След няколко секунди се чу страшна експлозия, а силата на удара ме хвърли на няколко метра, паднах на пода в кухнята и кръвта започна да се лее по лицето ми - ето как някои от нас се сещат за бомбардировките.
Беше вечерта, някъде около 19:30 часа, когато тръгнах с тате да върна книги на Славия. Излязох от библиотеката и тогава за пръв път чух ОНЗИ звук - огласиха се сирените за въздушна опасност.
Погледнах в баща ми, който ме чакаше отпред, а в гърдите някак всичко ме стягаше, някакво ужасно усещане, и поисках да се върна вкъщи. Седнахме в автомобила и тръгнахме към Сараевската улица. Стигнахме за непълни пет минути. Изтичах в апартамента и веднага се пръснах в плач, търсих си обувките, докато ми се тресяха ръцете, исках да отида някъде да се скрия - и сама не знаех къде, но имах усещането, че не трябва да бъдем тук.
На този 24 март 1999 година не знаех какво точно се случва, защото тогава бях само на 10 години, но вече имах един лош опит с война - когато в началото на 90-те сме бягали от Хърватия, и това усещане за страх, никога няма да се махне от моите усещания.
Първата вечер, когато започна бомбардирането, родителите ми ме успокояваха, а ужасени комшии чукаха по нашите врати, обяснявайки, че нашите мазета са в хаос и не знаят какво да правят, къде да се скрият. Тогава започна да расте още по-голямо напрежение, а аз тичах из вкъщи с една обувка в ръка, докато вратата на апартамента ни беше широко отворена, за да избягам от него.
Тогава тате реши да не ходим никъде и да останем в апартамента, а аз започнах да плача. Пусна щорите на прозорците и каза: "Няма да умрем като плъхове в мазето". Тези негови думи също никога няма да забравя - в този момент за мене бяха, естествено - твърде страшни.
След първия ден, започна и истинската агония - първите прекъсвания на тока, нямаше училище, в което обожавах да ходя, няма излизане навън (моят най-голям кошмар - накажи ме както искаш, но само недей да ми забраняваш да излизам навън!), няма храна в магазините, и звуците на сирени...
Минаха няколко дни от началото на бомбардировките на НАТО, а бомби падаха по цяла Сърбия. Къде и какво през изминалата нощ са уцелили слушахме сутринта по новините, а когато спираше токът включвахме някой престар транзистор, който е бил на издихание.
Когато беше бомбардиран Генщаба, в нощта между 29 и 30 април, спомням си сякаш беше вчера, защото живеех веднага след улица Княз Милош. Тате отиде да разходи кучето, а аз останах в апартамента с мама и сестра ми, която тогава беше на пет години. Чух някакъв зловещ звук, ехтеше от всички страни, излязох на терасата да видя дали тате се връща, а в този момент, над моята Сараевска улица видях ракета и някаква червена светлина. След няколко секунди се чу страшна експлозия, а силата на удара ме хвърли на няколко метра, паднах на пода в кухнята и кръвта започна да се лее по лицето ми. От стаята чух как сестра ми плаче и врещи.
А след това последва моят най-голям страх. Знам, че бомбата падна на няколкостотин метра от нас и знам, че моят баща отиде да разходи кучето. Моите най-лоши пет минути в живота - не знаех дали са преживели, сърцето ми натежа, а тогава се чу звънецът на входната врата и това щастие никога няма да го забравя. През тази нощ, когато ситуацията се смири, излязохме пред сградата. По улицата се ширеше смрадта на бомби, облак прах беше покрил автомобилите, стъкла на всички страни, комшиите плачат и се хващат за главите.
Също така се сещам и когато беше бомбардирана сградата на Министерството на вътрешните работи при "Газеле", което е малко по-далече от моята сграда, но достатъчно близо да чуя страшната детонация. Сещам се и когато отведоха тате в полицейския участък, защото отишъл в магазина без лични документи, за да проверят дали не е "поставил локатори". Така са обяснили на моята майка когато отишла в полицейското управление и занесла неговата лична карта. Сещам се, че дойдоха вкъщи и само половин час по-късно беше уцелена сградата на МВР.
Седмици бях ужасена и уплашена, а от този мой страх, който започна на 24 март, се роди една идея. Въпреки че бях само на 10 години, реших всеки ден да купувам вестници. Когато ги донеса вкъщи първо ги прелиствам, а после ги давам на родителите ми да ги прочетат, а когато те завършат, пак ги взимам и се затварям в моята стая. Рязах всяка статия от вестниците, които се отнасяха за бомбардировките, рязах всички фотографии на всеки унищожен обект в Сърбия, събирах листовки, мишени, дори и камъни, които бяха паднали от сградите в моя край, и ги събирах в една голяма червена папка. Това правех ден след ден. Накрая на бомбардировките имах повече от 500 текста и фотографии на разрушената и бомбардирана Сърбия, разрушени мостове, болници, училища, пострадали хора... а бях само на 10 години.
Това са част от моите спомени за 1999 година. Минаха 17 години, но бомбардирането на НАТО никога няма да го забравя.
Много изгубиха членове на семействата си, приятели, роднини, мъже, жени, сестри, братя, деца, къщите, в които живееха, всичко. И затова, на всеки 24 март, се сещаме за всички трагично изгубени животи.
Въздушните нападения над СРЮ започнаха на днешния ден през 1999 година и траеха 11 седмици. В тях, по различни оценки, загинаха между 1200 и 2500 човека.
НАТО провеждаше нападенията над СРЮ от кораби в Адриатическо море, от четири въздухоплавателни бази в Италия, а в някои операции участваха и стратегически бомбардировачи, които излитаха от бази в Западна Европа и САЩ.
В бомбардирането, което продължи 78 дни, тежко са засегнати инфраструктурата, бизнес обекти, училища, здравни учреждения, медийни къщи, паметници на културата...
Автор: Лана Стошич
