Пред изборите в Босна и Херцеговина си струва да се разгледат основите на тринародната къща. Национално напомпани партии, всяка в своя племенен килер, отново искат да боядисат къщата само в своите цветове. Така е то когато основите зидат - разрушителите.
Тези хора казаха, че работят на основата на уважението на човешкото достойнство, свободи и равенство.
Па добавиха, че са предани на мира, правдата, толерантността и помирението.
Уверени са, че демократичните институции установяват мирни отношения.
Те изразиха желание да подобрят общото благосъстояние.
А какво ги ръководи? Нищо друго освен Хартата на Организацията на обединените нации.
За тях Босна и Херцеговина е една и единствена. За тях няма други свещени книги освен международното хуманитарно право.
Вдъхновени хора.
Какво ги е вдъхновило?
Общата декларация за човешките права!
Човек да поиска да срещне тези филантропи, тези наши Гандиевци. Рядко фин екип. Хуманисти до яйцата.
"Само...", явява се съвестта.
Само какво? "няма да търсиш косъм в яйцето? Който се ръководи от тези принципи е съюзник на всички босненски и херцеговски измъчени души?!
Само... все пак съществува уловка.
Тези принципи със своите подписи са поздравили и подкрепили хора, които са се казвали Слободан Милошевич, Франьо Туджман и Алия Изетбегович. А изрецитираната лирика на политически принципи е записана в преамбюла на Анекс 4 на Дейтънското споразумение, който в обществеността е по-малко познат като Устав (конституция) на Босна и Херцеговина.
Продължение на войната с мирни средства
С тежко сърце трябва да кажа, че принципите са толкова добри, че с тези тримата, а с тях почти никога и за нищо не съм бил съгласен, все пак бих се съгласил.
"Само", отново ще каже моята съвест.
Какво само? Сякаш не е по-важно какво се изговаря от това кой го изговаря? Това би могло да бъде така, ако тези тримата наистина мислеха това което подписваха. Обаче, тази хартия беше де факто капак на ковчега за стотици хиляди жертви, еднопосочен билет за милиони прогонени.
Сега, 23 години по-късно, би трябвало да бъде повече от очевидно поне това, че политическите биографии и истинските действия на подписалите дейтънската Конституция от началото са били в жесток сблъсък с всички принципи, които са парафирали в Дейтън, а в Париж официално подписали.
Добре, откакто съществуват преамбюли на документи, започвайки от Хамурапи преди повече от 3700 години па до днес, те са имали повече пропагандна отколкото задължаваща роля. Все пак, дейтънският цинизъм е, струва ми се, от специален сой. Тази пропаст между безсилния индивид и високите принципи, които уж го защитават, тази мрачна отдалеченост от една осакатена държава от равенства, братства и правди - това е истината на дейнтънските подписи.
Още по-просто казано: Не е ли точно това което тези фини хора не са подписали, но със сигурност са мислили и правили, и до ден днешен е по-силно от принципите записани в Анекс 4? Премълчаваният етно-фундаментализъм, антимодерната идеология на един лидер в една вяра в една държава, всъщност фашизоидна идеологическа веронаука от груб и брутален балкански тип, целият този редизайниран деветнадесетовековен идеен конгломерат, който доведе до войната, преживя в Дейтън козметична корекция. Освен това, никакви колективни психотерапии с истина, която през катарзис би довела до възможност тези хора да се приближат до своята човешка същност, едни към други, па така и лиричните принципи от Преамбюла, просто не ги е имало.
Дейтън, въпреки фините думи, означаваше продължение на войната с мирни средства. Някои наричат това "замръзнал конфликт" сякаш става дума за кисело мляко от хладилника.
Още в Преамбюла се вижда надмощието на колективната логика над автономията на индивида, тъй като първо се споменават "Бошняци, хървати и сърби като съставни народи", след това следват "останалите" и то в скоби, а чак тогава граждани. Тук Преамбюлът се приближава към тогавашната кървава реалност.
Национални боздугани
Това е един от отговорите защо пред урните духовното присъствие на Дейтънското споразумение е толкова силно, че гражданите главно избират най-големите национални боздугани, сякаш духовните ментори на тези репликанти - съдени и несъдени хагски обвиняеми - никога не са и умрели. В последния четвърт век племенно-конфедеративна концепция непрекъснато отново побеждава и така довежда до абсурд всеки универсален принцип.
Интересна е и трансформацията на възприемането на Споразумението. Първо мнозинството босненски сърби са го преживявали като дяволска работа. Във войната и след нея шовинистката политика на Сръбската демократична партия успя, къде с мило, къде със сила, да наложи своето виждане за страната с добър дял сръбски народ. А това виждане подразбираше подялбата на Босна и включване на спечелените територии във всякакво създаване на държава в която Белград би бил политически център.
Херцегбосненските хървати са преглътнали буцата на отказването от част от великодържавна хилядолетна мечта малко по-рано, когато с Вашингтонското споразумение реално са изгубили всякаква перспектива за институционализиране на етнически прочистената Херцег-Босна, макар че в Споразумението им е обещана конфедерация с Хърватия. В Дейтън тази "загуба" е имплицитно компенсирана с потвърждението на резултата от блицкрига в Крайина - съответно, ново етническо прочистване, което не се е наричало така, защото в отбранителна война, както знаем, няма престъпления.
А на бошняците е останало повече отколкото са държали по времето на войната продължила три години и половина, но много по-малко в сравнение с предвоенната 1991.
Патетичността на Клинтън и военната протеза
Циничното призоваване на абсолютните военачалници на всичките три народа към хуманистични принципи и човешки права беше вдъхновено - чети принудено - първо от потребата на тогавашния американски президент Клинтън в предстоящата предизборна кампания да представи успешна история вместо да гледа трупове по Си Ен Ен. А това е можел само така, в добрата американска традиция, с преамбюлна патетичност да скрие мрачните факти. Дейтънската конституция е списък от добри желания, лепенка за покриване на лошо зараснали рани. Хлабаво поставена протеза.
Сръбските политици, в Дейтън отдалечени от максималистичната великосръбска цел, реагираха с първоначално обструктивно поведение. Бошнячките политици искаха завръщането на прогонените бошняци, защото те бяха най-много, но за работата не се заеха с толкова ентусиазъм, когато ставаше дума за завръщане на избягалите сърби и хървати. Па мълчаливо се примиряваха с положението "който каквото взел - взел", затвърждавайки своята доминация там където са мнозинство.
На неудовлетвореността на херцегбосненските хървати в Мостар зъбите счупи опитният немски политик Ханс Кошник, когото в неговия пропаднал опит за реконструкция на мултиетническото ядро на града, оставиха точно западните сили, точно онези, които гарантираха Дейтънското споразумение.
Няколко висши представители размахваха боя със специални сили, па и това престана.
Дейтънската травма
Нещата напълно се обърнаха за тези 23 години. Сръбската властваща номенклатура в Босна и Херцеговина предвождана от Додик се кълне в изворния Дейтън. Защо? Защото той легализира Република Сръбска.
Бошняците искат да променят Дейтън главно в единността, а хърватите главно в посоката за трите етноса. Патова позиция, само с донякъде по-различни роли в сравнение с деветдесетте.
Родоначалниците на това положение са подписали текст в който се твърди, че те работят на основата на уважението човешкото достойнство, свободи и равноправие. А са оставили, всеки в съответствие с обема на своята мощ и цинизъм, държава в трайно посттравматично състояние.
Техните наследници внимателно се грижат и редовно обновяват военната травма, симулирайки терапевтично намерение.
Поред първите звучни думи на Преамбюла на моя екземпляр от Дейтънското споразумение, наследен от майка ми, намерих дописан от нейната ръка удивителен знак. Затова пиша този текст. Знам какво ми поръчва удивителният знак от Калесия: Свободата, равенството и солидарността трябват да бъдат по-силни от цинизма на подписалите. Въпреки всичко, боснохерцеговските граждани по тези принципи непрекъснато трябва да мерят колко са свои в Бихач, и в Томиславград и в Зворник. Или - в Сидни, Торонто, Кьолн.
На този текст, би казал един мой приятел, му липсва дълбока емпатия и истинско заключение - като deus ex machina трябва да се появи качествен окупатор, който би решил проблема и който всички заедно качествено биха мразили. До тогава си играем с лоша безкрайност.
Автор: Драгослав Дедович
