Както казва, всеки който отива някъде трябва веднага да проумее, че винаги ще бъде чужденец, но е много важно да има потребност за по-високи цели, както и разбиране, че идеята за завръщане не е толкова страшна. Ето какво пише в блога си:
"Животът в чужбина се свежда до люлеене. В началото сте одушевени от новото, обгърнати от непознато и полулегнали в удобството на бягството. Когато тази фаза на новост премине и новата среда стане дом, започват подобни проблеми на предишните, само че много далече от вкъщи и в контекст в който не сте отраснали. Разочаровате се, но ви променя и времето, а първото връщане назад подсеща, че вече не принадлежите нито там, нито тук. Изгубени сте в пространството, но всички ви казват, че животът в чужбина е единственото решение, и решавате, че може би все пак е по-добре да останете там, въпреки че никога напълно няма да се примирите с това.
Завинаги чужденец
Тази непримиримост произтича от това, че завинаги сте чужденец в някаква държава. Там никой не ви чака. И градите всичко от нулата. Няма улици на които сте играли и комшии, които ви поздравяват спонтанно с поглед. Всичко започва от нулата. А нулата за мнозина е много далече от онова, което са готови да извървят.
Игнорирането на сложността на интеграцията в обществото и колко е трудно да се впишеш в общество в което не си отраснал е основният недостатък на повечето текстове за емиграцията. От обичайните разговори, до бонтона и навиците, които са съвсем различни и всичко това изпъстрено от сладкия акцент, който дава на другите да разберат, че не сте от тук. Това създава едно усещане за неудобство, което като камъче в обувката, винаги ще носите със себе си. Можете да свикнете с камъчето, но никога няма да ви е удобно. Оттук и потребността на нашите хора в чужбина да се държат заедно. Не толкова заради езика, вегети и плазми, колкото заради сходните културологични навици, които трудно се променят. Вече съм говорил за индивидуалната природа на американската култура, спрямо европейската, която е повече обърната към общността. Едни ходят във фитнеса и гледат Нетфликс, други играят футбол и пият кафе. Хората се държат хладно, недружелюбни са, мислят само за пари... Не защото това е погрешно, а защото е в контекст с който не сте свикнали. Същото се случва и с тях като дойдат при нас. Настройването изисква много компромиси и ниво на гъвкавост и социална интелигентност, каквито малко хора притежават и оттук се пораждат самотата и носталгията.
Непрекъснат преглед
Бързо проведете достатъчно време с радостта от това, че сте част от средната класа, за да стане всекидневие. Имате добра работа, купили сте си колата, която дълго сте искали и сте взели под наем къща с голям двор, но тук някъде всичко свършва. Вие повдигате стандарта, имате повече пари и всичко за което сте мечтали, но онези проблеми от началото продължават да са тук. Бягството маскира проблема, но не го решава. В този момент поставяте под въпрос и идването си, защото онова което сте постигнали не ви е донесло каквото сте желали, а носталгията прави така, че онова от което сте се отрекли е много по-ценно, много повече от това. Тук започват мислите за завръщане, тази концепция, която прави от родината невъзможното, но някъде там настрана това е единственото решение, което има смисъл.
Потребност за по-високи цели
Заради това отпътуването заради напускането не е решение. Ако напускате Балканите недоволни от живота и всичко което се случва, вероятно ще завършите недоволни и там някъде далече. Контекстът ще бъде променен, и основните екзистенциални проблеми решени, но всички онези проблеми, които носите дълбоко в себе си ще станат само по-лоши. Заради това е необходимо да има по-голяма цел на вашето напускане, а не само желание там някъде да миете съдове и да живеете от това. Необходимо е да имате идея, която ще ви води през всички тези тежки моменти.
Другата идея е кариера. Обективно съществуват граници за това какво можете да правите професионално на Балканите, ако не сте в ИТ света и не е важно къде се намирате. 10 човека от моя клас в основното училище сега са извън страната. Те са доктори на науката, занимават се с криптиране, изграждането на производствени постройки и дизайн на чипове и за тях няма достатъчно място в Сърбия. Те минават през всички онези проблеми, но и са поканени да бъдат там където са и нямат голям избор. За хората, които са на такова ниво, кариерата е по-голяма цел, защото са жадни за доказване и професията им дава визия, която ги задържа където са.
Добре е да видиш нещата отстрани
Разбира се, нещата обичайно не са черни или бели и има предимства и на двете страни. Но, напомням още веднъж - отпътуването заради напускането не е решение. Добре е да отидеш и да видиш, да вкусиш други неща и да се подложиш на тест - да се сравниш с останалия свят. Истина е и че светът се променя, и пътуванията ще стават все по-чести, а идеята за живот на едно място е все по-малко застъпена (позната още като хипермобилност).
Също така, не е страшно и да се върнете. Употребете предимствата на по-голямата държава, научете, свържете се с онези, които могат да ви помогнат в бъдеще, но не се срамувайте да се върнете и да живеете близо до тези, които обичате. Това е една от първичните потребности, и много легитимна причина да се върнете. С годините разбирате, че предметите нямат стойност, а хората имат ограничен "срок на годност" и трябва да им посветите време, докато е възможно.
Хората се плашат от връщане, защото виждат само лоши неща, по същия начин както при отпътуването виждат само добрите там някъде на другия край на света. Когато реалностите се изравнят решават емоциите. Накрая всички ние тайно искаме след себе си да оставим следа и това е много по-лесно да се направи там където сте отраснали и където хората говорят същия език; където можете да се изразите по начин по който сте свикнали и по начин, който най-много ви отговаря. Сигурно прекалено романтизирам действителността, но вярвам, че това ще бъде и причината за моето завръщане, когато се случи. Трудно е да си герой на чужда улица. Далече от това да е невъзможно, но някак вярвам, че много повече значи когато направите това където ви познават и където е много по-малко очаквано."
