Някогашни ученици в Първа Белградска гимназия отпразнуваха 45 години от завършването с любимата си учителка. За да видят Радмила Стошич някои са дошли чак от Африка, Канада... Смесили са се сълзи, усмивки, спомени и тъга.
"Когато излизах в пенсия, през далечната 1972 година, с намерение да се преселя при дъщеря ми във Франция, мислех, че вас, моите деца, последното поколение на което бях класен ръководител, няма да видя никога повече. Все пак, този момент дойде след точно 45 години. Родена още по времето на Първата Световна война, никога не съм се надявала, че ще живея толкова дълго, но ето ни тук където сме", заяви през сълзи Радмила Стошич (103 г), известна учителка по математика в Първа Белградска гимназия, когато на входа на това училище я дочакали учениците празнуващи 45 години от абитуриентския бал.
Събирането на випуск 72 било договорено точно на обяд, а приятели, от които някои не са се виждали и повече от три и половина десетилетия, все пак лесно разпознали един друг. За тази възможност, за да видят своята любима класна, дошли от всички страни на света, от Африка, Америка... Прегръдките траели дълго, а усмивките блестели на лицата. Видимо развълнувани, чакали да се появи Радмила, на която се удивлявали и която променила техните животи.
- Да доживея 45 години от завършването и при това да видя класната, която обожавахме, голямо щастие е за всички - разказва Йелена Живкович пред "Новости".
- Мислехме, че легендарната Радмила Стошич отдавна не е между нас. Случайно, преди няколко години докато гледахме мач на Новак Джокович, видяхме че една възрастна госпожа го помолила да я приеме. Тогава познахме нашата класна и решихме да я намерим, да влезем в контакт с нея и да я доведем на празненството за завършването. Благодарение на Джордже Конфорти, наш училищен приятел, който организира цялото това събитие от Канада, успяхме в това.
Възхита, сълзи, усмивки, спомени и тъга за старите времена се смесвали от минута на минута. Целували ръка на любимата класна, милвали я, бършели й сълзите. С остър дух и ум, тя при идването си веднага ги нахокала, че са с цигари в ръка.
- Всичко си спомня, чак и как ме е гонила по коридора на училището да ме бие. Когато преди няколко дни я чаках на летището когато пристигна с дъщеря си от Париж, ми разказа неща, които бях забравил. Бях й любимец, така че веднага ме разпозна - казва Джордже Конфорти.
Въпреки че почти година, чрез социалните мрежи, планирали това събиране, някои училищни приятели се видели и си проговорили за пръв път след повече от три десетилетия.
- Сега когато сме по-стари, ние които още сме в Белград, се събираме всяка или всяка втора година. Все пак, някои ги "убедихме" след дълги години да дойдат. Драгица Тодорович, само заради това, дойде от Гана до Сърбия. Заради класната дойдоха и Джордже и Дубравка от Канада. Жал ми е, че някои приятели не можаха да присъстват на това - разказва Михайло Репак.
В официалната зала на гимназията, Радмила Стошич полека викала учениците, четейки имената им от стария дневник. Дългогодишни приятели говорили за себе си и своя живот, шегували се един с друг.
След майтапите, празненството продължило в една столична кръчма. С питиета и храна, историите започнали да се редуват, а спомените да изплуват. Разговорът не е можел да мине и без старите училищни симпатии, както и без шеги с тези, които не искали да бягат от час.
- В нашия клас бяхме 24 девойки и само седем момчета - спомня си Лиляна Петрович.
- Всички бяхме задружни, единствени. Заедно бягахме от часове, но и заедно учехме. Помагали сме си и се защитавахме един друг. А нашата чудесна класна беше строга и справедлива. Познаваше добре всеки от нас, как живее и какви проблеми има. На учениците с лоши оценки даваше безплатно допълнително часове, защото смяташе, че това е неин дълг.
На всеки е останала в спомените и родителската среща, която Радмила свикала, защото нейният клас посещавал кръчмата "Шара".
Изразът: "Вашите деца пият и срамят това училище" и днес им предизвиква смях и сълзи. Това било само едно от нещата, които са преживели с легендараната учителка Стошич.
