Роджър Федерер атакува с форхенд, Рафаел Надал едва върна с бекхенд, швейцарецът беше на мрежата и с лесен смач взе точка. Легна на тревата и сълзите тръгнаха. Защото това беше последната точка на Уимбълдън 2007.
Два часа по-късно седях срещу победителя в студиото на Би Би Си, готов да използвам трите скъпоценни минути. Докато наместваха камерите и звука, откакто се помня лишен от хищническия журналистически инстинкт, не исках да го отегчавам с бъбрене. Но той първи проговори.
РФ, разположено: Значи, вие сте от Сърбия?
Аз, изненадано 1: Да.
РФ, любезно: Страхотно. Имате сега много добри играчи там. Янкович, Иванович, Зимонич.
Аз, изненадано 2: И Джокович.
РФ, куртоазно: Разбира се, Джокович.
Тогава за Роджър Новак не беше първа асоциация за Сърбия. Всякак знаеше кой е, игра до този момент против него вече четири пъти и винаги побеждаваше, но не ми остави впечатление, че освен шаблонно изговаряната фраза "момчето има потенциал", беше наясно какво носи бъдещето.
Месец по-късно, Джокович прехвърли Федерер. Швейцарецът опита "хот-дог", който завърши в мрежата. Новак стисна юмруци и погледна към небето, защото това беше последната точка от Мастърса в Монреал и първата победа на Джокович над Роджър.
"Кралят е мъртъв, да живее краля", дръзнах в този момент да изговоря в микрофона. И сбърках.
Защото тенисът е кралство което има не един, не двама, а чак трима крале. Безсмъртни. И така вече години. И всеки път когато кралете кръстосат мечове, това е червена дата за нас смъртните.
И затова, когато в неделя започне битката за свещената уимбълдънска земя, подгответе се и вие. Подкрепяйте, проклинайте, хвалете, псувайте.
Но преди всичко - наслаждавайте се. Защото кралството един ден ще остане без тези владетели. А колко ще ни липсват, не сме и наясно.
Автор: Небойша Вишкович
