Неговите балади, изпети със съвършен глас, пробиваха зидовете на цензурните уши на социалистическия комитет за културата
Четейки списъка с песни на Шабан Шаулич, разбрах че съществува известна възможност да си прережа вените, което би било малка щета както за мен, така и за журналистиката, но е грехота този текст да бъде анемичен. После ги изслушах. Някога беше срамота за поколение от новата вълна да се приближи и близо до плочи на този тип, който носеше перука далеч преди Доналд Тръмп, но половин век след неговата първа песен "Дайте ми утеха", която записва когато е бил на 18 години, става по-ясно защо, заедно с него, станахме шабани.
В една от селските сватбени шатри, сръбския Бъкингамски дворец, преди много години, на Шабан Шаулич са поставили позлатена корона на главата, докато пияните сватове, членове на Ордена на рицарите на жартиера, ритуално късали печеното месо, наливали се с ракия и коняк, наблюдавайки коронясването на краля на сръбския фолк. Ръцете им са били мазни, а главите кървави, защото кой от присъстващите, мажейки с бутилка своето набръчкано чело, не се е разпознал в народняшката класика "С намерение дойдох в големия град...".
Седемдесетте и осемдесетте години, когато се случи големият трясък на югославския рокендрол, вече е растяло поколение деца чиито родители Маршалът насила е пратил в града, да работят в тежката индустрия и да се тъпчат по блокове в предградията, но тези деца никога не са забравили кравите, пасищата и селцата в които са отивали през лятната ваканция. Ако Горан Брегович е принадлежал към тази каста, която с единия крак маршируваше по рокерския асфалт, а с другия газеше изпражненията, наясно че този градско-селски слой от населението търси нов месия в младия, дългокос сарайлия, творецът на пастирския рок, Шабан Шаулич, Синан Сакич, Люба Аличич и цялата плеада народняшки гърла по линията Шабац-Лозница, остана последователна на шатровата и панаирска идеология, съпротивлявайки се на рокендрол звука.
Но, ако Синан и Люба Аличич останаха аутистични жители на шатровия анклав, Синан на онзи, а Люба от този свят, ставайки с времето последните отломки на постпънка, музикално течение което прерасна в национален фолклор залят с мелодии от ориента, Шабан стана мейнстрийм. Синан с груб глас, с потрепване на тялото и хектолитри люта ракия с която се наливаше, изживяваше своите песни, превръщайки се в икона на бедните, изгубени провинциални души, разливайки болка, тъга, мизерия и безнадеждност. С времето стана герой на гаражните рокаджии и подземната сцена, а след това и на елитните пуритани. Така и завърши, вземайки върху себе си наглед баналната жал от своите песни. Най-накрая стана празнуван, мъртъв и бял! Това беше връщане на дълга на неприспособимия фолкаджия, който подмолно, без телевизионни реклами и билбордове, пълнеше Таш, който, между другото, се намира поред елитната Пета белградска гимназия. Разбира се, че ученици са бягали от часове да слушат тъжните песни за оставен мъж на когото най-добрият приятел краде девойката под носа, но той не го хвърля в калта или не го разпаря с нож, а отива в някаква кръчма, далечна, поръчва ракия и моли неверницата да се върне при него. С учениците, идваха и академици.
Синан, отказвайки да се пригоди към главните течения на идеологията, на продуцентите в турбо фолка и телевизионните магнати, надрасна своите песни. Или, както би се казало, той стана хит. Дълго не съм чувал за Люба Аличич и Яшар Ахмедовски, но точно заради това ми се струва, че те вървят по пътя на Синан, не през прерията, а през нивите, където ги чакат селски домакини, които в дворовете поставят голяма шатра и дървени пейки на които не им се вижда края, а след това пълнят своите пушки или автомати и чакат да стрелят в небето, като чуят песента за още една нещастна любов (има ли щастливи) от усукващите трилери, които напомнят на вълчи.
Грешат онези, които твърдят, че Шабан се е пригодил, влизайки, подразбира се, като крал, в главните потоци на парите, медиите и политиката. Той не е посредственост, нито притежава висша степен приспособимост и морална аморфност, а вървеше по следите на своите песни и гласа, които са твърде ценни, за да останат заробени в студиото на Радио Шабац или други провинциални станции. Дори риекският култов арт-рок бенд ЛЕТ 3 обработи песента на Шабан от 1978 година "Ела да остареем заедно", в хард рок аранжимента на Дийп Пърпъл и антологията "Child In Time", като наглед невъзможен концептуален експеримент на алтернативни изпълнители, които повече от три десетилетия се противопоставят на хърватския политически и духовно-националистичен естаблишмънт.
Уводните китарни рифове на Ричи Блекмор и акордеонът на народняшката класика, която е композирал Шабан Шаулич се вписват в мелодично съвършена цялост "Дете във времето", която не може да измами и моята несъвършена Евстахиева тръба. Истинският рокендрол както и истинските народняци не се слушат студийно, а потни, с продрани гърла и разбити глави във влажни, задимени и мрачни клубове или под шатри. Както Дийп Пърпъл не е могъл да остане заточеник на клубни свирни, защото тяхната музика е станала глобално изкуство белязана от гласовете на Йън Гилън и Дейвид Ковърдейл, така и баладите на Шабан Шаулич "Ще увехне нарцис бял", "Две чайки бели" или "Бил съм пияница" изпети със съвършен глас, пробиваха зидовете на цензурните уши на социалистическия комитет за културата. Шабановите плочи са облагани с данък на килограм, но данъчната измама не можеше да попречи на слушането им. Направих експеримент: пусках в ютуб песни на Шабан. Колегите в началото ме гледаха презрително. Възможно е причината за това да е, че "Политика" е в кръга на двойката, но след припева "Не си ме обичала по онова време, а аз исках само едно, сега като не сме млади като някога, ела да остареем - заедно", няколко от тях, от мъжки род, слязоха на по бира.
Вече два дни ме преследват баладите на Шабан Шаулич, което опитах да излекувам със слушане на Леонард Коен и незабравимата "Танцувай с мен до края на любовта", за да спася душата. Това беше, разбрах, робуване на стереотипи. От Шабан Шаулич не може да се побегне.
Шабанизмът като форма на поведение и откриване наистина е станал преходен шаблон за успех, а крайната победа на народняшкото движение, като основна идеологическа посока, показа че повече нищо не е могло да спре този хипнотичен микс от хоро, ориента, попа и диското.
Мамят се и хърватските бранители, чиито деца през уикенда ходят в Белград, ако мислят, че сплаварският експанзионизъм е идеал на всичко онова за което мечтаеше Слобо: всички сърби да живеят в една държава. В този народняшки постмодернизъм няма и капка национализъм. Става дума за чист лов. Новите властващи касти и техните верни любови, главно млади златотърсачки, обгърнати от демократични и проевропейски ореол, търсят музика за себе си. И са я намерили.
Но тук не принадлежи Шабан Шаулич. Някога осмиван, днес може само да се смее на нас. И този смях не е коварен, а добронамерен. Шабан знае, че и последният член на т.нар. обществен елит, ще го покани когато жени сина. Ще иска на сватбата му да пее класикът.
Текстът е написан по повод големия юбилей, 50 години кариера на краля на сръбския фолк, публикуван в брой 352 на "Неделник"
Автор: Александър Апостоловски
