Преди точно един век във Великобритания е публикувана интересната книга "Историята на един екип от Червения кръст в Сърбия". Написал я е доктор Джеймс Бери от Лондонската кралска болница, член на тамошното Кралско хирургическо дружество. Той отива в Сърбия, за да създаде една от редицата съюзнически болници през Първата Световна война, а през 1916 г публикува споменатата книга.
В нея една отделна част гласи "Сърбите, каквито ги опознахме ние".
- Онези, които никога преди не са влизали в Сърбия лесно могат да си създадат първо впечатление, което не е най-хубавото, нито за държавата, нито за хората, а първите впечатления трудно се променят. Тази глава е опит да се представи Сърбия и сърбите чрез техните истински стойности, без украсявания, но и без подценявания с лоши намерения - започва доктор Бери споменатата част от книгата.
Изтъква, че първоначално най-голям проблем му представлява езикът, който няма никаква връзка с онези от латински корени, но той най-напред научил една магия.
- Магическа дума е "добро" (добре - б.а.). Тя ни попълваше много дупки. С различен тон на изговаряне, може да бъде въпрос "Добре (си)?", можеше да бъде окуражаване "(Ще е) добре!", или похвала, "Добре (е)!".
Одушевен от фантастичните разлики на сръбските народни носии от място до място, с които могат в това модерно време да се позанимават и фолклористите, които, за съжаление, се държат само за един или два примера от историята, вместо да изследват цялата някогашна разноликост от село до село, доктор Бери съобщава:
- Искрено желание е всеки, който се радва на обръщането на Сърбия към Западна Европа по нейния път да съхрани недокосната красотата на дрехите на сръбските селяни.
Добър дял от неговата глава за сърбите все пак е посветен на характера им.
- Сърбия е интензивно демократично общество, в което голямата част просто обича обикновения си живот. В него богатството е много правилно разпределено... Имотният човек в Сърбия е, като англичанин от 17 век, горд със земята, която има, стоката (животните - б.а.), конете, впряговете и постройките, докато почти не съществува богаташка класа. Затова и няма голяма разлика между слоевете на обществото в Сърбия - пише той.
Тогава за пръв път и определя сръбското общество по неговите основни черти на отношение:
- Навсякъде в Сърбия можете да срещнете веселостта на хората, тяхното гостоприемство, патриотизъм, но и отлагане на работата за по-късно, както и даване на обещания без някакво определено голямо намерение да ги превърнат в дела. Ние, които сме били с този народ достатъчно дълго да усетим дълбината на душата му, можем само да го хвалим, защото сме намерили много заради което сме го заобичали - пише доктор Бери, добавяйки:
- Сръбските добродетели са неподатливи много пъти в тази война, но онази, която най-много се изтъкна е патриотизъм. Това качество е дълбоко вкоренено в Сърбия, какъвто изглежда е случаят във всички държави в които самата земя е делена от народа. Малки ферми с къщички издържат семейства, както в Сърбия, така и в Русия. Сърбите не говорят за своята държава като за "Света Сърбия", но имат към нея почти религиозно отношение. Те са единственият народ на Балканите, който диктува държавната политика, а този диктат е директно пропорционален на интензитета на техните задължения... Чак и когато се случи големият колапс през 1915 г, а страната е била намалена до хиляди бежанци, никой от полуизгладнелите жители и не помисли да се подпише мир с Австро-Унгария. Националната независимост е вродена в сърбите, както при италианците във времето на Гарибалди.
Английският доктор тогава специално обръща внимание на това как сърбите гледат на своите неприятели:
- Те мразят повече австроунгарците, отколкото турците, защото турците само са им чупили телата, а както казват, австроунгарците са им стягали душите. Що се отнася до противниците във войната, сърбите не се боят от никого. Чак и не смятат чуждите войници за достатъчно добри да издържат военен конфликт със сръбската войска, с изключение на това, че имат уважение към българската армия. Влизането на тези страни във войната остави голяма следа в нападнатата страна. Само, онова което е много интересно, сърбинът никога не хвали себе си. Той ще ви хвали национални герои, големи победи над Австро-Унгария, готовност на всички да се борят и да победят всичко живо, и немци, и австроунгарци, ако трябва и румънци, гърци и италианци, но никога, никога няма да хвали себе си, своята храброст, своето майсторство, или това как е получил рана. Сърбинът го интересува неговата държава, неговия народ, а скромността му е такава, че почти има враждебност към самия себе си. И, когато става дума за неприятели, сърбинът може да мрази Австро-Унгария заради онова което е направила, но не и индивид от Австро-Унгария. Освен това, войник от Австро-Унгария чак ще има и приятелско отношение в ръцете на обикновените сърби. Когато лежат в същите болници, няма да чуете свади. Обикновеният сръбски народ просто не мрази хората от други народи. Това можете да чуете само от някои официални и по-добре образовани хора, които се отдават на лични антипатии - пише доктор Бери.
В своето описване на Сърбия в Първата Световна война той изтъква, че не може да похвали как народът се отнася към кучетата, защото със свои колеги е виждал и как се рита куче или се замеря с камък, когато лае твърде много, но е имал и по-добри впечатления когато става дума за междучовешките отношения.
- Веднага след патриотизъм, сърбите имат доброта в сърцето. Това можете да видите в невероятното ползване на думата "брат". Това веднага ще ви каже и селянин, и който и да е друг. А брат ще нарекат и човек, който е донесъл болница през морето и минал две хиляди мили, а ще нарекат брат и чужденец, който са пленили във войната.
Доктор Джеймс Бери, който във Върнячка баня през 1915 г организирал болница със съпругата си Мей Диксън, с трима лекари, двадесет медицински сестри и трима фелдшери, писал и за неща, които не са му харесвали. Така разказва, че е чул човек, който на въпрос на английски медик "Дали би ударил жена?", седнал, размислил, и казал "Защо не... Разбира се, че бих, ако не направи това което съм й казал". Все пак, похвалил е много други неща идентифицирани в сръбския народ, като отсъствието на мъчение над заробените и - междуособното помагане.
"Когато сърбин отива на война, първият комшия помага на неговото семейство. Помага във всичко онова което жената и децата не биха могли сами. И, не иска нищо в замяна. За нас, англичаните, тяхното гостоприемство е било толкова разкошно, че усещахме и срам. Посещавате някоя ферма, а получавате подаръци във вид на ябълки, а и във вид на круши, и във вид на царевица. Щастливи сме когато сме успели да избягаме без да ни натоварят с всички млечни продукти, което не беше много лесно. Да не говоря сега за ракията... Всичко на всичко, дружелюбието беше невероятно. Сърбите са много обикновен, народ обърнат към себе си, много прекрасна природа. Напълно достатъчно мърляви, защото често се живее на земни подове, измъчени постоянно от туберкулоза, дифтерия, недостиг на вода и глисти в тази война, те са винаги много оживени. Винаги в светли цветове, с дива музика и просто атрактивната комбинация от своите добродетели и недостатъци. Освен това, никой нормален не смее да се усъмни в сръбския капацитет за организация и напредък, а има и универсалното желание за поправяне. Може много от техните жители още да не са грамотни, но никога не са отказали да гласуват за закон с който се влагат пари в обучение - пише, между останалото, доктор Бери, заключавайки главата за Сърбия и сърбите със следните думи:
- Когато това бъде възможно, ще стане минало и сръбската сиромашия и актуалния процес на еманципация след турското владение. Сърбите са народ с който приятелството е такова, че Великобритания няма за какво да се срамува - написал Джеймс Бери, който след Първата Световна война основал фонд, който е финансирал обучението на сръбски лекари в Англия.
