"Като живееш "от другата страна", всички мислят, че си пълен с пари и само сипваш. Беше така през деветдесетте, защото тогава в Сърбия и Босна беше невъзможно да се заработи повече от няколко марки месечно, народът се кърпеше, а западна Европа колкото и да беше скъпа, все пак беше ниво за държавите на Балканите. Идваш тук с онова което ти остане там и си цар. Черпиш, купуваш подаръци и всички щастливи.
А тогава остаряваш. Някой се разболява, харчиш пари за лекари, кърпиш край с край. Аз останах без мъж, синът пропиля почти всичко на хазарт. Разпаднахме се като семейство, аз останах сама пред старите дни да работя.
Племенница от Крушевац неотдавна ме покани на сватба. И казах, че ще дойда. И ме беше срам.
Понесох двеста евро, нямам повече. Всъщност, имам повече, но трябва нещо да оставя настрана, какво да правя когато загубя сили, кой знае какво ще се случи утре, съмнявам се, че днешните млади роднини ще дотичат да ме лекуват и помогнат.
Сватбата беше хубава, но щом дадох плика, видях очи, които се цъклят. Всички гледаха в някога богатата роднина от Германия, от мен всички, разбира се, очакваха да дойда с голям стил.
Но не беше така. А исках. Исках и желаех, но животът преобърна всичко.
И после на другия ден разговаряхме с младоженците какво са получили, говореха как не им е важно, но беше, беше. Няколко пъти казаха, че някакви бедни роднини от Босна са донесли 500 евро, как са се задължили, защото дълго чакали племенницата да се омъжи.
А аз така.
Бях ядосана на себе си. Нямаше да пропадна да отделя повече. Беше ми криво, защото ме обичат и добре ме нагостиха. А от друга страна, трябва нещо да оставя и за не дай боже...
Дали постъпих правилно? Не знам. Надявам се, че ще бъдат по-добри времена, всички да имаме и никога да не се мисли за съдържанието на плика.
Така имах впечатлението, че съм се посрамила, не защото те няма да ме обичат заради двеста евро, а защото на младостта искам да дам повече, искам да им помогна, искам парите да не са им проблем. Само пустите желания останаха..."
Радмила, 53 г
