Психотерапевтът д-р Владимир Джурич предизвика много усмивки по Балканите със свой статус във фейсбук. В него описва срещата си с кондуктор спасител, който го припознал и за земляк.
"Сбирщината от моите предразсъдъци за Германия може да се събере в онова старото "немската медицина е най-добрата в света". Ред... работа... дисциплина... точност... сериозност... планиране... подреденост.
Придвижен от това мислене съм планирал пътуване от Фулда до Страсбург за минута... Три прекачвания, Фулда-Франкфурт-Карлсруе-Страсбург, за да стигна точно за началото на Лятната школа по психотерапия, която се организира от Европейската психиатрична асоциация за която толкова съм се подготвял и на която толкова се радвах с оглед на това, че в Европа буквално не съществува нищо по-добро на което можете да отидете, за да учите и порастете като психотерапевт.
От Фулда до Франкфурт влакът се движеше перфектно, на секундата.
Много негримирани нагласени жени, които отиват на работа, много мъже в костюми, които разположени отиват на работа, с усещането за смисъл и цел; много студенти, които бързат за университета, горди, че в момента ъпгрейдват своя софтуер на по-високо ниво и щастливи, че с това парче хартия после ще могат да избират къде да работят, т.е. на кой ще посветят своето знание, време и труд в замяна на господарски начин на живот. Влакът стига на минутата, търча с всички куфари от Централната ЖП гара във Франкфурт до паркинга на Фликсбус, 300 метра разстояние.
Мисля как трябва някой с университетско образование точно за това да е правил тези чудесни гари и ги е свързвал с други системи за превоз по толкова логичен начин, но това е друга и доста по-мрачна история...
Стигнах три минути по-рано, застанах на спирката на автобуса и гледам колегите-пътници.
Бомбаджия самоубиец арабин, африканец интелектуалец с лаптоп, група туристи от Корея с таблети, шведки с раници и усмивки седят на асфалта, шумни дебели американци с торби от магазина, двойка флуоресцентни рейвъри от Германия и няколко късметлии от Сирия, които са успели да стигнат където са тръгнали и сега вече не знаят накъде със своята тъга. Човечеството в умален модел.
Минават 15 минути...30...45... Автобусът продължава да го няма. Работник на паркинга ни обяснява, че станал карамбол на магистралата и автобусът ще закъснее два часа и половина. Мисля в себе си, еби го, в Белград никога не би закъснял толкова, ще пратят някак нов автобус, въпреки че в този момент ни бомбардират. Свършено е, няма да стигна, няма да успея да се прекача на следващия автобус в Карлсруе... Ще закъснея за церемонията по откриването на школата и представянето на участниците. Плюс отидоха 50 евро... Безсмислено...
Петнадесет минути по-късно на спирката паркира автобус от Берлин, който пътува към Щутгарт... Бегло забелязвам, че преминава през Карлсруе... Възхитен, заставам на опашката да вляза в него... Опитвам да обясня на работника на спирката, че искам и според мен е напълно логично, че заради това, че автобусът за който съм си купил билет, закъснява с 2,5 часа имам пълно право да пътувам с който и да е техен автобус до Карлсруе... Според малките букви на гърба на билета това е съвършено ок, само че трябва да си купя нов билет от 30 евро и да се откажа от възстановяване на парите за стария...
Бесен... ядосан... нервен... изпсувах... така сочно... по сръбски... В този момент започва магията... Кондукторът от автобуса, който седеше отстрани, ме погледна, усмихна се и каза:
- Земляче... Откъде си ти?
- От Белград.
- Баш от Белград?
- Баш.
- Сърбин, така ли?
- Сърбин.
- Господе мой... От вас и в Европа не може да се избяга.
Широка усмивка, хърватски акцент, динарска височина, приятелски очи, балканска душа, славянска потребност "да се оправиш", някак да се изиграе системата...
- Изчакай, земляче, само да се помести тоя дето ни контролира нас, па мятай куфара бързо долу и сядай тука зад мене.
Автобусът тръгва... Кондукторът-спасител идва до мен, взима ми билета, но не го сканира... Усмихва се, намигва и казва:
- Черпиш кафе на почивката, земляче.
Коментираме Европейското първенство по баскетбол, Богдановичи, животът в чужбина, ситуацията в нашите напатени страни, плюем политиците и престъпниците... Той продължава да работи... Оставам сам... и вдъхновен... С добрина.
Гледам озеленения пейзаж през прозореца и потвърждавам в себе си отдавна познати истини в които мога да се закълна.
ИЛИ СИ ЧОВЕК ИЛИ НЕ СИ.
Който мисли, че всички хървати са лоши... Той е глупак. Който мисли, че всички сърби са добри... Той е глупак.
Който мисли, че съществува и една единствена единична характеристика, която може да определи стойността на целокупния човек, например цвета на кожата, облика на очите, цвета на косата, височината, количеството пари, нивото на образование, адреса на родилния дом, големината на пениса или гърдите... Той е глупак. А особено онзи, който мисли, че това може да направи от бреговете от които някой гледа Дрина.
Или различното представителство на небето на което се молим за напълно същите неща...
Автобусът спира на светофар, виждам расово немско куче, което мирно чака със собственика си да пресече улицата на зелено и си мисля...
Кое е повече куче? Това с паспорт от Европейския съюз или онзи моя помияр Сърбенда, който храня пред сградата...
Кое е повече животно? Мравката или мечката? Свинята или вълка? Антилопата или лъва? И ми е напълно ясно... Нито едно животно не може да е повече животно от някое друго... Всяко е различно... Но всички са напълно същите... По желанията... правата... и потребностите... Същото е и с хората... или си човек... или не си... Да живеят добрите хора!"
