Кой в цивилизования свят още се грее на дърва. Нормалните хора купуват всичко което им трябва. Какъв айвар и зимнина, какво седене до печката по жегата, каква туршия? Никога повече. Ще летуваме и зимуваме по екзотични места. Като всички нормални хора. В хотелите, с джакузи, с басейни поред морето. Ще се храним в ресторанти, ще ядем морски плодове, калмари и миди. Ще носим бели ризи и с чаша бяло вино ще гледаме залезите на слънцето.
Ситно е наложено име за метални монети от всякакви стойности и по-малки от динар. Събираха се в тежки дни, по чинии, вази и чекмеджета като последен изход за купуване на най-нужното, най-често самун хляб и литър мляко.
С тях са пълнени и детските касички, които когато родителите биха ги празнили със задължителното обещание към малчуганите, че всичко ще им бъде върнато, "само да дойде първи".
Събирайки монети или гледайки родителите как правят това се заричахме, че ще се докопаме веднъж до "нормален живот".
Тук или там отвъд, все едно, само вече веднъж да започнем да живеем "като целия нормален свят". В този нормален живот най-сетне ще бъдем независими, свободни и самодостатъчни. Никой за нищо няма да ни пречи. Ще можем да правим всичко и да плащаме от своите заплати.
Няма да трябва повече да просим от комшии и приятели, които малко "разбират" от разни поправки, от смяна на гумичката на чешмата, дребни и крупни поправки на автомобила, до услуги в държавните институции, училища и болници. Нормалните хора плащат всичко което им трябва. Чиста сметка, дълга любов.
Повече никой няма да ни е нужен.
Ще се отървем от всички тези глупаци, чиито капризи сме търпели с години, защото "може някога да потрябват". Веднъж най-сетне ще им кажем в лицето какво наистина мислим за тях.
На кого още му трябва комшулук. Целият този свят, който си вре носа в нашите животи. Клюкари. Всеки час ни звънят на вратата и идват само да чуят какво се случва, да видят чия мъка е по-голяма, нашата или тяхната.
В "нормалния свят" човек и не познава своите комшии. Не се посещават, здравей здрасти, и това е. Край на историята.
Ах, само веднъж да ни съмне.
Никога вече няма да цепим дърва за подпалка. Кой в цивилизования свят още се грее на дърва. За зимница и айвар да не говорим. Нормалните хора купуват всичко което им трябва.
Какъв айвар, какво стоене до печката в жегата, каква туршия... Никога повече.
Ще има тук и летувания и зимувания по екзотични места. Като всички нормални хора. В хотели, с джакузита, с басейни поред морето. Какво летуване на Адриатическо море в стая под наем с ръчни хладилници, печени кифлички и храна за седмица. Ще се храним по ресторанти, ще започнем да ядем морски плодове, калмари, миди. Ще носим бели ризи и с чаша бяло вино ще гледаме залезите на слънцето.
Ще съмне и за нас един ден.
Петнайсет години по-късно животът ми е струва ми се твърде спокоен.
На работа, умно, и с всички на разстояние. Никакви приказки, никакво сближаване. Само учтиво. И усмивка, ако някак може. Надяваш усмивката на лицето, изработваш своето и чао.
И никакви шеги с колежките. Два пъти се изгорих. Пошегувах се грешен, те всички се усмихнаха, но се прибраха по домовете, размислиха малко и написаха няколко писма, достатъчно да бъда на ивицата на уволнението. Оттогава само дисциплина.
Но, да не си слагам грях на душата, поне се печели.
Приятели твърде малко, почти и няма. Виждаме се два пъти годишно, когато задълженията позволяват. Планираме няколко месеца предварително, па може и да се срещнем.
Но затова има познати. Времето се съкращава, изпие се по някоя бира. На дистанция, разбира се. И само леки теми, спорт, времето, работата. Нищо от история, религия, политика, нищо за руснаци, американци, китайци, сърби. Само леко.
И по някое хоби, планинарство, колело, четене, ако се намери време. А време винаги има, само ако се спи малко по-кратко. Рано станеш, късно легнеш, наспиваш се през уикенда.
Монетите събирам в голяма чиния. Моят фонд за годишни почивки. Чинията се напълни и е достатъчно за малки бягства до Южна Америка. Там обичайно намирам красота, щастие и скръб. Вулкани, джунгли и море са следвани от беднотия каквато у дома не се и представя. За тези хора моята Сърбия би изглеждала като финансов рай. А тук най-често срещам някакви усмихнати хора на които усмивката е единственото богатство. И те ми изглеждат наистина щастливи.
И комшулука не познавам.
Под мене живее старица с две кучета. Пудел и вълчак. Живее сама и ми се струва, че не я посещава никой. Понякога говоря с нея. И тя се опитва да ме задържи в разговора. Нея поне я виждам, на останалите не знам и лицата.
Но преди две седмици, изненадващо някой ми почука на вратата. Не помня кога за последен път някой е почукал на вратата. Отварям и виждам две млади съседки. В пижами. Изглежда живеят заедно. Стоят объркано и питат дали имам някакъв инструмент за разбиване на врати.
- Заключихме се отвън, срамежливо казва Лиз.
Давам им кламер, кредитна карта, пробват и с моя ключ, всичко което са виждали по филмите. Но нищо не успява.
- Там откъдето съм хубавице, това се прави с железен лост, включвам се след двадесет минути неуспешни опити. Или се обадете на ключар. Ключарят ще ви вземе сто долара, но вратата ще ви остане читава. Моят лост не струва нищо, но ще имате следи от разбиване на вратата.
- Ако наистина можете, бихме пробвали с лоста, отговаря Дена, домакинката. Малко сме зле с парите.
Развълнуван заради възможността да помогна на който и да е бързо донасям лоста и вратата се отвори. Бравата е читава, вратата е отворена, а и следите от разбиването не са големи. Развълнувани са и благодарят.
- Девойки, елате, имам добра ракия? Това е едно екзотично питие от моя край. А и да си поговорим малко. Редно е, комшии сме вече две години, а не се познаваме...
- Благодаря, може би друг път. It was nice to meet you! - отговаря Дена и с широка изкуствена усмивка влизат в апартамента.
Във входа оставам сам с лоста и чука в ръцете.
Със самотата трябва вече веднъж да свикна, ако искам да живея като целия нормален свят.
Автор: Предраг Рудович
