обясня на работника на спирката, че искам и според мен е напълно логично, че заради това, че автобусът за който съм си купил билет, закъснява с 2,5 часа имам пълно право да пътувам с който и да е техен автобус до Карлсруе... Според малките букви на гърба на билета това е съвършено ок, само че трябва да си купя нов билет от 30 евро и да се откажа от възстановяване на парите за стария...

Бесен... ядосан... нервен... изпсувах... така сочно... по сръбски... В този момент започва магията... Кондукторът от автобуса, който седеше отстрани, ме погледна, усмихна се и каза:

- Земляче... Откъде си ти?
- От Белград.
- Баш от Белград?
- Баш.
- Сърбин, така ли?
- Сърбин.
- Господе мой... От вас и в Европа не може да се избяга.

Широка усмивка, хърватски акцент, динарска височина, приятелски очи, балканска душа, славянска потребност "да се оправиш", някак да се изиграе системата...

- Изчакай, земляче, само да се помести тоя дето ни контролира нас, па мятай куфара бързо долу и сядай тука зад мене.

Автобусът тръгва... Кондукторът-спасител идва до мен, взима ми билета, но не го сканира... Усмихва се, намигва и казва:

- Черпиш кафе на почивката, земляче.

Коментираме Европейското първенство по баскетбол, Богдановичи, животът в чужбина, ситуацията в нашите напатени страни, плюем политиците и престъпниците... Той продължава да работи... Оставам сам... и вдъхновен... С добрина.

Гледам озеленения пейзаж през прозореца и потвърждавам в себе си отдавна познати истини в които мога да се закълна.

ИЛИ СИ ЧОВЕК ИЛИ НЕ СИ.

Който мисли, че всички хървати са лоши... Той е глупак. Който мисли, че всички сърби са добри... Той е глупак.

Който мисли, че съществува и една единствена единична характеристика, която може да определи стойността на целокупния човек, например цвета на кожата, облика на очите, цвета на косата, височината, количеството пари, нивото на образование, адреса на родилния дом, големината на пениса или гърдите... Той е глупак. А особено онзи, който мисли, че това може да направи от бреговете от които някой гледа Дрина.

Или различното представителство на небето на което се молим за напълно същите неща...

Автобусът спира на светофар, виждам расово немско куче, което мирно чака със собственика си да пресече улицата на зелено и си мисля...

Кое е повече куче? Това с паспорт от Европейския съюз или онзи моя помияр Сърбенда, който храня пред сградата...

Кое е повече животно? Мравката или мечката? Свинята или вълка? Антилопата или лъва? И ми е напълно ясно... Нито едно животно не може да е повече животно от някое друго... Всяко е различно... Но всички са напълно същите... По желанията... правата... и потребностите... Същото е и с хората... или си човек... или не си... Да живеят добрите хора!"

Лука Дончич: Бих искал един ден да играя за Звезда!

Няма съмнение, Лука Дончич е абсолютния хит на Европейското първенство. Младият словенец заедно с Горан Драгич са с най-голяма заслуга "змейовете" да се намират в полуфиналите на Европейското първенство в които се срещат с Испания тази вечер от 21:30 ч.

Дончич с майсторска игра донесе победата на "змейовете" над Латвия в четвъртфиналите. Известен е като симпатизант на Цървена звезда, а изтъква, че един ден би искал да играе в "червено-белия" екип.

"Голям привърженик съм на Звезда и бих искал един ден да заиграя в "червено-белия" екип. Разбира се, това не е възможно сега, но когато съм по-възрастен или преди края на кариерата, с удоволствие ще дойда в Звезда. Искам да играя пред Делиjе, те наистина правят отлична атмосфера", сподели Дончич пред "Информер".

Младокът следи и случващото се около състава и събирането на нов отбор при "червено-белите".

"Видях, че "червено-белите" сега имат почти нов отбор, но вярвам, че ще се получи добре накрая. През миналия сезон в Евролигата бяха отлични. Съжалявам, че не преминаха във втората фаза. Надявам се през този сезон да успеят в това. Видях, че са довели Перо Антич, който е наистина голямо подсилване", заяви Лука.

Момчето със сръбски произход е роден в Словения и изтъква, че много би желал на финала да играе точно срещу "орлите".

"Финал на Евробаскет Сърбия - Словения би било съвършено. Подкрепям това. "Орлите" играят добре на това първенство, въпреки че са отслабени и то доста. Не им играе почти цялата първа петорка", изтъква Дончич.

Богданович: Нямаме кръв и гордост, затова Русия ни прегази

Баскетболният национал на Хърватия Боян Богданович заяви, че го е срам от загубата от Русия в 1/8-финала на Европейското първенство, защото неговият отбор не е имал желание и преди всичко "кръв и гордост" да играе добре.

"Нямахме воля и желание, не показахме да имаме гордост. От година на година губим такива мачове. От година на година падаме заради същите неща. Тези неща не са нито тактика, нито дали сме вкарали стрелбата или не сме, а са желание и гордост. Очевидно нямаме гордост и кръв в себе си. Когато в нокаут фазата получиш 100 точки и не направиш нито едно силно нарушение говори достатъчно за нас", заяви Богданович след мача.

Хърватия не успя да се класира за 1/4-финалите на Европейското първенство, след като в Истанбул загуби от Русия със 78:101.

Богданович не можа да обясни заради какво отборът претърпя такава загуба.

"Питам се от година на година, от ден на ден. Всяко лято идвам в националния отбор с надеждата, че ще променим това. Вие журналистите ни вдигате по-високо отколкото трябва, правите от нас играчи, които не сме. Очевидно нямаме качество, срам ме е да го кажа, но за съжаление е така", сподели той.

Баскетболистът на Индиана заяви, че мисли, че отборът не е бил под натиск, защото има достатъчно опит.

"Всички сме играли много такива мачове, по-малко или повече почти всеки сме изгубили. Не вярвам, че е имало натиск, това може когато изпуснете стрелба и ви се "вдърви" ръката, но не можете като не се даде 100%, а ние не направихме това. В съблекалнята разговаряме, спускаме еуфорията, не знам какво се случи. Срам ме е да стоя пред камерите и да давам акъл, когато останалите играчи са в съблекалнята", заяви той.

Богданович разкри, че е потресен от загубата, не знае какво да мисли, но всяко лято преди идването в националния отбор се надява на най-доброто. Той е бил най-ефикасният играч в мача с 28 точки.

"Не съм самокритичен, глупаво би било да говоря за самокритика когато изиграя такъв мач. Всички да бяхме самокритични нямаше да се завърши така. Без думи съм. Ужас. Русия ни прегази, повече отколкото Чехия. Тази загуба е много по-лоша, защото обществото тази година очакваше повече от нас", завърши Богданович.

Хърватия няма медал от 1995 година.

Всеки десети сърбин го бие жена му

Все по-честа става появата мъжете да стават жертви на семейно насилие, проблемът е, че това се крие. За два дни от миналата седмица са арестувани две съпруги, които са налетели на партньорите си.

Семейното насилие над мъжете не е мит в Сърбия. Точно е, че жените в 90% от случаите са жертви на партньорите си, но и те умеят да бъдат и насилници. При този вид насилие допълнителен проблем е, че мъжете ги е срам да докладват насилието. Точно заради това, казват изследователи, не съществува истинска картина за този сериозен социален проблем.

Жените също взимат правдата и боя в свои ръце, а това показва и фактът, че в Сърбия за три дни три жени са арестувани, защото са пребили партньорите си.

Заради съмнение, че в своята къща в сокобанинското село Врнджа е пребила невенчания си съпруг Д.С. (49) и му нанесла леки телесни повреди, полицията снощи е арестувала за 48 часа неговата невенчана съпруга З.М. (44) заради насилие в семейството.

Д.С. е бил бит, защото заключил вратата на къщата докато спял, а оставил ключа в бравата, заради което З.М. не могла да си влезе у дома. Бясна, тя успяла да събуди невенчания съпруг удряйки по вратата.

- Още неадекватен от съня, Д.С. някак дошъл до вратата и й отворил. Отпред го чакала бясната З.М., която със своята сила го ошамарила, а тогава с юмрук го ударила в лицето.

Нещастният човек едва успял да се отскубне и да побегне в двора, а тогава на улицата, където го спасила полицията.

В четвъртък 7 септември полицията в Аранджеловац арестувала Йована С., която нанесла тежки телесни повреди на съпруга си Милош С., иначе камионджия, който хванала в изневяра с приятел.

Йована тази сутрин тръгнала на работа, но се сетила, че не си е взела портмонето и се върнала вкъщи. Когато влязла в отключения апартамент чула чудни звуци, а тогава видяла, в брачното ложе, своя мъж как прави любов с комшията Перица, който го галел по главата и му казвал "Мацо моя!".

В афект, Йована С. взела металната тръба от прахосмукачката и с нея нанесла низ удари по съпруга, а не бил пощаден и неговият любовник.

Комшиите извикали полиция, която арестувала измамената жена, както и Бърза помощ, която трябвало да окаже помощ на двамата любовници. На Йована С. е отредено полицейско задържане и срещу нея е заведен обвинителен акт заради насилие в семейството.

За случая от околността на Бор, където е разкрита и след това арестувана от надлежните органи Н.Б. (73) заради изнудване и злоупотреба с мъжа й З.Н. (75), през лятото говори цяла Сърбия.

Н.Б. се оплакала от слабо подвижния си съпруг за насилие в семейството, но както по-късно е утвърдено, това е направила, за да може със свои приятели от едно пенсионерско дружество да отиде на море.

Н.Б. казала на съпруга си, че иска да отиде с приятелки за 10 дни на море. Обяснила му, че това няма да струва много, но мъжът се възпротивил заради ниските пенсии, които тази брачна двойка има, скъпите лекарства, както и заради това, че е слабо подвижен и някой трябва да се грижи за него.

- Нервирана от този отговор, Н.Б. се обадила в полицията и обвинила мъжа си в насилие в семейството. За това веднага е осведомена и прокуратурата, която наредила на "насилника" изселване от апартамента и забрана да приближава съпругата до окончателната присъда. А след това, за Н.Б. повече нямало никакви пречки. Опаковала багажа и с приятелките пенсионерки отпътувала на море, където се насладила на чаровете на лятото.

При нейното връщане от морето, "мъжът насилник" обвинил нея за злоупотреба и подал молба за развод, слагайки край на брак от 40 години, а Н.Б. е застрашена да получи и обвинение за лъжливо обвинение.

Три "къщи" за мъже

Първата Сигурна къща за мъже е основана през 2009 г в Чуприя, а през 2012 г в Белград е основен първият Кризисен център за помощ на мъже жертви на насилие в семейството. Тогава последвало отваряне на Сигурна къща в Ниш, Нови Сад, Крагуевац...

Основател на чуприйската "Мъжка сигурност" е Душан Трифунович, който и сам е бил жертва на насилие отстрана на съпругата.

Освен него, първите двама жители на чуприйската Сигурна къща са един пенсионер от Чуприя, когото са били съпругата и сина, и един фармацевт, който също е обиждан и бит от жена си.

Почина легендарният Любиша Самарджич

Легендарният сръбски актьор, любим на поколения зрители в Югославия и на Балканите, Любиша Самарджич почина в Белград след тежко боледуване. В България е известен с емблематичната си роля Шурда в сериала "Горещ вятър", както и с "Полицаят от Петльово бърдо".

Актьорът, режисьор и продуцент, в началото на годината беше опериран от тумор в мозъка, а по-късно състоянието му се влоши заради хронична лимфоцитна левкемия, от която боледува дълго време.

Любиша Самарджич е роден в миньорско семейство на 19 ноември 1936 година в Скопие. Рано е открит неговия талант за актьорство, учил е при Боян Ступица като стипендиант. Първата роля осъществява във филма "Игри на скелета".

През 60-те години на миналия век Самарджич е една от запазените марки на югославската кинематография, а в кариерата си има 130 роли на големия и малкия екран.

Прякора с който е известен в Югославия - Смоки получава по героя, който играе през 1963 година, във филма "Пясъчният град".

Между значимите му роли са филмите "Битката при Неретва", "Сутйеска", "Бомбаджии", "Любовният живот на Будимир Трайкович", "Валтер брани Сараево", "Луди години", "Работа на определено време", "Мой баща за определено време", "Не е лесно с мъжете", "Магаре на годината", "Предумишлено убийство", "Наташа", "Черен кон"...

В богатата си телевизионна кариера е играл в сериалите "Горещ вятър", "Завръщането на отписаните", "Къде отиват дивите прасета", "По-добър живот", "Полицаят от Петльово бърдо", "Есен идва, дюло моя"...

Последната му роля е в сериала "Мирис на дъжд на Балканите" през 2011 година, на който е и режисьор.

Като режисьор дебютира с драмата за бомбардировките "Небесна кука", а после режисира филмите "Наташа", "Пустош", "Черен кон"...

Носител е на награда от фестивала във Венеция, както и на "Златен лъв". Всичките си награди, дипломи и признания е подарил на Югославската кинотека през февруари 2014 година.