Тридесет години след свалянето на Тодор Живков, в България се дискутира за музей на комунизма. Досега в музеите може да се разбере повече за траките отколкото за социализма чийто следи и днес са силни.
30 години след свалянето на Тодор Живков, интелектуалците в България отново дискутират за Музей на комунизма. Колкото и чудно да звучи, на българските изложби с исторически теми днес може да се види повече за античните траки отколкото за съветския социализъм който така силно е белязал живота в днешна България.
Но, как би трябвало да си спомняме комунизма? Има различни подходи. Младите демокрации често се накланят към подчертаването на ужаса на тоталитарната сила, както например в Музея на комунистическата история в Прага, Музея на терора в Будапеща, музея Гулаг в Москва или музея във Вилнюс, който припомня за жертвите на комунистическите масови убийства. Посетителите виждат затворнически килии, сцени на мъчения и разпити, фотографии на жертви, четат и слушат историите на преживели. Такива музеи стават места на тъгата, но и политическа легитимация на новите елити.
Съществува и противоположност: музеи, които възхваляват миналото, като онзи в Белград, главният град на необвързаната Югославия, или в Ханой, където в центъра на вниманието е храбрата борба против САЩ. Към това спадат и мавзолеите на Ленин и Мао Дзъдун, или новият комунистически "увеселителен парк" в китайския Ухан. От перспективата на суверенна империя чак и масовите убийства получават едно друго значение.
Има и трети вид музеи: онези, които недостатъчната и забързаната модернизация на комунизма по игрив начин представят като нещо екзотично. Музеят на ГДР в Берлин, например, представя необичайни всекидневни предмети, грозни играчки, стари марки сладкиши или легендарни човешки пиктограми от пешеходни светофари.
Във Варшава могат да се разгледат реконструирани апартаменти от комунистическо време и материалния свят от онези времена може да се сравни с днешния. В парковете статуи като онази в Будапеща създават комично-сюрреалистичен ефект след умножаването на подобни патетични идеологически паметници, които са изложени един до друг.
Такива музеи обичайно се критикуват заради това, че нормализират комунистическата ера и моралните осъждания заменят с хумор. В края на краищата, няма нищо престъпно в източногерманския Трабант или българския "Чушкопек" за печене на чушки. Този последният по националната телевизия беше прогласен за "революция на българското домакинство през 20 век".
Споменът за комунизма се активира и от изкуството. В миналото художествените действия са предлагали индиректен начин за осмиване на режима. Чудесен пример за това е бил съветският "соц-арт" - той си играел с предмети на пропагандата, сходно както поп-артът си играел с предмети на потребителското общество. На места, където изглежда, че миналото не е отминало, днес отделни артистични групи опитват да превъзмогнат моралната апатия. Екзотичните бункери на диктатора Енвер Ходжа в Албания се ползват за различни изпълнения. И в един бивш бункер на комунистите в Румъния днес могат да се видят произведения на изкуството. Тайните пространства на властта се правят видими по пътя на естетичното богохулство и отварят нови дебати. И поред това този артистичен жест е много отдалечен от историческия разказ, който би се очаквал от един музей.
България много дълго се колебае и дълго не може да се реши за нито един от тези различни музеи. Не създаде никакъв сериозен център за помнене на комунистическата епоха, защото за някои за това е било твърде рано, а за някои твърде късно.
Музей на терора не е създаден, защото бившите комунисти и днес имат централна роля в българската политика. Единственият голям антикомунистически ритуал беше разрушаването на мавзолея на Георги Димитров, който предизвика гняв и подигравателни коментари. В сравнение с другите държави зад Желязната завеса, в България има относително малко жертви на комунизма. Например, тук не е имало масови протести и тяхното насилствено заглушаване както в Унгария 1956 или в Прага 1968. От друга страна, процесът на политически преходи през 90-те години се разви по-трудно отколкото в много други държави от бившия Източен блок. Спомените за терора от началните времена на комунистическия режим са се разводнили и попаднаха в сянката на новите травми.
"Суверенната" версия на комунизма най-малко върви с България, която е била известна като близък сателит на Съветския съюз. Днес дори е известно, че диктаторът Тодор Живков два пъти е предлагал неговата държава да стане част от Съветския съюз. Москва за щастие е отказала това. Родната къща на диктатора е един от редките музеи в България, който, макар че много внимателно, хвърля положителна светлина на комунистическото време.
Всекидневната версия на социализма в България представят повече аматьори на базата на свои колекции от предмети, които предизвикват носталгия. Някои от тях са се превърнали в комерсиални проекти каквито са Ретро музея или "Червения апартамент", където могат да се чуят остроумни истории за изтъркани неща, които някога е притежавало средностатистическо българско семейство. Такива изложби са насочени към чуждестранни туристи чиито написани коментари в книгата за гости показват, че не са разбрали иронията. Те, например, пишат: "Венсеремос! Нека живее комунизмът!" Но, защо толкова малко българи посещават такива изложби? Билетите са скъпи, а изложените предмети още са част от всекидневието на много граждани, така че е трудно да се задържи естетична дистанция към експонатите.
Единственият музей в София, който работи с държавни субсидии е посветен на изкуството на социалистическото време. Той обединява пропагандата и дела с по-голяма стойност, художници, които са били част от номенклатурата и жертви на режима. Това е неуспял компромис и музеят е критикуван заради това, че му липсва концептуално единство и ориентация към цел.
Сега София имитира Румъния и иска тунел под една стара комунистическа сграда да превърне в пространство на изкуството. Главният аргумент в полза на това е, че ще дойдат много туристи. Не е ли това малко чудноват начин на помнене - имитация на чужди спомени? В основата всички тези проекти на помненето в комунистическите държави по мимичен начин са разводнени. България е съвсем на дъното на колоната. Не успя сама да се изправи пред своята история, па боязливо се озърта около себе си, за да вземе назаем от някой образец за помнене.
Автор: Ивайло Дичев, професор по културна антропология в СУ. Преподавал в Германия, Франция и САЩ.
Статията е за сръбската редакция на Дойче Веле.
