Въпреки че се чувствам канадец и обичам Канада, колкото по-стар съм и когато дойда в Сърбия ме обзема някакво чувство на спокойствие когато кацна в Белград. Това чувство никога не съм имал докато бях по-млад.
През ранните седемдесетте моите отидоха за Канада и аз отраснах там. Когато живеете някъде от малък и когато там ви се случи всичко първо в живота, това е вашата страна. Поне аз така мисля и чувствам.
Първото държане за ръце, първата целувка, първата любов, първата раздяла, първото "ще умра за нея", всичко първо. Въпреки че сега живея в САЩ моята държава е Канада и се чувствам канадец, но... Винаги съществува някое но.
Сестрата и аз вкъщи трябваше да говорим на сръбски. Моите говореха, че децата трябва да знаят като дойдат в Югославия да говорят с бабите и дядовците, роднините и другите деца. Въпреки че заради това много негодувахме, сега ми е драго, че заради това са били строги, а ние не сме забравили сръбския език.
Преди разпадането, мисля за второто, на Югославия, моите със заработените пенсии решиха да се върнат. Не можеше да ги спре никакво молене, умоляване па чак и моите блъф заплахи.
Достатъчно им беше с канадските зими и сняг и каране по леда. От всичко им беше омръзнало, само искат да се върнат вкъщи, а тази къща за тях винаги е била Сърбия. Върнаха се те, а с тях и сестрата.
Аз идвах всяка година да ги видя, първо сам, а после и със семейството. Макар че казаха когато си отиваха, че Канада повече никога няма да ги види, за моята сватба дойдоха щастливи и наистина се наслаждаваха три месеца. Още помня когато си тръгваха, че не бяха толкова щастливи, че се връщат, но техният живот сега беше в Сърбия, а тяхната къща там.
Всеки път когато идвах в Сърбия, моята твърде добра, сега покойна майка, след някое време винаги ми задаваше същия въпрос. И то винаги когато ми пържеше картофи, и никой на този свят никога няма да може да изпържи картофи като моята майка, с онези тънки люти наденички и жълта горчица от онези чашки.
Би питала: "Сине, дали би могъл да се върнеш да живееш тук?"
А аз винаги отговарях същото: "Как да се върна майко, ти знаеш, че там е целият мой живот. Там е къщата."
"Знам сине, знам. Майка така пита", отговаряше и бързо би се обърнала да не видя сълзите.
Моят баща вече го няма пет години, а три години я няма и моята майка. Няма ги вече най-добрите пържени картофи на света и няма вече въпроси за завръщане. Няма вече чакане да се върна вкъщи от празненство. Няма вече обръщане към моя баща: "Йой, още го няма". И отговорът: "Колко си луда, хайде в кревата, или спи при някой или е в затвора, в двата случая ще знаем утре, или ще се върне вкъщи или ще го изваждаме от затвора."
Не, никога не са ме изваждали от затвора. Това никога не бих причинил на моите родители. Няма вече и малко подръпнатите завеси в тъмнината да се види кога съм дошъл вкъщи и съм паркирал колата, па чак тогава на спане. Няма вече, като се събудя, да ме пита кога съм се прибрал, а аз да й отговоря: "Защо ме питаш като знаеш." Тогава би ми напсувала "майката тарикатска".
Мисля, че само ние на Балканите имаме псувня в която родната ти майка те псува на майка. Винаги като си дойда в Сърбия моята сестра ми пържи картофи и тънки люти наденички и купува онази жълта горчица. Въпреки че всичко е супер вкусно, все пак някак не е хубаво както когато майка ги пържеше.
Е, сега стигаме до онова НО от началото.
Въпреки че се чувствам канадец и обичам Канада, колкото повече остарявам и когато идвам в Сърбия ме обзема някакво чувство на спокойствие когато кацна в Белград. Това чувство никога не съм имал докато бях по-млад. Особено като се върна. Когато вляза в апартамента, който родителите ми оставиха, всичко е така както тя го е оставила за последен път. Умря две седмици преди децата и аз да пристигнем на почивка в Сърбия.
Чувствам, че кръвта ме тегли към земята на прадядовците, дядовците и бащите. Знам че Сърбия е част от мене и винаги ще бъде. Знам винаги да се удивявам на нейните красоти. Винаги се радвам на нейните победи. Моите деца винаги се одушевяват когато са там. Знам че са горди със своите "50 процента serbian blood".
Аз знам всичко това. Но дали бих могъл да се върна да живея там? Наистина още не съм сигурен, но вече не е онова чувство което имах когато бях по-млад.
Сега ми е много тежко и съжалявам, че поне веднъж не излъгах и не казах: "Може би един ден майко, разбира се, че ще се върна!"
Тя би знаела, че това не е истина, но поне не би пуснала сълзи както много пъти преди това. Моята твърде добра майка.
Лука Томич
