Само редки екземпляри сред сърбите имат мобилния телефон на Здравко Чолич, а както ми призна неговият някогашен мениджър Адис Гояк, който междувременно пое Горан Брегович, не само че този мистериозен номер го няма и той, а въпросът е има ли го и Здравко. Изглежда го има, защото някак се докопах до него, но и това беше напразно, защото никак не вдига. Както персоната, която ми го даде е повече от запозната, вярвам, че е наистина на Здравко, но моят източник частично се защити, защото с Чола никога не се знае. Може би, междувременно, е променил картата или, просто, не го използва.
Така показа, че, всъщност, е най-могъщият сърбин. Лично решава с кого ще контактува, кой може да направи интервю с него, а кой ще бъде отказан, а като не се знае точно нито кой е неговия истински пиар, а за мениджър да не говорим, става по-ясен неговият статус най-голяма музикална звезда на бивша Югославия.
Мнозина са поклонници и твърдят, че той е последният остатък от някогашната голяма държава, защото е еднакво обожаван от Гевгелия до Триглав, така че свободно може да му се скандира: "И след Тито - Здравко."
Бил е толкова голяма звезда, че като съвсем млад да се реши в тесни панталони в червен цвят, обгърнат с червено сако, да прави концерти из Югославия, пълнейки стадиони и зали. Накрая препълни и "Маракана". Първи се реши да направи нещо такова обкръжен от Локице. Забелязвало се е, че е толкова смотан за танцуване, че напомнял на Мистър Бийн принуден да координира движения с тогава най-хубавата балетна група, но и това не попречи хипнотизирани жени в него да виждат Баришников.
Изглеждал е сякаш го е правил Мештрович, в което може основано да се съмняваме едва сега, когато остаря, защото изобщо не се променя. Вместо баби, в него се влюбват внучките, въпреки че напълни шейсет и осмата.
За него песни са правили най-големите композитори, па по едно време се мислеше, че той е таен проект на върха на партията, със задачата младежта да слуша и зяпа в него, вместо да ги захласват "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс". Но теориите на конспирацията се оказаха грешни, защото, поред червените младежи и девойки, със същата страст го обожаваха и вътрешните и външните неприятели, и народняци и рокери.
В епохата на демокрацията, случаят е същия и с властта и с опозицията. Ако хвърляше петаците на Борис Тадич, младите напредняци и радикали не го критикуваха. Когато пя на откриването на хотел в Ниш, където седеше Александър Вучич, имаше опити да се бойкотира неговия концерт в Арена, но хейтърите се отказаха от кьоравата работа. Какво направиха? Маскирани, отидоха на концерт.
Ще бъдат шест, а можеше да пее всеки ден, до Нова година, а после и до следващата. Кой не може да не заобича Здравко Чолич, може би единственият сърбин с такъв необичаен статус? И такъв вече няма да се роди, нито ще бъде възможно да се оформи на какъвто и да е семинар на най-големите спин лекари.
За такава величина той е необикновено обикновен човек. Това е неговата тайна.
