"Дали и за мен цял живот "селяци" ще отреждат какво е добро, а какво не? Дали за тях вече предварително са резервирани скъпите автомобили и луксозните сепарета, а за останалия свят трамваи, автобуси и задимени кръчми с хвойна и лозя? Дали тази подялба е завършена, тате?", са въпросите, които Миа Бйелогърлич е поставила на баща си, славният сръбски актьор и режисьор Драган Бйелогърлич.
Тези въпроси са основа на текста, който Бйелогърлич написа за "Неделник" и сумира неговите впечатления за 2016 година. Текстът пренасяме в цялост.
Какво не можах да кажа на своята дъщеря
Годината, която остава зад нас е година в която ме напуснаха много близки хора. Ще я помня заради това, определено.
Покрай емоционалните белези, които сигурно дълго, дълго ще зарастват, остава запомнено и едно питане - на моята дъщеря - на което нямах отговор.
В постоянни настоявания да я убедя да опита да намери причина да остане да живее в Сърбия, в един от многобройните разговори, тя ми каза, че не я притеснява бедността и фактът, че Сърбия трудно някога ще бъде държава в която повечето ще могат да живеят нормално от своите доходи. Каза ми и че знае, че Княз Михайло никога няма да бъде като Кернтнер щрасе във Виена, Теразия кат Шанз-Елизе в Париж, и че за това не й пука. Хубави са и такива. Изговори много хубави неща за нас, за нашата земя и защо би обичала да живее точно тук, само едно нещо я мъчило...
Дали бедността задължително е следвана от примитивизъм? Дали всеобщата деградация на ценностите е неизбежна последица от икономическото изоставане? Дали тук винаги примитивните са "водили хорото", а достойните хора са се отдръпвали и опитвали да изградят свой алтернативен живот?
Преведено на езика на младите хора: "Дали и за мен цял живот "селяци" ще решават какво е добро и какво не? Дали за тях вече предварително са резервирани скъпите автомобили и луксозните сепарета, а за останалия свят трамваи, автобуси и задимени кръчми с хвойна и лозя? Дали тази подялба е завършена, тате?"
Всеки родител знае, че едно от най-тежките неща в живота е когато родното ви дете ви зададе въпрос на който нямате отговор.
Аз знам, че "световната подялба" в която на Сърбия се падна място на "евтина работна ръка" вече е направена. Знам и че това сега вече е реалност, която ще потрае. Онова което не знам е защо в тази подялба нямаме достатъчно мъдрост да запазим своето достойнство на съществуване. Защо в бедното общество най-бедните трябва да са професори, лекари, учени, хората на изкуството? Защо точно на тях, които са готови и в тези нещастни околности да работят и да създават микросвят, който дава надежда и подтик на поколението на моята дъщеря, се изпраща послание, че не са ни нужни.
Преведено на обичаен език: вероятно няма никога да направим "Мерцедес", нито "Армани", нито "Силициевата долина", но можем да имаме върховен театър (защото вече е отличен), простор върховни лекари (и тях ги имаме) да лекуват хората в достъпни условия, да поддържаме домашните писатели (защото все още са най-четените), да продължим да правим добри филми и сериали (защото продължават да са най-гледани), а не на американските "С" продукции да предлагаме услуги, на учителите да върнем достойнството и вярата в образованието...
Паметта ме, за момент, връща във времето на Съветския съюз, когато народът стоеше на опашка за храна, а Болшой театър е бил в световния връх, съветската кинематография е една от най-големите, съветските учени, писатели, професори, бедни, но граждани на Първия ред...
За всичко това не трябва много. Нито пари, нито воля. Знам.
Исках да кажа на своята дъщеря: Сърбия винаги е трябвало малко да бъде добра и достойна държава...
Но това малко често е било недостижимо...
Не й казах... Нямах сили...
