Патологията на тази нация е такава, че религиозно обожаваме победителите. Разбира се, само докато побеждават. Щом кариерата започва да запада, а това неминуемо се случва на всеки, от радостна фигура, много бързо се става предмет на амортизация и подигравки, защото както казва старата народна поговорка "на ранен вълк и заекът му замахва."
Нервира ме, че винаги се идентифицираме с чуждите успехи и ги присвояваме, а чуждите загуби използваме да сме лешояди. Презирам този сръбски маниер да удряш по някого (само) като падне. Ако имаш нещо (за) някого да кажеш, направи го когато е в най-доброто си издание, всичко останало е страхливо.
Вчера стана инцидент пред басейна "Мари Ленк" в Рио след завършека на мача по водна топка Сърбия - Австралия. Дача Икодинович се скара с управниците на Съюза по водна топка на Сърбия, защото трябваше да влиза контрабанда и без билети да подкрепя своята държава, защото от Съюза не са му вдигали телефона и не са искали да му осигурят билети да гледа мача. Мач на своята родина. Мач на своя национален отбор за който игра години наред и с него донесе безброй медали на този народ. Подобно нещо се случи и неотдавна, когато Дача не получи билети и за финала с черногорците.
Играеш 12 години за държавата и после някой не иска да вдигне слушалката като го потърсиш? Не вдигаш на един Данило Икодинович ЕЙ БРЕ! Какво знам... Сигурно е трябвало да играе 112 години за националния отбор да заслужи два билета за мач??
Но, ние сме известни по забравянето на своите най-големи асове. Вместо да ги вдигнем в небесата за следващите три възкресения, щом вече не са най-добрите в света - чао! Пак късмет ако само ги забравим, но не... Ние трябва да ги влачим в калта и да им разпорим утробата по жълтите вестници и текстове на кой му виси корема на плажа, на коя гърдата, чия девойка е бившата на някой друг, този повехнал, тази остаряла и така нататък. После се сещаме за тях евентуално като умрат и то с някой лицемерен текст за това колко тежко са живели и как държавата нищо не им е помогнала. Плюс, задължително някое сензационно заглавие от типа "НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ СЪПРУГА ПЛАКАЛА НА ПОГРЕБЕНИЕТО НА ДЕЦАТА (ФОТО) (ВИДЕО)" или нещо еднакво отвратително.
Как живеят нашите спортисти когато вече не са на върха на кариерата най-добре знаят те самите. Да погледнем как се отнасяме към някога най-добрите спортисти в света - Ана Иванович, Йелена Янкович, Ясна Шекарич, Драгутин Топич, Моника Селеш, Александър Шапич, Данило Икодинович.. Твърде малко е мястото да успеем да ги изброим всички...
Последният и може би най-тежък удар за нацията беше отпадането на БравоНоле в първия кръг. И, по стария добър сръбски обичай, тълпата започна своя така наречен "храчка фест", най-големият домашен фестивал със състезателен характер, където ние, стоката, се надпреварваме в плюенето по някой, който е изневерил на нашите очаквания, защото боже мой, всички съществуват само, за да изпълняват нашите очаквания, не? Е... не.
И Новак Джокович знае това. Нищо не сме му предложили като държава, а обираме всички негови успехи като свои. Върна ни с най-добрия възможен PR, който Сърбия някога е имала. Но, веднъж загубиш, веднага започват коментарите "па да, няма да се помъчи когато наградата е малка и когато трябва да играе за Сърбия, а не за себе си." А истината всъщност е, че Новак винаги е играл за Сърбия. И само за Сърбия. А ние сме го довели до ситуация той да се извинява на нас, защото не е изпълнил нашите очаквания. Да повторя, накарахме един Новак Джокович да се извини на всички нас, които ни попречи, че няма по-дълго да забавлява нашите мързеливи задници във фотьойлите.
Е, трябва да ни е срам.
Автор: Борис Триван
