Сръбската школа по баскетбол, това е, най-кратко, инат на всичко което не може и на всеки, който не смее.Има известно отношение, популяризирано от рая, кръчмите, социалните мрежи и футболните стадиони - особено идва до изразяване когато футболистите, било от националния отбор, било от Партизан или Звезда, не им върви; което по-често е правило отколкото изключение - отношение, което грубо казва, че сърбите, както и някои други народи, биха дали всички медали и всички победи в "своите" спортове (баскетбол и водна топка, преди всичко, а после и волейбол и тенис) за само един голям резултат във футбола, за само едно класиране на Световното първенство или четвъртфинали на Европейско...
Ах, това е обикновена глупост, ще се съгласим.
И сам няколко пъти, на всяко голямо първенство, на същото това място, съм говорил как, ще се цитирам, не бих заменил нито една победа на нашите баскетболисти в тази страна, чийто химн трябва да бъде звукът на топката, която минава през мрежичката в последната секунда или на мързеливо матине с ортаците зад сградата - свушшшш! - за който и да е футболен или друг резултат.
Само че не съм бил искрен, или, по-точно, не съм бил честен спрямо чудото което се нарича сръбски баскетбол, а което продължава да представлява най-успешния израстък на югославската школа по баскет-бол, както тази игра са опознали нашите бащи основатели, там под Ташмайдан във военните и следвоенните години.
Аз, всъщност, заради някакъв там футбол не бих дал нито една единствена загуба на баскетболния национален отбор на Сърбия.
А дори и ако тя се случи - а не би трябвало да се случи - на един петнайсти септември година 2017, десетилетие и половина след възкачването на световния трон.
Не само загуба, не цял мач, не когато резултатът не върви и не успяваме да го обърнем на своя страна, пък ти се плаче, пък не ти е до нищо, пък се напиеш от мъка или легнеш да спиш, а пред очите ти продължават да минават неотиграните атаки. (Ако успееш да заспиш, сънуваш как селекционерът иска таймаут и ти предлагаш все пак да се пробва зона, а в нападение онова което сме тренирали вчера на тренировката.)
Не, от нищо не бих се отрекъл.
И не давам нищо. Нито детайл. Нито секунда.
Нито един пропуск на Богдан Богданович... защото знаем, че следващата стрелба ще е добра. Или онази там. Или онази там. А тогава ще бъдат добри три поредни.
Нито едно нарушение в нападение на Боби Марянович... защото в следващата атака ще забие през тази нежна душица на противниковия център.
Нито един погрешен дрибъл нито пас на Стефан Йович... защото със залъгващо движение на тялото за половин минута ще извади бедрото на плеймейкъра, който го пази.
Нито едно завъртане в празното на Милан Мачван... защото капитанската лента на ръката ще помрачи нечие съзнание до края на четвъртината.
Нито една от досадните, упоритите, непоносими контузии на Владимир Лучич... защото едно лято ще се оправи и всички ще се питаме как сме могли без него, забравяйки за онези без които все пак може.
(Сръбската школа по баскетбол, това е, най-кратко, инат на всичко което не може и всеки, който не смее.)
Не давам нито Мичич, когото убиват коментаторите по порталите, не давам Щимац, който маха с пешкира и се смее - да не маха с пешкира точно така и да не се смее на пейката и когато влезе и после в съблекалнята когато се празнува така широко, кой знае, може би нямаше да съществува този ефект на пеперудата, може би Кузмич няма да подлудява съперниците със скок в атака така импозантно - нито Мута Николич на тренировка, нито Сале Джорджевич със скръстени ръце и намръщен поглед при "плюс петнайсет" за нас срещу някакви британци.
Защото ако се отречем от което и да е от всичко това, тогава нямаме право на празник под Балкона (в този и само в този случай Балкон трябва да се пише с голяма буква), и се отричаме от господата Душан Ивкович и Желко Обрадович от първия ред на зала "Синан Ердем" и Саша Данилович и Деян Бодирога на реда над тях, и Милош Теодосич и Пефи Маркович, и Дивац и Креш Чосич и Мока Славнич и Прая Далипагич и Аца Николич, списъкът наистина е безкраен, в най-хубавия смисъл на тези думи.
Но най-лошото не е, че тогава бихме унищожили техните медали, успехи и победи, най-лошото е, непростимо е, че тогава бихме се отрекли и от онова дете в нас което е купило първия екип - моят беше бял, със стария герб някъде над гръдната кост. Югославия, пишеше в полукръга, отзад "десетката" на Сале, макар че бях прекалено висок, за да съм плеймейкър и прекалено бавен да бъда каквото и да е сериозно - и отидох на първата тренировка, да тупне топката за пръв път в паркета.
Или някое дете е стреляло до дълбоко в нощта, в мъртвешки мрак и следвано от псувните на комшулука и онова единствено дежурно "военно лице" от терасата на третия етаж, което ще заплашва, че ще нареже тази мръсна оранжева топка.
(И знаете, когато не ни върви минута-два-пет, особено в началото, това не е тежестта на големите очаквания, това са нашите деца, които само загряват като пред първа тренировка. А когато не ни върви пет-шест години, само чакаме нови деца да ударят на инат на "военното лице".)
Това всичко е наше. Всеки кош, и всеки пропуск, и всяка техническа грешка.
И това важи, повтаряме, без оглед на резултата от този един мач, който се играе на 15 септември в Истанбул. А особено без оглед на "състава", който това лято има на разположение майсторът между играчите и геният между треньорите, Александър Джорджевич.
Освен ако искате да ги похвалите, това винаги може...
Някой ще каже, че това в Турция, от двете страни на Босфора и Дарданелите, е била някоя друга Сърбия, а сръбския, съответно "югославския" баскетбол на това първенство са играли други национални отбори като онези два от вчерашния полуфинал.
Испания вече почти десетилетие, откакто временно им отстъпихме европейския трон, стана на практика СР Югославия от преминаването между двете хилядолетия, когато засилвахме ритъма с наближаване на края на турнирите, а когато не върви никак, побеждавахме със сухо качество и опит - били сме, без лъжлива скромност, европейска версия на Съединените Американски Щати - и винаги някой ще изплува, винаги ще се появи някой Предраг Дробняк... пардон, Марк Гасол да метне тройка, ако стрелбата не служи на крилото или плеймейкъра.
Словения игра някак "най-сръбски", с някакви хлапета, които ги омагьоса турнирът, с центрове, които водят топката и с крила, които правят неочаквани финтове. Словенците имаха шеги и лекота и номера и тройки и спокойна ръка; и ако мислите, че това няма връзка с онзи нашия човек на пейката и с толкова играчи с "ич" накрая, жестоко се лъжете.
И е хубаво и честно, че тези разиграните така убедително биха първите.
Но това не е никаква "втора Сърбия", вече само приспособяване към моментната ситуация. Боже мой, и това е за хората, понякога трябва да се приспособим към околностите, а понякога сме толкова силни, че околностите се приспособяват към нас, както в един ранен септември 2002 или едно горещо лято 1995; какво сега, понякога играем така, понякога иначе, понякога с двадесет играчи, които равноправно се борят за влизане в "Мръсната дузина", понякога не можем да закърпим нито десетима здрави и обработени, е какво, пак сме тук, пак се борим за медали.
И както югославският баскетбол в началото е бил учене от грешки и учене от загуби, без оглед на смяната на поколения и фамилии в списъка, така и борците на Сале от лято 2017 сигурно са извлекли урок отпреди десет дни, от първия дуел с Русия, но още по-важно, онзи от преди две години. За това, в края на краищата, за гледането в очите и признаването на истината, и селекционерът често говори.
На футболния стадион в Лил (трудно е да се свикне с това, ако сте тръгнали от митичния "Пионир") нас дословно ни преби Литва. Може би с Тео и Биелица сме били твърде разположени, твърде художници, твърде учудени, че една друга "страна на баскетбола" може да играе толкова унизително грубо.
Сега за нас същото, сигурно, подготвят и руснаците, наясно, че са, не смятайки големия Швед, по качество далеч под нашата селекция.
Може и да им се получи.
Вероятно няма, но откъде да знаеш, спорт е това, може и наистина да ни победят.
И няма значение, едва чакам. Гърч на лицето, чаша твърдо пиене в ръката, псувня на устните. Точно така.
Не бихме никога, признаваме това пред себе си, нито тази потенциална загуба, на един петнайсти септември година 2017, десетилетие и половина след възкачването на световния трон, дали за каквато и да е победа в каквото и да е друго, защото тогава трябва да дадем и онези господа около терена и онези господа на небесните паркети.
Както, ако всичко бъде така както трябва да бъде, след три-четири дни на никого няма да дадем онова празненство под Балкона.
Автор: Марко Прелевич
