Автомобили за олимпийските шампиони на Сърбия

Олимпийските шампиони Давор Щефанек и националният отбор по водна топка на Сърбия получиха от Фиат по един автомобил марка 500L, след спечелените златни медали от Игрите в Рио.

Директорката на Фиат за Сърбия, Силвия Вернети, връчи ключовете на бореца Щефанек и най-младия член на "делфините" Никола Якшич, който присъстваше на церемонията като представител на националния отбор по водна топка.

"Горди сме, че представляваме най-добрите спортисти на Сърбия. Честитя на целия олимпийски отбор за резултатите в Рио. Фиат се свързва с успешните спортисти и ни е драго, че сме част от всичко това", заяви Вернети в представителството на Фиат в Белград.

Генералният секретар на Олимпийския комитет на Сърбия Джордже Вишацки благодари на италианската компания Фиат за поддръжката.

"Голямо удоволствие е да съм тук, преди четири години започнахме сътрудничество. Въпреки че Фиат е чуждестранна фирма, всички в Сърбия я усещат като национална марка. Представили са ценности, които са ни близки до сърцето, а днешното събитие е корона на сътрудничеството. Фиат е истински приятел на сръбския спорт", сподели Вишацки.

Държавният секретар за спорта Предраг Перуничич оповести, че сръбските олимпийци са представили по достоен начин държавата на Олимпийските игри в Рио.

"Минава и тази спортна година и благодаря на всички сръбски олимпийци за участието в Рио, особено на спечелилите медали. Достойно представиха държавата и свикнахме с редицата им успехи. Вече започват подготовките за следващите Игри в Токио", заключи Перуничич.

На събитието присъстваха и националката на Сърбия Андреа Арсович, колоездачът Иван Стевич и работници от Фиат.

Уловиха пирани в Дойранското езеро

В Дойранското езеро в Македония са уловени червени пирани, потвърди Отделението за рибарство към Института за животновъдство към Университета "Кирил и Методий" в Скопие.

Институтът съобщава, че видът риба, който е уловен в Дойранското езеро, в местността "Ачикот", е червенокоремна пираня.

Телевизия Алстат М оповести, че експертите смятат, че няма място за паника, защото тези риби могат да нападнат само, ако се намират в големи пасажи от по няколкостотин екземпляра или ако някоя от тях се усеща заплашена, както и че не могат да преживеят зимата в това македонско езеро.

Градоначалникът на Дойран Борче Стамов съобщи, че пираните умишлено са хвърлени в езерото, за да се ощети туристическия сезон в този град.

"Някой цяло лято води хайка срещу Дойран, за да нанесе щети на туристическия сезон и местната власт", заяви Стамов.

Македонските медии разпространиха информация, че в Дойранското езеро са уловени две риби, които приличат на пирани и един рибар е загрижен.

Една от уловените риби е изпратена в Скопие за анализ, където е потвърдено, че става въпрос за червенокоремни пирани, а другата в Хидробиологическия завод в Охрид, който дал оценка, че става въпрос за "аквариумни риби приличащи на пирани".

За да се потвърди със сигурност, че в Дойранското езеро са хванати червенокоремни пирани (Pygocentrus), риби са изпратени за допълнителни анализи в сродни институти в Перу и Бразилия.

Случайна среща в пъкъла на фавелите

Проследяването на Олимпийските игри за хърватите е като старите боксови мачове за титлата. 15 нощи - 15 рунда. Десета нощ. Баскетбол. Трябва ми някакъв вазелин за тъмните петна под очите като в почивките между рундовете. Сега вече остават само най-яките. Богданович ни водеше към нова зора и сърбите, а тогава получих презокеанско обаждане...

"Какво за теб е по-голяма измама в историята на цивилизацията - Троянският кон или изчезването на Статуята на свободата?"

"Затрудняваш ме... откъде да знам, Киклопа за Нивес Целзиус (награда за хит на годината за книгата "Гола истина" през 2008 г - б.р.).", първото което ми дойде на ума.

"Можем и от тази страна да погледнем. Знаеш ли с кой гледам мача с Литва?", пита ме Саша.

"Дубравко Шименц? Той е навсякъде. Като Н`Голо Канте", опитах аз.

Последва миг пауза. Усетих и през слушалката, че се подготвя онзи шмекерски, самодоволен, бонвиван вокал. Картите все пак са в неговите ръце, на мен е да слушам.

"Ще ти разкажа една история...", подхвана пак интермецо и започна...

"Скитах се днес по прашните улици на Рио. Слушах шума на Божия град зад кулисите на бляскавите игри. Уморен от работа, през сламената шапка ме навигираше зенитът. Изгубих се по пътя към хотела. Сенките на етажите сиромашни къщички  даваха малко въздух. Звукът на удрянето на топка в бетон там е първото което чуваш когато се пробудиш сутрин. Погледите на малките къдрави мулати ми говореха, че тук съм непознат гост на тяхната забава. Зад електрическите стълбове, по които като лиани са омотани жиците за тока, стоеше надпис "Добре дошли във фавела Дона Марта". До надписа стоеше графит на Майкъл Джексън - They don't care about us. Такава архитектура още не бях виждал. Помислих си - Вир за тук е Амстердам. Това Бандич и Кикаш не биха могли заедно да легализират за два мандата", слушах го и визуализирах хълмист бетонов възел, каменни блокове с нужници, които наричат домове и босоноги сиромаси, които немили недраги гонят гумена топка.

"Цедеше се от мен. Видях някакво кафене и седнах на бара."

"Сервеса пор фавор. Опитах се на испански. Разбра ме. Погледна ме, достатъчно дълго, усмихна ми се и вероятно си помисли "какво прави тук чужденец". Бразилско пиво и балканско гърло. Има и по-добри комбинации, но жаждата беше твърде голяма. Сламена тераса, дървен бар и няколко маси. Мустакат домакин в риза с компания на няколко маси разстояние, въртеше програмите на телевизора и остави баскетбола. А тогава се чу мърморене...", това беше уводът за онова което се случило в скромното кафене във фавелата "Дона Марта".

"Столовете започнаха да се отдръпват, децата крещят, а мустакатият собственик разшири ръце повече от статуята на Исус и гласно подвикна - амигооо", чух как дръпна една глътка от нещо преди да ми разкрие идентичността на амигото. "Обръщам се летаргично полу ляво като Де Ниро в "Жега" и поглеждам новия гост около който се събра половин "Дона Марта". Видях му профила. Бял, нисичък, поло тениска с готини очила. Откроява се от местното население. Но нищо продължавам с пит... когато някой извика "О Грингооо". Обръщам се още веднъж и разбирам, че е ТОЙ! Марадона..."

"Аре бе, не казвай, че си видял Марадона?", питам невярващ.

"От Майданпек, брато, от Майданпек...", дяволито ми казва. Сега паузата за пръв път я направих аз...

"О Грингооооо", продължих сам гласно и погледнах изумен в плаката на Адриано в стаята.

"Бога ми. Амиго беше Рамбо...", футболните богове в този ден бяха пратили една икона, знаехме това и двамата.

Отишъл при него и му се представил.

"И ?", питам.

"Аз дума, той дума...", отговаря Саша.

"Каза, че е тук на представление на лятната програма на артистичната група "Nos de morro" (Ние от фавелите) като специален гост. Радват му се с удивени погледи, защитен от футболната поетика, която е подарил на Бразилия", разказва опияненият Лугонйич.

Когато погледнете в дебелите бразилски футболни кадастри под частта - О Гринго Рамбо пише следното:

Име и презиме: Деян О Гринго Рамбо Марадона от Майданпек Петкович

Клубове: Раднички Ниш, Цървена звезда, Реал Мадрид, Витория, Вашко Да Гама, Флуминензе, Сантос, Атлетико Минейро, Фламенго и останалите нямат значение

Статус: Бог.

Професионална оценка: Най-високата. Десетка.

Сръбското момче от Ипанема подхлъзна на леда ескимосите. Точно така. Докато всички плават от Южна Америка и Балканите към Западна Европа, той насочи платната си в обратната посока. Само аматьорите плават по вълните. Големите играчи ги разбиват. Единственият европейски играч освен Еузебио (роден в Африка - б.р.) и Бекенбауер, който е в Музея на славата на бразилския футбол. Общество което кани редки на масата си. В Дона Марта Лугонйич е бил като ходеща мишена, но Рамбо... Той е там като Карлос Тевес в лошата четвърт на Фуерте Ел Апаче в Буенос Айрес. Недосегаем. Човек чийто отпечатъци на стъпалата красят Маракана, човек чийто футболен живот е описан в документални филми.

"Ако Сърбия има 22 играчи по-качествени от Деян Рамбо Петкович, то първенството е тяхно", пишеха бразилските журналисти преди Световното първенство през 2010 г в ЮАР. Петкович тогава вече е на 38 години и на крилете на него и Адриано Фламенго стана шампион на Бразилия.

И докато в ритъма на Рамбо се играеше самба в земята на нашите съседи беше забравен. Няколко пъти беше в най-добрата единадесеторка на бразилското първенство, но за националния си отбор игра общо шест пъти.

"И да. Сетих се. Онова кафене в което поръчахме две повече се нарича Магелан. Знаково нали?", завърши Саша. И още как. От Мала Маракана до Маракана, на терасата на великия мореплавател е пил бира с футболния Магелан...

Автори: Владо Бобан и Саша Лугонийч

Планинарка на 97!

Учителка в пенсия и член на Планинарския съюз "Железничар" Йелена Минорди (97) от Ниш неотдавна участва в традиционното изкачване на планинари на върха Църноок край Босилеград, а планира в края на септември да участва в похода на Оштра чука до Сокобаня.

Минорди е на 97 години, а с планинарство се занимава от шест десетилетия през които е участвала в повече от сто планинарски акции - качила е Монблан, Гран Парадизо и редица други върхове из Европа и бивша СФРЮ, тичала е и в маратона във Фрушка гора дълъг 60 км.

"Заобичах планинарството, работейки в училище със скаути. Освежавам се като ида в планината. На открито човек се чувства дивно, животът му се удължава, всеки поход удължава живота с година", заявява възрастната госпожа.

Въпреки че не е в най-доброто си здраве, Йелена Минорди използва всяка възможност със сина си Слободан (69), физиотерапевт в пенсия, отива в някоя планина в юга на Сърбия.

"Особено обичам Радан планина, това е една така жива планина и тази вода, която жабури при воденицата така очарова и освежава", споделя Минорди.

За да е в добра кондиция, тя всекидневно ходи най-малко един час и казва на всички, че контактът с природата и физическата активност са ключ към дълъг живот.

"Младите трябва да се присъединяват към планинарите вместо да седят в кафенетата. Биха се сдружили с връстници, а освен това ще се възобновят и ще дадат почивка на мозъка си от всекидневните грижи и проблеми", заръчва Йелена Минорди.

Тя изтъква, че ще участва в планинарски акции "докато я държат краката", макар че това вече не е толкова лесно.

Някога, по нейните думи, планинарите са имали големи отстъпки за возене в железницата и автобусите така че можели да пътуват навсякъде по света където поискат. 

Избраха Джокович за президент на Съвета на играчите

Най-добрият тенисист в света Новак Джокович е избран за нов президент на Съвета на играчите, обяви АТП на официалния си профил в Туитър.

АТП не дава повече информация, освен че Новак Джокович е избран за нов президент на Съвета на играчите, докато за вицепрезидент е избран южноафриканецът Кевин Андерсон.

Това е още едно признание за най-добрия тенисист в света Новак Джокович и още един показател колко го ценят самите играчи.

Ноле в понеделник започва защита на титлата си в последния турнир от Големия шлем за сезона - Откритото първенство на САЩ.

Сръбско баскетболно гробище: Ако бяхме истинска държава на баскетбола нямаше да закриваме клубове, които са раждали шампиони

Държавата не би трябвало да финансира спорта, но от държавата зависи да осигури законови регулации за нормално провеждане на приватизация.

Сърбия - страна на баскетбола... израз с когото често си служим. Създаден е в края на ХХ век, когато нашите национали бяха страх и трепет за цялата планета и когато балконът на парламента беше резервиран само за тях, а цялата нация в тях виждаше своите герои и в техните успехи търсеше бягство от уморяващата реалност.

Но, не сме страна на баскетбола. Ние сме само държава, която обича играта под обръчите, в която терените за баскет са запазен знак на всеки край (разбира се Нови Белград доминира), в която забивките на Данилович през Сабонис и онази тройка на Сале Джорджевич са важни исторически моменти, в която Милош Теодосич е повод за започване на бизнес (всички сте видели тениските "Могао сам да jебем, али нисам Тео" ("Можех да еба, но не исках" - заигравка с думите б.р.) с образа на нашия капитан), в която победата над хърватите се подразбира, в която и победа над американците се подразбира... но не сме страна на баскетбола.

Защото ако сме - не биха ни умирали клубове, които са раждали шампиони.

Последният в редицата е примерът Войводина, който през новия сезон няма да участва в нито един турнир, заради финансов недоимък, което означава че клубът престава да съществува.

Същата онази Войводина, за която някога са играли тазгодишните носители на сребро в Рио, Никола Йокич и Никола Калинич, а от пейката ги водеше Мирослав Мута Николич, същата онази Войводина за която са играли Златко Болич, Миленко Тепич, Милан Гурович, Милан Дозет, Деян Радонич...

За да бъде още по-лошо - то не е единствен Войводина пред пропастта. Изненадани сте? Това е Войводина Сърбиягаз, която е създадена през 2000 година, а онзи стар великан от Нови Сад... него отдавна го няма в елитното общество на сръбския баскетбол.

Той в първа лига не е играл още от сезон 1997/1998 г, а някога треньор на този клуб е бил и Душан Ивкович, който с Воша е играл и за Купа Радивойе Корач (европейски турнир). Непосредствено преди последния сезон в първа лига, клубът е слят с още един клуб, който е играл значителна роля в югославския/сръбския баскетбол.

Това е БК БФК Беочин, отбор, който през сезон 1995/1996 имаше 2:0 срещу Партизан във финалния плейоф, под ръководството на Мирослав Мута Николич. С този клуб са свързани имена като Миленко Топич, Владимир Кузманович и Александър Смилянич, но отново недостигът на пари е с решаваща роля.

Оставаме във Войводина (не в клуба, а в региона). Сещате ли се за ТГ Боровица от Рума? Ако се сещате, вероятно за това име не сте чували доста, доста дълго, а става въпрос за клуб, който през сезон 1994/1995 игра финален плейоф срещу Партизан и изгуби, а в регулярния сезон имаше резултат 21-7 и беше по-добре класиран от Цървена звезда.

Предвождан от Желко Лукаич, отбор съставен от асове като Зоран Сретенович, Владимир Драгутинович, Владан Джокич... можеше да се бори с който и да е съперник.

Днес... разбира се не съществува, а можете само да предположите каква е причината за това. Ентусиазмът на хората, които обичат баскетбола се изгуби, а локалните и държавните власти нямаха слух да помогнат.

А какво да кажем за БК Хемофарм (сегашният БК Вършац)? Какво да кажем за клуб в който са играли Бобан Мариянович, Милан Мачван, Стефан Маркович... какво да кажем за клуб, който се бореше с Партизан в навечерието на най-голямата доминация на черно-белите. Какво да кажем за клуб, който е играл полуфинал в Купа УЛЕБ (сегашната Еврокупа) и финали във ФИБА Евролига, а сега играе само в домашната Супер лига, без никаква надежда, че го очакват по-добри дни.

От момента, в който фармацевтичната компания се отдръпна от мястото на генерален спонсор, клубът нямаше кой да го спонсорира.

Историята за клубовете от севера, завършваме с историята за Пролетер от Зренянин, клубът, който през 1956 година спечели първенството на Югославия, а и от когото излезе едно от най-големите имена на нашия баскетбол - Деян Бодирога, днес е само участник в ниските рангове.

Имаше няколко опита Зренянин отново да се оживи като баскетболен център, но всички бяха кратки поемания на дъх.

Отборът, който спечели титлата през 1956 година:

Състав: Вилмош Лочи, Лайош Енглер, Душан Радойчич, Любомир Катич, Милутин Миня, Ференц Курц, Ласло Рошивал, Александър Торнянски, Йован Кифер, Джура Бйелис, Бранимир Липовчевич, Анте Шепаревич, Павле Скобрин, Мирослав Милосавлйевич, Митар Сушич и Лайош Шифлиш

Треньор: Войислав Станков

Преместваме се малко по на юг, в сръбската столица с историята за Раднички от Червен кръст, клуб който по много начини беляза една епоха в ХХ век.

Не са най-големите неща, които Раднички има титлата за шампион на Югославия или полуфинали за Купата на европейските шампиони, а имената, които са били свързани с него и то не само в света на спорта. Дом на спортното общество Раднички бил място където се събирали Ранко Жеравица, Душан Ивкович, Сречко Ярич, Зоран Радмилович, Драган Николич... които са прекарали младостта си в този клуб, занимавайки се със спорт, гледайки филми в които играе Джон Уейн в лятното киното и наслаждавайки се на добър баскетбол.

Болно е да се пише за това, че такава институция е изчезнала, и днес от всичко е останало само името и спомените за хубавите времена. Прераждането на клуба започна в първите години на ХХІ век, а опитът за завръщане на голямата сцена във второто десетилетие на новото хилядолетие завърши с излизане от първенството заради недостиг на финанси.

Можем само да се надяваме, че същата съдба няма да дочака и ОБК Београд, който все още успява някак да диша и да намира финансови средства да играе в Баскетболната лига на Сърбия. Клуб, който в своята история има четири титли шампион на Югославия и 3 Купи плюс полуфинали в Купа Европа, изпадна до там едва да преживява. Какво би казал за това покойният Радивойе Корач или професор Александър Аца Николич, или легендарният Бора Станкович или големия Богдан Танйевич, които са най-заслужили за славните години на синьо-белите.

Срамно е, че такъв клуб изпадна до там, че в приятелски мач да губи с 51 разлика от Партизан и само да се чака неговото пълно пропадане.

А някой помни ли БК Беопетрол? Клубът, който много пъти си променяше името (Нови Београд, IMT, Инфос RTM, Беопетрол, Атлас), е закрит през 2006 година, когато продаде А лиценза и оттогава престана да се състезава.

Става въпрос за още един клуб с който са свързани големи баскетболни имена като Зоран Моке Славнич, Горан Гърбович, Душан Шакота, Александър Джикич, Душан Кецман...

Интересно е, че с изчезването на този клуб, Нови Белград почти остана без нито един баскетболен клуб, а неотдавна за този проблем говори и Александър Джикич, казвайки че не е нормално община, която има над 200 000 жители да няма нито един клуб.

Продължаваме на юг и стигаме до Крагуевац и говорим за Раднички. Клуб, който е създаден под името Кондвик във Вършац, а от 2009 година е преселен в сърцето на Шумадия и промени името на Раднички.

През следващите пет години играе много важна роля и в Адриатическата и в Баскетболната лига на Сърбия, а трябва и да се напомнят солидните изяви в Еврокупата.

Все пак, внезапните проекти в Сърбия не се задържат. Заради финансови проблеми клубът обяви, че през сезон 2014/2015 г няма да участва в нито един турнир.

Достатъчно е само да кажем, че Раднички е дал трима играчи, които тази година взеха сребро в Рио - Никола Калинич, Стефан Йович и Стефан Бирчевич, а от пейката ги водеше Мирослав Мута Николич, помощникът на Александър Джорджевич.

Продължаваме нататък и стигаме до Чачак. Ех, какъв баскетбол се играеше някога в Чачак, а днес Борац е само обикновен участник в Баскетболната лига на Сърбия.

А някои от най-големите имена в югославския и световен баскетбол са носили екипа на Борац. Радмило Мишович, Драган Кичанович, Желко Обрадович, Харис Бъркич, Горан Гърбович, Мирослав Радошевич... не трябва да се изброява повече, защото няма да е честно да се пропусне някой.

Но централизацията на сръбския баскетбол и все по-малката мощ на клубовете оказаха влияние на това Борац отдавна да не бъде това което беше.

Следва Кральево. Когато говорим за този град, разбира се става въпрос за Слога!

Въпреки че този отбор никога не е бил в борбата за трофеи, срамно е, че клуб, който има голяма заслуга за създаването на Драган Тодорич, Владе Дивац, Ненад Кръстич, днес едва преживява.

Има още такива клубове. Трябва да се спомене и Здравлье от Лесковац, който в момента се състезава във втора лига, както и Ергоном от същия град, а и съименникът му от Ниш.

Всички тези са клубове, които някога са били значителни имена в югославския и сръбския баскетбол, а днес едва преживяват, ако вече не са умрели.

Най-добрите показатели за състоянието на сръбския баскетбол е фактът, че играчите на Смедерево едва отпътуваха за Купа Радивойе Корач тази година.

- Ние пет години играем в БЛС и никога не сме вечеряли след гостуване, а носим по два сандвича, по един за двете посоки. Нямаме доктор, иконом, физиотерапевт, кондиционен треньор, тръгваме в деня на мача с автомобили, връщаме се след мача, на по-далечните гостувания взимаме под наем бус, който до най-далечната точка - Суботица, ни струва 37 000 динара, защото нямаме 90 000 за автобус - заяви тогава треньорът на този клуб, Зоран Тодорович.

До какви заключения се стига накрая? Много са, но едно е най-важното!

Системно влагане в спорта не съществува! Неотдавна завършилите Олимпийски игри задвижиха тази тема, но конструктивни дебати нямаше.

Докато някои наши спортисти (преди всичко Андрия Прлаинович) говореха за това, че е огромен проблем, че държавата не подкрепя клубния спорт в Сърбия, политиците се впуснаха в информации за това колко пари са похарчени за Игрите и кои спортисти колко пари са получили. Това в тази ситуация няма значение!

Професионалният спорт отдавна не е клон в който държавата трябва да влага. Но, тук идваме до един друг проблем, за който се говори вече от известен период. Приватизация на спортните клубове!

При нас още не е приет закон по тази тема и до момента, в който това не се регулира, клубният спорт в Сърбия ще пропада... а случаите Войводина, Беопетрол и останалите все по-често ще се случват. Държавата не би трябвало да финансира спорта, но от държавата зависи да осигури законови регулации за нормално провеждане на приватизация.

Така че, политици, все пак е до вас! Искате ли най-сетне да отговорите на горчиви въпроси или ще продължите с демагогия да бягате от проблема? Ще се криете ли и занапред зад успехите на националния отбор по баскетбол или ще се осъзнаете и ще разберете в какви проблеми сме?

Драган Джилас завърши своята история с Баскетболния съюз на Сърбия и е факт, че реши много неща, особено около националните отбори, но най-големият проблем на сръбския баскетбол не е и докоснат.

Ще видим какво неговият наследник ще направи по този въпрос...

Автор: М. Ракович

Джокович: Щастлив съм, че бях част от такъв отбор

Най-добрият тенисист в света Новак Джокович оповести, че е много горд от успеха на сръбския олимпийски отбор в Рио и спечелените осем медала, и че е щастлив, че е бил част от такъв отбор.

"Драги колежки и колеги, донесохте ни много вълнения, щастие и вдъхновение всеки ден да работим още по-упорито и стойностно да осъществим своите мечти", написа Джокович на своя профил във фейсбук, по повод завръщането на олимпийците и медалистите в родината им.

"Благодаря, че ни показахте, че мечтите се сбъдват и че добрата житейска и спортна лекция се крие и в дните, когато резултатът не е на онова ниво което сме очаквали от себе си", пише Джокович.

"Щастлив съм, че бях част от такъв отбор. Честитя и голямо БРАВО на Тияна, Ивана, Давор, Марко и Миленко, ватерполистите, волейболистките, баскетболистите и баскетболистките", заключи тенисист номер едно в света.

Вицът е истина - пиян вози 17 човека в Застава

 
М.П. (41) от лазаревачкото село Шопич след сватбата на своя син побрал чак 17 гости в стара Застава 101 и тръгнал да ги развозва по домовете им, съобщава днес белградски вестник.

Полицията го спряла на пътя Вальево - Белград, в мястото Челия, и в пълен шок гледала как малката чета хора излиза от полуразпадналия се автомобил.

М.П. е бил пиян, а нямал и шофьорска книжка. Трябвало да плати глоба от 135 000 динара, но отказал, така се озовал във вальевския затвор.

Извор от разследването съобщава, че лайковачки полицаи видели как покрай тях преминава синя Застава 101 с отворен багажник от който стърчали деца.

"Полицаите са останали в шок когато са видели тази сцена. Веднага седнали в служебния автомобил и тръгнали след заставата... Когато ги спрели един по един пътниците излизат от автомобила, а между тях е имало и доста деца", допълва изворът.

Алкохолният тест на шофьора е измерил 1,58 промила в кръвта.

Невсекидневният инцидент се е случил през уикенда.

Белградският вестник съобщава, че такъв случай никога не е регистриран по пътищата на Сърбия.

Босненец блокира производството на Голф

 
Немският производител на автомобили Фолксваген се принуди да спре производството на легендарния Голф, а както пишат немските медии от компанията размислят как да получат недоставените части с конфискация.

Фолксваген е изправен пред нови проблеми заради прекъсването на производството на автомобилите Голф, защото компанията Превент от Волфсбург не доставя компоненти.

Такова решение на доставчика доведе до спирането на производството на марката Голф, но и удари около 25 000 работника, на които ще бъдат намалени работните часове.

Доставчиците на кожи и дамаски за седалки, както и скоростни кутии Кар трим и ЕС Гас са спрели доставките за Фолксваген.

Седмичникът Дер Шпигел в интернет изданието си пише, че става дума за два доставчика от групата на Превент, чийто собственик е познатият босненски предприемач Нияз Хастор.

Съдът наложи на Кар трим и ЕС Гас да продължат да снабдяват Фолксваген с дамаски за седалки и скоростни кутии, което ЕС Гас трябва да прави до февруари 2018 г.

Немският снабдител обжалва това решение, а съдът трябва да се произнесе по обжалването до края на август. Междувременно вървят интензивни преговори между Фолксваген и доставчика за възможно решение.

Във Фолксваген търсят и допълнителни правни мерки, включително и възможност до частите да се стигне с конфискация.

"В момента проверяваме всички правни средства как бихме могли да сложим край на прекъсването на доставки на части", заяви представител на немския автомобилен концерн.

Двете дъщерни фирми на група Превент - Кар трим и ЕС Аутомобилгас съобщиха, че не са виновни за скандала с Фолксваген, както и че са заинтересовани за договор.

"Ние продължаваме да искаме приятелско решение с Фолксваген и сме отворени за предложения", пише в съобщението на членовете на групата на Превент.

Доставчиците на Превент съобщават, че са принудени да спрат доставката на части заради това, че Фолксваген отказва да обсъди компенсации за съкращения заради разваляне на нов договор. Отказаният договор включва работа на стойност 500 милиона евро с Кар трим, чиято реализация трябвало да започне следващата година, разкрива особа запозната с работата на доставчиците.

Междувременно Фолксваген поиска наказание за доставчиците и възможност производителят на автомобили да конфискува авточастите във фабриката. Съдът има срок до следващата седмица да отговори на този иск на Фолксваген.

Бащата на хърватски боксьор: Еби им майката на политиците. Не давай на лешоядите да се снимат с теб

Бащата на хърватския боксьор Филип Хъргович, Петър поръча на сина си да не се снима с политици при завръщането си в Хърватия.

Хърватия спечели 10 медали, а Хъргович стигна до бронз.

"Горд съм с Филип. Няма да има никакво посрещане. Цяла Хърватия днес е източната част на града. Всички ние сме бедни. Все повече хора завършват така, по ринговете и свободните борби. Там където хората търсят нещо което никога няма да имат. Онези които са вътре са най-големите жертви", каза Петър Хъргович и продължи:

"Знаете ли как гледам на това? Изпълнява се химнът, вдига се знамето, политиците те посрещат и се снимат за своите потребности. И се продължава. Казах на Филип: еби им майката на всичките. Не им давай да се снимат с теб. Не защото той е някакво величие, а защото около него сега ще летят лешояди. Това е моето мнение".

Той изтъкна и защо е огорчен от политиците.

"Спортист се класира на Олимпийските игри, печели злато и държавата му дава 100 000 куни (26 121 лв). Депутат влиза в парламента, партията веднага му дава 180 000 куни, а той всеки месец взима по 20 000 куни плюс ползите. В един олимпийски цикъл депутатът взима богатство, а да не споменавам корупцията и всичко което се случва през неговия мандат. Спортистът от друга страна получава толкова, че да може да си изпере екипа като се върне от Игрите", изтъкна Хъргович.

България и Балканите на Олимпиадата в Рио

Лятната Олимпиада под №31 е в историята. Рио де Жанейро събра 11 544 от най-заслужилите спортисти, за да покажат какво могат. Видяхме колко са напреднали човешките възможности и технологии за последните четири години. Медалите са раздадени, сметките са направени, героите са уморени. Големите държави се премериха по бройката на благородните отличия, а по-бедните се бореха за няколко или поне за един. Не защото медалите са основното в принципите на олимпизма, а просто защото спортът е този социален феномен - да съпреживееш успехите и провалите. Хубаво е. Приятно е. Спор няма.

Балканите имаха своите представители и своите успехи.

С най-много медали приключи Хърватия - 10, следвана от Сърбия и Турция с по 8. В класирането по страни най-предното класиране е за хърватите - 17-о място, Гърция е на 26-о, а Сърбия на 32-о. Най-много спортисти на Игрите изпратиха сърбите - 104, турците - 103 и румънците - 98. Най-много спортисти с медали излъчи Сърбия с 54 - повече от 50% от цялата й делегация, като записа 100% рекорд в колективните спортове и четирите отбора се качиха на подиума на победителите. По този показател второто място е за хърватите с 24, а трети са румънците с 16. Четири държави от региона завършиха без отличия - Албания, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина. От общо 12-те държави (заедно с Косово) половината намериха място в Топ 50 на крайното класиране, а една дори проби в Топ 20. От страните спечелили медал за съжаление България е последна в региона, изоставайки дори зад дебютанта Косово, с един-единствен медал, но златен (54 място). Официалното класиране се изготвя първо по бройката златни медали, което дава шанс на държави дори с един-единствен цялостно да са пред други, които имат повече общо.

България беше представена от 50 спортисти, които се състезаваха в 15 вида спорт и се прибират с три медала - едно сребро на висок скок от Мирела Демирева и и два бронза - боркинята Елица Янкова, която първа взе отличие, а в последния ден и ансамбълът ни по художествена гимнастика в състав Михаела Маевска, Ренета Камберова, Цветелина Найденова, Християна Тодорова и Любомира Казанова.

Така от 50 спортисти с медал се окичиха общо седем - всичките дами! Медалите все пак се броят по спортове и са три срещу името на България в крайното класиране - а там сме на 65 място, което делим с Венецуела (с 88 спортисти).

Във високия скок записахме още един финал - на Тихомир Иванов. В бягането на 200 метра Ивет Лалова също бяга на финала. В художествената гимнастика при соловите изпълнения на финал ни представи Невяна Владинова. В борбата в битката за бронз достигнаха Николай Байряков и Владимир Дубов. Антоанета Бонева също достигна финал.

В крайна сметка 13 спортисти имаха възможността да останат сред най-добрите в своя спорт. По отношение на медалите Рио е по-успешна Олимпиада от Лондон, където завършихме с два медала. А колко са се подобрили условията през четирите години оттогава всеки да прецени сам.

Балканите в Олимпийските игри на Рио 2016

България - 50 спортисти - 15 спорта - 50 надпревари - 3 медала (общо 7 спортисти с медал)
1 сребърен, 2 бронзови, 65 място в крайното класиране (63 в Лондон 2012)

Албания - 6 спортисти - 3 спорта - 8 надпревари - 0 медала
не участва в класирането

Босна и Херцеговина - 11 спортисти - 5 спорта - 8 надпревари - 0 медала
не участва в класирането

Хърватия - 88 спортисти - 18 спорта - 59 надпревари - 10 медала (общо 24 спортисти с медал)
5 златни, 3 сребърни, 2 бронзови, 17 място в крайното класиране (25 в Лондон 2012)

Гърция - 93 спортисти - 19 спорта - 76 надпревари - 6 медала (общо 7 спортисти с медал)
3 златни, 1 сребърен, 2 бронзови, 26 място в крайното класиране (75 в Лондон 2012)

Косово - 8 спортисти - 5 спорта - 8 надпревари - 1 медал (общо един спортист с медал)
1 златен, 54 място в крайното класиране

Черна гора - 35 спортисти - 7 спорта - 9 надпревари - 0 медала
не участва в класирането (69 в Лондон 2012)

Румъния - 98 спортисти - 15 спорта - 67 надпревари - 5 медала (общо 16 спортисти с медал)
1 златен, 1 сребърен, 3 бронзови, 47 място в крайното класиране (27 в Лондон 2012)

Сърбия - 104 спортисти - 15 спорта - 57 надпревари - 8 медала (общо 54 спортисти с медал)
2 златни, 4 сребърни, 2 бронзови, 32 място в крайното класиране (43 в Лондон 2012)

Словения - 63 спортисти - 15 спорта - 51 надпревари - 4 медала (общо 4 спортисти с медал)
1 златен, 2 сребърни, 1 бронзов, 45 място в крайното класиране (43 в Лондон 2012)

Македония - 6 спортисти - 4 спорта - 6 надпревари - 0 медала
не участва в класирането

Турция - 103 спортисти - 21 спорта - 92 надпревари - 8 медала (общо 8 спортисти с медал)
1 златен, 3 сребърни, 4 бронзови, 41 място в крайното класиране (41 в Лондон 2012)

Игра за вечността

Тази традиция, тази любов, тази екзалтация, такъв източник на таланти, това освен Сърбия има само Америка. И затова това е единственият истински финал на Олимпийските игри - може да се случва на всеки 20 години, но това няма никакво значение, всички останали финали са само демонстративни борби, загрявания за онази истинската...

На никой от моите спътници, колеги пристигнали от всички краища на света, не беше ясно защо трябваше да намеря този паметник. Това е Атланта, казваха ми през тази есен на 2014 г, домът на Кока Кола, луди забавления, град в който винаги можеш да намериш отворен бар с девойки, които току що са завършили смяната си в Хутърс и са напълно готови да им платиш питие, защо да похарчиш един цял следобед в Олимпийския парк Centennial, в търсене на мрамор върху който са написани само някакви имена.

Не разбираха, разбира се, и не съм и опитвал да обяснявам какви са тези букви, изрязани в камъка под какъвто нашите на Балкана се погребват, и колко означаваха за един тринадесетгодишен цяло едно пълнолетие по-рано; за който и да е от тези земи Атланта никога няма да бъде града на Кока Кола, нито най-голямото летище в света, нито русокоси келнерки, които освен голямо меню ще предложат и деколте, само за гледане, или...

Атланта бяха безсънни нощи след една и преди още една война, когато само за кратко изглеждаше, че държавата ще стане нещо нормално; Атланта беше най-добрият мач на капитана Паспал и съжалението, че Зоран Савич седя на пейката, защото кой знае какво би се случило тогава. Зоран Савич, и по свидетелства на Александър Джорджевич, е бил победител над победителите...

Атланта е затишието в залата, че техният "Dream Team" не може да смачка някакви момчета със странни фамилии, които са някаква друга Югославия, макар че продължават да се казват Югославия, както това неумело, в черно-бели тонове, опитва на аудиторията да обясни коментаторът, не забравяйки да ни сложи в папката "bad guys" в последните балкански събития; Атланта е десет минути до края и пет разлика за САЩ, с Пипън и Пейтън, с Милър и Олайджуон, с Малоун и Стоктън...

"European Nightmare", белият отговор на "Отбора мечта", е роден в нощ пълна със зла кръв в Атина, когато гъркът беше брат както Каин е бил брат на Авел, но точно там, на тяхното бунище, на стотната годишнина на Олимпийските игри, отнета с долари от същата тази Атина, стана най-големият.

Намерих го в олимпийски парк, недалече от фонтаните, които правят пъстри снопове през водопади, беше октомври 2014 г, около месец след като наследниците на тези имена славно, юнашки, показно бяха победени във финала на Световното първенство от някакъв друг "Отбор мечта".

В Испания през септември 2014 г се роди още един отбор, който е кошмар за всички, които не са американци, и трябваше да разкажа това на буквите издялани на полирания мрамор. Бяха тук, един под друг, от Мирослав Берич до Миленко Топич - точно така, с плешива латиница, но добре - и беше символно, и така очаквано, да имат паметник в белия свят, а не в своя бял град.

За какво им е, все пак, кой може да ги забрави, чак и ако са минали двадесет години?

Често съм се и сам, публично и посредством трибуната си на журналист, питал защо в сградата на парламента, на митичния балкон, който винаги и изключително и природно принадлежи само на баскетболистите (от юлската лудница през 1995 г само го взимат назаем другите), защо там някъде където някога висеше петолъчката, която беше махната от кметът Зоран Джинджич, не стои баскетболна топка, единственият символ около който нацията може да се обедини, или защо някъде на летището не изпишат имената на основателите на нашата баскетболна нация - Аца Николич, Раша Шапер, Бора Станкович, Небойша Попович - и ние да имаме своя Mount Rushmore, а от друга страна, на Авала, и образите на Жеравица, Новосел, Ивкович и Боша Танйевич?

Сега знам, след още едни Олимпийски игри, след още една еуфория, преди финала на всички финали, че това би било излишно, че баскетболната топка и така живее в зениците на всеки от този народ, неуловима като падаща звезда, постоянна като комета, която се появява в редовни интервали.

Всички останали топки са за игра и спорт, чрез тази се живее, пати, празнува, подкрепя, плаче и гледа цял свят.

Макар че може второто предложение да мине: химнът на Сърбия в бъдеще да бъде три минути звукът, който топката прави като "цепне" мрежата от седем и половина метра, и видео клип с ръка, която остава във въздуха на Богдан Богданович или Милош Теодосич; нито един друг звук, това се видя през тези дни, не предизвиква такова възхищение в целия народ.

През 1996 г трябваше един друг да се щипем - сънуваме ли това? Какво се случва? Дали е възможно тези така да се бият с американците? - за нас още тогава, веднага след санкцията, всичко ни беше нормално в стил Николич.

През 2014 г, говорейки с паметника в Олимпийския парк в Атланта за това че "Сърбите са лудаци" в Испания, нямаше месец-два, играхме още един финал с американците, и ви се кълна, не беше това шумолене на фонтана, нито шепотът на падащите листа в Джорджия, кълна ви се, че тези букви ми отговориха:

"Горе главата, за бога. Сещаш ли се тази 1996? И колко бяхме горди, но тъжни, защото мислехме, че никога няма да ги победим? Че продължават да са недосегаеми, извънземни? А сещаш ли се после дойде 2002 г... Ще дойде, така, отново нашето, не се притеснявай. Това е игра за вечността, имай това винаги наум. Сега на Олимпийските игри, нека тези нови момчета направят същото което и ние, или нека се справят и по-добре от нас, защото по-лошо сигурно и не могат..."

Дали досега сме разбрали, тогава, че този наш баскетбол, покрай всички временни спадове, всъщност има история толкова славна, че се повтаря без значение от имената и фамилиите?

Сякаш не говорят всички тези дни за забивката на Радулица срещу хърватина, която много прилича на забивката на Данилович срещу един литовец? Сякаш не прилича онзи "дуел" на Бодирога с Реджи Милър за кърпата, на "удара", който Джон Стоктън, преди самия край на мача в Атланта, насочи към Саша Обрадович? Нима не прилича на този Саша Обрадович този понякога подценяван гений Стефан Маркович? Не е случайно това, това е продължителност от времето на онзи следвоенен квартет, през Данеу, Гордич, Корач, през Чосич, Сканси и Плечаш, до Моке, Киче и Прайе, и Дражен и Тони и Мирза, и Саша, Саша и Дивац, тази рецепта по-тайна и от онази за Кока Кола, чиято голяма сграда хвърля сянка над Олимпийския парк на който пише "Silver - YUG".

Тази традиция, тази любов, тази екзалтация, такъв източник на таланти, това освен Сърбия има само Америка. И затова това е единственият истински финал на Олимпийските игри - може да се случва на всеки 20 години, но това няма никакво значение, всички останали финали са само демонстративни борби, загрявания за онази истинската. Това е онзи, повтаряме се, "организиран хаос", който ще даде заглавието на плодотворната книга на Александър Милетич "Джаз баскет". Нито един друг спорт не позволява толкова да импровизирате, и затова народ, който вълшебно умее да свързва края, и да преживява без динар, и да се смее в бомбоубежища и да играе хоро на мостове, да краде фасоните, да бъде магьосник и фокусник и гамен и авантюрист, затова този народ се е свързал точно с баскета.

Тази импровизация се вижда в още един спорт: народ, който няма море, а няма и басейни, или няма топла вода, ако има басейн, е най-добрият в света и най-добрия за всички времена във водната топка, последният бастион на отбраната на рицарството и героизма в спорта (като не смятаме италианските съдии понякога?!), където побеждават наистина най-силните и най-подготвените, а не най-добре маркетингово опакованите...

И този Мирко Новосел, който тези дни подразни мнозина и когото "мразят" днешните хлапета, които нямат представа, че Новосел беше революционер без когото нямаше да има злато на Европейското първенство през 1973 г, нито преминаване на югославският баскетбол към модерност, която ще кулминира в края на осемдесетте и началото на деветдесетте, той е картината и възможността на нашия баскетбол. Той е наш, иска ли го или не, точно такъв какъвто е - дързък, безобразен, искрен и понякога твърде непоправим: да не е такъв, не би бил толкова велик. Да не е такъв, нямаше да стане югославска легенда. Няма да се отречем от Новосел, както не се отрекохме от нито един великан; само ще го, както е редно със старите, накараме да признае, че не е бил прав. Шумно, шмекерски, градски, спортно. Точно както селекционерът Александър Джорджевич направи с много "коментатори" и "специалисти", които само заради един играч го укоряваха в суета и му предвиждаха крах. Какво е един играч, за бога, за десетина, стотина, хиляди младежи под обръчите, с герба на гърдите и химна на устата?!

Защото когато играете срещу Сърбия в баскетбола, вие играете срещу всяка легенда, която роди откритието на един канадец, което се посади като семе в плодородната почва на Балканския полуостров.

Преди да се включат светлините в Кариока арена в неделя вечерта по нашето време, да означат началото на последното събитие на тези Олимпийски игри - ах, колко милиарди само NBC плати, за да излъчва в "прайм тайм" как "Team USA" дере което и да е жертвено агне!; и с какви спазми в стомаха техните мениджъри гледаха как Треньорът с голямо Т и човекът с голямо Ч, Сале Джорджевич се разправя с "бумърсите"! Първите редове ще бъдат заети, с духа и мислите, на мъртви и живи "дълги" сърби и югославяни, от доктор Николич до Ранко "Серафика", както го наричаха испанците, които обичат селекционера донесъл ни първата титла на света, почти колкото и ние, до онези имена от светинята в Атланта.

Преди първата топка да мине през обръча в директното предаване, той вече ще скърца от всички велики кошове, които са постигнали тези играчи и които са дирижирани от тези треньори. И разстоянието на Корач, и тройките на Сале срещу хърватите и литовците, и на Паспал във финала в Атланта, и вкарванията на Дражен, докато в единия ъгъл на залата Кича и Мока играят волейбол, а в другата Пино Джерджа и Иво Данеу се карат на кой от тях повече напомня Тео.

Това е нашият баскетбол в същността си, а когато за хиляден път унищожаваме хърватите с трудно събрана самоувереност в четвъртфиналите, а после газим Австралия в полуфинала (а бихме сгазили, още по-убедително, и миналогодишните длъжници литовците, само да са имали това нещастие да налетят на нас), когато селекционерът Саша Джорджевич надмине плеймейкъра Саша Джорджевич, това е само приложено изкуство.

Онова което шепне квадратът в Олимпийския парк, само ако умеете да чуете, това е една велика истина: само сърбите могат да дадат на себе си правото да са уверени в победа срещу Америка във финал на Олимпийски игри. Бил и този ентусиазъм лъжлив или не, дали е напълно безпочвен или не, наш е и имаме право на него, защото сме най-добрите от тази страна на "Голямата вада".

Най-добрите сме чак и в редките години и десетилетия когато не ни сияят медали около врата, а камо ли когато ни се кланя цялата планета и с трепет се пита "Ау, могат ли тези луди сърби наистина да направят това?"

О да, могат и още как, говори паметникът в Атланта, отеква залата в Индианополис, чува се топката, която се удря в таблото на терена между сградите в Белград, Нови Сад, Чачак, Вальево, Сомбор, Кральево...

Дали 2016? Или 2019, или 2020?

Напълно няма значение.

Това нашето е, всякак, игра за вечността.

Автор: Марко Прелевич

Балашевич към Саша Джорджевич: Щастливите вярват в приказки. Още по-щастливите участват в тях...

 
Известният текстописец Джордже Балашевич отправи послание към селекционера на мъжкия баскетболен отбор на Сърбия Александър Джорджевич преди финала довечера срещу САЩ в Олимпийските игри.

Въпреки че е загубил телефонния номер на Сале Балашевич успя да намери начин да му прати съобщението. От негово име го предаде дъщеря му Йелена Беба Балашевич, която чрез социалните мрежи изпрати посланието с надеждата да стигне до "орлите" в Рио.

"Джоле се нервира, че е изгубил номера на Саша Джорджевич, а има съобщение за него. Моят профил отдавна е станал "под наем" за останалите от семейството. Сигурна съм, че ако кача тук посланието на татко към Саша, някак ще стигне до него и момчетата навреме", пише в увода Беба.

В посланието Балашевич казва

"Драги мой Господине Джорджевич...

Колкото сме по-стари, и колкото повече следя, все повече усещам потребност да те нарека точно така?

Господине Джорджевич...

И, може би е най-добре да ти честитя преди дежурните критици да преформулират своите злобни нападки в хвалебствия, и преди освободени от физическо започнат да си ви присвояват и да ви повлекат по всякакви салони и приеми?

Така става...

Щастливите вярват в приказки. Още по-щастливите участват в тях...

Американците днес може и да вкарат някоя точка повече от нас, но и двамата отдавна знаем, че понякога победите не се четат на таблото?

Момчетата, които си събрал са тичали под дъгата по времето на твоята "тройка" в Истанбул, искайки мечтите им да се сбъднат, но от нощ на нощ се уверяваме, че очевидно са решили за всеки случай и сами малко да поработят над сбъдването на своите сънища?

Моля те, ако успееш, преди финала да им предадеш, че тук някои, които са побеждавали в много финали, много, много се гордеят с тях. Че в държава в която гордостта от години атрофира, далече над всички лаври, химни или знамена...

Това е четвърти подиум на победителите...

Прати ги, както вероятно си и планирал, да изиграят този мач като баскет с приятели между блоковете...

Това е, все пак, само игра.

А вие сте олимпийски шампиони, що се отнася до нас...

Много ви благодаря за това, твой Джоле, заедно с още двама Балашевич, без да помислям да изброя всички за които знам, че мислят като нас..."

Прлаинович: Тези медали не са производство на системата

 
Трофейният ватерполист след триумфа във финала говори за извънредната игра срещу Хърватия, прощаването с Никич и Гоцич, отношението към водната топка и спорта въобще...

Андрия Прлаинович (29) печели медали с "делфините" още от 2008 г и ще печели още, но триумфът над Хърватия във финала на Олимпийските игри в Рио може би завинаги ще остане върха на неговата и кариерата на всички останали национали на Сърбия.

След 11:4 във финала на Световното първенство миналата година, в Рио победиха с 11:7.

"Играхме извънредно умно. За един финал направихме много малко грешки. Бяхме добре подготвени, властваше позитивна енергия през последния ден и половина преди финала. Усещах, че сме готови за най-големия мач в нашите кариери. Останалото го видяхте. Това беше симфония във водата", заяви Прлаинович пред РТС.

От 2017 г "делфините" ще изглеждат по-различно отколкото сме свикнали.

"Това злато е короната на този състав, но голяма част от нас ще продължат да играят за националния отбор. Не съм аз този, който трябва да го каже, но Бобан (Никич, 33-годишен) и Жиле (Гоцич, 34) може би за последно играха за Сърбия и го направиха както през цялата си кариера - лъвски и майсторски. Може би те наклониха везните, заедно с Мандич и Бане (Митрович) на вратата. Жал ми е само, че Чук не можа да играе заради травма".

Запитан дали очаква тази титла да предизвика подобряване на статута на водната топка в Сърбия, даде брутално искрен отговор:

"Вие журналистите и медиите започнете свободно, още от утре. Знаете вие какво трябва, да не се разправяме ние спортистите с политиците и министрите. Тези осем-девет медала (на ОИ в Рио) не са производство на системни вложения. В Сърбия напрактика вече няма професионални клубове по водна топка, всички са пред закриване", припомни Андрия, победител в Шампионската лига с Партизан през 2011 г и с Цървена звезда през 2013 г, а след това член на италианския супер отбор Про Реко и унгарския Солнок.

Ваня Гърбич към волейболистките: Ръкопляскам ви на крака

 
Легендарният сръбски волейболист имаше думи за утеха за сребърните медалистки от Олимпиадата.

Славният Владимир Ваня Гърбич, сега вицепрезидент на Волейболния съюз на Сърбия, е одушевен от показаното от волейболистките в Рио.

Въпреки че не успяха да вземат златните медали, техният успех да достигнат до сребърните медали е истински подвиг.

- Драги девойки аз още стоя и аплодирам. За такъв резултат и такъв подвиг се изискват овации на крака. В такава конкуренция да победите европейските и световни шампиони до финала... шапка на земята. Знам... искахте повече.

- Това желание ви победи. А не Китай. Защото обичате своята родина и се борите така за нея. Никой не трябва да посмее за нещо да ви обвини. Аз съм много горд с вас. Това е феноменална година и 3 исторически успеха. Първо злато от Световната лига, първо сребро на Олимпиада и първи бронз в плажния волейбол. Какво е това... само последните 22 години - написа Гърбич в своя профил във фейсбук.

Когато легенда като Ваня Гърбич ти ръкопляска на крака - постижението автоматично е в графата златни.
 

Наистина спортна нация

 
За себе си казваме, че сме спортна нация и че спортът е нашата най-голяма емблема. Безброй пъти се е потвърдило, че това е така, а едно такова потвърждение стигна от Рио където вървят към края си Олимпийските игри.

Досега са спечелени четири медала, а са осигурени още два. Златен е Давор Щефанек, сребърна Тияна Богданович и каякарите двуместно Марко Томичевич и Миленко Зорич, а бронзова Ивана Шпанович. На подиума ще се качат и мъжкия отбор по водна топка и женския по волейбол, а какъв блясък ще имат медалите ще стане ясно след финалите.

И сега стигаме до същината на цялата история, а тя е, че тези шест медала са спечелени в шест спорта (борба, таекуондо, атлетика, каяк, волейбол и водна топка). Много близо до отличия са баскетболистките, които ще се борят за бронз, както и баскетболистите на които предстои полуфинал. Ако поне едните бъдат успешни, броят спортове ще се покачи на седем, а това за една малка държава като нашата е феноменален резултат.

В Бразилия показахме, че не сме талантливи само за един или два спорта, а за много повече. Прекъснати са много серии без медали, а най-впечатляваща е онази в атлетиката където отличие не сме имали пълни шест десетилетия. Борците и каякарите не са печелили от Лос Анджелис през 1984 година.

Сега още повече остава жал за по-слабите резултати на стрелците и плувеца Велимир Стьепанович от които с право се очакваха медали. Заради това на всички трябва да бъде ясно, че всяка банкнота вложена в тепих, татами, каски, лодка, топка, мрежа, басейн и атлетическа писта не е хвърлена на вятъра. Тя един ден със сигурност ще се възвърне.

Автор: Р. Джурович

Давор Щефанек - шампионският отговор на отписания борец

Роден е с бронхит, на девет години претърпя операции на двете очи, десет години пие лекарства за епилепсия, но не искаше да се откаже, разказва Дамир Щефанек.

Сръбският борец Давор Щефанек със спечелването на златен медал от Олимпийските игри в Рио де Жанейро стана истинска икона на сръбския спорт, но зад този голям успех се крие истински житейска драма, бъдещият олимпийски шампион повече от десетилетие боледува от епилепсия!

Баща му Дамир в интервю пред сръбска медия казва, че неговият син никакви здравословни проблеми, включително и епилепсията, не са могли да отклонят от мечтата му да спечели медал от Олимпийски игри, и това е най-доброто показно как трябва да се отнася върхов спортист.

- Давор вече от години има епилепсия и затова са известени всички надлежни институции. Заради това дори не получи стипендия, защото прецениха, че от него нищо няма да излезе, но той не пожела да се откаже. Беше при доктор и му беше казано, че може без проблеми да се занимава с борба. Знаете, епилепсията не е болест, това е състояние, и аз като треньор на всички свои ученици казвам, че такива неща не трябва да се крият и че без оглед на това могат да се занимават със спорт на най-високо ниво - казва бащата Дамир и продължава:

- Иначе, Давор е роден с бронхит, а на девет години претърпя операции и на двете очи. На едното имаше диоптер +9, а на другото +10. Все пак, със силата на волята и голям труд успя да превъзмогне всичко това и да стане световен и олимпийски шампион. Не знам дали съществува още някой медал, който може да спечели, може да отиде на Марс и да победи някого там.

Големият успех на своя син Дамир и съпругата му Джендика отпразнували с приятели и роднини в Суботица, а последиците са такива, че най-старият Щефанек вчера не е можел да говори.

- Не съм прегракнал, а ми се развали микрофона на телефона. Шегувам се, разбира се, че празнувахме, беше много весело, дойде Душан Свилар, който изпя няколко песни, а по време на празненството се обадихме на Дамир да му пренесем част от атмосферата и беше много щастлив - казва Дамир.

Празненството в семейната къща в Суботица продължила до зори, а съседите не скриха впечатленията си от първия медал на Сърбия в Рио.

Всъщност семейната къща на златния олимпиец има особена история.

- Тук преди нас е живял легендарният югославски боксьор Павле Шовянски. От години сме тук, така че може да се каже, че шампионският дух винаги присъства в този дом - разкри Дамир.

В стаята на златния олимпиец по полиците и стените, разбира се, висят медали от редица европейски и световни турнири, а в заделено пространство стои и снимка от ученическите години.

- Когато тръгваше за Рио ми каза, че ще се върне с медал. И то златен. Ето, наистина ще донесе това което е обещал - нетърпеливо го чака майка му, да прегърне своя син шампион.

Браво, майсторе!

От Ивана Шпанович за Ивана Шпанович

 
Самоуверено и амбициозно, в стила на истинска шампионка, Ивана Шпанович експресно си осигури своето място във финала на Олимпийските игри, и не крие, че се интересува от най-сияйния медал.

Най-упоритите нейни привърженици в родината й останаха до късно будни, за да изгледат нейния фантастичен скок от 6,87 метра още в първата серия.

Едно момиченце в Белград се събуди след пълноценен нощен сън и подкрепи пламенно европейската шампионка в скока на дължина.

Живеещите във Врачар сигурно са и чули как вика за Ивана, колкото я държи гърлото. В един момент майка й я пита:

- Коя е Ивана Шпанович?

- Ивана... аз!

Няма грешка - това е Ивана Шпанович, която на 30 октомври ще напълни три години. И да, обожава да гледа своята съименничка по първо име и фамилия и да я подкрепя.

Атлетката от Зренянин направи резултатен "бум" през 2013 година, когато спечели бронзов медал на Световното първенство в Москва.

Тогава Марина е в напреднала бременност, а с мъжа й Бобан още не са имали идея кое име да дадат на задаващото се момиченце.

- Очаквахме, че ще имаме син, така че не мислехме много за женски имена. Гледахме това Световно първенство, и Бобан ми каза: Ако Ивана вземе злато, тогава и тя ще се казва Ивана. Междувременно, като взе бронз, почти се отказахме - разказва майката Марина.

Още един глас се броял в избора на името на Ивана - нейният брат Урош, който тогава бил на четири години и запомнил предложението.

- Веднъж дойде до корема ми и започна да говори как вътре е Ивана. Тогава определено избрахме това име - разказва Марина.

А малката Ивана Шпанович доста напомня на шампионката от Зреняни - освен, че е неустоима, е пълна с енергия, непосредствена и обожава да говори. Но и да скача.

- Ако я питате какво най-много обича да прави, главно ще ви каже - да скача. Всъщност, винаги казва как Урош тича добре, а тя добре скача. Толкова обича, че трябваше да й махаме шевове от главата - през смях разказва мама Марина.

Ивана Шпанович (2) спечели сърцата ни. Надяваме се нейната сладка подкрепа да стигне и до Ивана Шпанович (23) в Рио де Жанейро и да й помогне в борбата за медал.

Силата да вярваш в себе си

 
Оправда епитета голям фаворит в класическия стил до 66 килограма, но Давор Щефанек обеща и мечта медала, далеч преди Олимпийските игри.

Само 8 седмици преди началото на турнира в Рио написа под снимка с медалите, които се раздават в Бразилия: "Аз искам, аз желая, аз мога".

Ja hocu ja zelim ja mogu ! 🇧🇷🇷🇸

Снимка, публикувана от Davor Stefanek (@davorstefanek) на %месец %-ден %година в %-часа:%минути%сутрин/вечер ST

Този статус тогава са му харесали само 148 човека. Днес празнуват милиони.

- Това което казвам, това и правя - заяви Давор Щефанек преди да излезе за финала.

Човек на думата си, наистина.
 

Който умее да обича, не трябва да прави нищо друго

Поет, писател, автор на афоризми, журналист в "Борба", редактор на "Пионерски новини", Студио Б, бил е хроникьор на сръбската столица и времената, в които е живял. Роден е на 29 ноември 1922 г, а е починал на 16 август 1984 г.

Бил е, както е казал Милан Витезович, феномен, с обикновено име и презиме, от което всичко необикновено се подразбира.

Заветът му за вечна любов и днес е отчетлив след четене на текстове на Радович, в които съветва младите за никъде да не бързат, разумно да харчат думите и усещанията, да не бъдат ревниви един към друг, а към своя брак.

Много от неговите афоризми се цитират всеки ден, а 32 години след неговата кончина ви припомняме какво е писал за чувствата и мъжко-женските отношения.

ЗА ЧУВСТВАТА

Тази сутрин един младеж в трамвая си загуби ума. Молим малката, луничава блондинка да му го върне. После може заедно да го използват.

Толкова е малко любовта между хората. Който умее да обича, не би трябвало нищо друго да прави.

Обичайте се и когато не сте заедно. Това е истинска любов. Който умее да обича само когато са заедно, той не поставя въпрос с кого е.

Дали любовта е болест? Да, но не заразна. Можете някого да целувате и целувате, но няма да го заразите с любов.

Будни са онези, които обичат, още спят онези, които са обичани.

Мъж е име за онзи, който някога ви е обичал. Жена е име за онази, която е обичала някой друг, но се е омъжила за вас.

Някой е измамил онзи когото обича с онзи с когото живее.

Лесно е да обичате онези, които не ви обичат. Опитайте веднъж да обичате онези, които ви обичат.

Недейте никого да обичате толкова, че той заради това да не обича вас.

Който е бил обичан, забравил е. Спомени имат само онези, които са обичали.

Недейте да бъдете себични. Поделете малко своите жени и мъже с онези, които ги нямат.

Недейте да се жените заради нощите. През нощите можете да спите. Търсете жена, която ще ви решава проблемите през деня.

ЗА ЖЕНИТЕ

Има жени, които обичат само своите мъже. Не са нищо особено тези мъже, но тези жени са.

Жената е като зима, има добри и лоши страни. Добрите страни се виждат, а лошите се усещат.

На жените е потребен малък знак, знамение, един миг, невидим детайл, ситен повод, а след това всичко правят сами: обичат, патят, надяват се и плачат.

Жената трябва да е жена нон-стоп, защото никога не се знае кога мъжете могат да станат мъжкари.

Не бягайте след жени, за да не се блъснете в тези, които бягат от тях.

Обърнете внимание на това как жената от сутринта тъжно и жалостно ви гледа... Сетете се кое е това, което имат всички други жени, а само вашата жена няма.

Ухажвайте малко своята жена - сякаш не ви е жена, сякаш не ви обича, сякаш има някой друг, сякаш може да избира. А жената не е неблагодарна. На това внимание, тя ще отговори с много добрина - сякаш ви обича, сякаш няма друг, сякаш не може да избира.

Не вярвайте на хубавите жени. Прекалено са хубави, за да са верни. Такъв е случаят и с умните мъже.

Жените обичат да обичат, а по-малко е важно кого ще обичат. Мъжете обичат да са обичани, но биха искали да избират кой ще ги обича.

Който е пръв на девойката, негова е девойката. Който е последен на девойката е негова жена.

Само страхливците обичат по няколко жени. Храбрите мъже се плашат от риска да обичат една жена.

Екипировката на румънските спортисти се разпада, президентът на ОК подаде оставка

Президентът на Румънския олимпийски комитет Алин Петраче съобщи, че след Игрите в Рио ще подаде оставка, поемайки по този начин отговорността за неадекватната екипировка на румънските спортисти за състезанията.

Олимпийците от Румъния, които досега записват най-слабите резултати в последните 60 години, имат сериозни проблеми с екипировката, като дрехите се стесняват след пране, падат им емблемите и надписите, а в няколко случая късите гащи оставиха на телата на състезателите петна от боя.

"Ще подам оставка след Игрите, за да не бъде пречка на разследването моята функция", заяви Петраче.

Румънската полиция веднага започна разследване на компанията от Букурещ, която е изработила екипите за Олимпийските игри в Рио.

Тази компания междувременно съобщи, че се съмнява, че става въпрос за "фалшифицирани" екипи.

До момента северните ни съседи имат четири медала - златен, сребърен и два бронзови, съответно във фехтовка отборно жени, тенис двойки мъже, осморка гребане жени и вдигане на тежести мъже до 85 кг.