Това не е обичайна баскетболна история. Въпреки че започва със сръбския национален отбор по баскетбол. Не е дори и класическа спортна. Въпреки че нейното централно място заема фотография, която е направил член на треньорския щаб на националната селекция на Сърбия.
Един от помощниците на селекционера Александър Джорджевич в треньорския щаб на "орлите", Адам Таталович, по време на скорошна обиколка на сръбските манастири в близост до Студеница е забелязал необичайна сцена на регионалния път. Баир, а на него една инвалидна количка. В нея човек, когото по бърдото бута - щерката.
Адам Таталович не е точно обичаен баскетболен работник. Сръбски и не знае съвършено, защото е роден, отраснал и още живее в САЩ, но душата на сръбския народ познава по-добре от мнозина, които са в Сърбия от малки. В баскетбола е от студентските дни, помагал е на "плавите" в Индианаполис още като студент, обича да обикаля манастири, па чак и сам пътува по косовските пътища, учудвайки тамошните патрули със своята решителност. Но, тази ситуация - разплакала и него. И, да не удължаваме тази история, ще ви оставим на думите на Таталович, които се нижеха за сръбското издание "Блиц" на един дъх, когато го попитали за необичайната последователност на събитията за които разбрали след една негова публикация в Инстаграм:
"Обичайно бих взел три дни преди ФИБА квалификациите (за Световно първенство) да обиколя сам манастирите из Сърбия. Посетих Нови Пазар и манастир Сопочани, па се връщах в Белград. Когато минавах покрай Студеница, забелязах малка девойка как на пътя бута количка в която беше баща й. Това не е обичайна сцена, която виждате като отраствате в САЩ. Спрях колата и питах да им помогна, но този човек не пожела. Докато тръгвах, забелязах как кола и камиони минават по пътя с голяма скорост, а забелязвайки това, както и планинският терен, започнах да се питам колко ли е тежко всичко това за момиченцето, а и колко е опасно за двамата.
След три, четири километра, реших да обърна и да пробвам отново да им помогна. Питах ги на лош сръбски дали мога някак да им бъда от полза, а те ми казаха - че са наред. Изненадан, седнах пак в колата, фотографирах ги така, за своята душа, да ги запомня. Понякога фотографирам някои детайли, за да си спомням колко съм благословен, а и да покажа на себе си колко може да издържи човешкото същество в своето всекидневие. Като проведох доста време в Сърбия в последните няколко месеца, разбрах, че хората в нея имат много по-тежък живот отколкото ние, които сме отраснали в САЩ. И, точно заради това, човешкият дух в Сърбия, издръжливостта, решимостта и любовта, която хората имат един към друг, тук са много по-силни отколкото в САЩ. Илюстрация на това твърдение виждам всеки ден.
На следващия ден публикувах тази фотография в моя профил в Инстаграм, само с описание какво съм видял. Просто исках да покажа тази любов, между баща и дъщеря, а и да покажа на моите приятели в САЩ и остатъка от света какъв може да бъде животът в Сърбия. Много мислех за това семейство преди да публикувам фотографията. Не съм имал друго желание в този случай, освен хората да оставят някой коментар, евентуално "да харесат". А тогава моят приятел (Филип Филипи), който ръководи сръбската хуманитарна организация "28 юни", даде предложение: "Хайде да намерим това семейство и да му помогнем."
Бях много зает около подготовката на националния отбор и едва можех да помогна. Филип и неговият силен екип започнаха нещата, а с помощта на информационния портал на Студеница намериха семейството чрез техни познати. Интересно, първо не можехме да ги намерим, но скрит на фотографията беше знакът за километрите до Жиче. Извадих това разстояние и намерих малко село, Ушче, към което "28 юни" се отправи. Тамара Павлович, която много работи за тази организация в Белград, след това купи количка и други потребни неща с които е трябвало да се дооборудва. Събрахме над 7000 долара за цялата тази помощ, включително и това, че и "28 юни" събра дарения. Към всичко това, (селекционерът на нашия баскетболен национален отбор) Саша Джорджевич и (генералният секретар на Баскетболния съюз на Сърбия) Деян Томашевич, допринесоха БСС да помогне около транспорта, а и за някои дрехи за семейството. Всичко на всичко, това беше фантастичен колективен труд на ВСИЧКИ, които бяха включени. Бях много благодарен на приятелите и семейството от САЩ, които помогнаха, а мнозина от тях и не са сърби. Имам приятели в Далас Маверикс, Денвър Нъгетс, Хюстън Рокетс, Оклахома Сити Тъндър, Кливлънд Кавалиърс, университетите Хюстън и Мичигън, а и И Ес Пи Ен (водещият НБА журналист, Адриян Войнаровски, също така се включи в тази история, б.а.). А това са само хората от света на спорта, които се включиха в акцията.
Посещението на семейството беше изцяло идея на споменатата организация. Аз трябваше да се посветя на подготовките на националния отбор на Сърбия, а след това и на моето завръщане в САЩ. Филип помисли, че би било хубаво да се запознаят хората, които са помогнали с онези към които е отправена помощта. Тамара и аз отидохме и изненадахме семейството с количката и други неща за дома. Това беше трогателен момент, защото за мен беше важно да се запозная с хората от онази фотография. Живеят два километра нагоре от онова място на прашния път на което ги срещнах. Цялото това возене ми беше едно отваряне на очите. Никога не съм виждал къща на такова място, въпреки че, вероятно, съществуват стотици такива в сръбската селска среда, които са преживяли по няколко поколения. Добро е когато един "градски момък" като мен от САЩ види семейство, което живее от земята и любовта, и не много специално.
Разплаках се когато чух тяхната житейска история. Бащата е бил миньор двадесет години. Возил е своята щерка в училище, по онова бърдо, за да се върне после за съпругата си, за да отиде с нея в Студеница. Като млада двойка искали да отидат там, бил е празник. Котка изтичала на пътя... А той не искал да я убие. Завил рязко - и неговият живот се променил завинаги. Казват, че неговата дъщеря не е искала да хапне и залък докато са го оперирали, а след това (в следващите ден, два) докато се оправял от хирургическата намеса. Беше ми тъжно. Тук съм, с човек на моите години, който има жена и семейство за които се грижи, и тогава всичко това му е отнето когато кара дъщеря си на училище, а се връща за жена си да отидат в манастира. Колкото и остро да звучи, всичко това е част от живота, всички тези възходи и падения. Онова което е най-важно, това е, че това семейство и не търси, нито му е нужно, много освен любовта, която неговите членове имат един към друг. А и докато едва преживяват, с по-малко от сто евро месечно, изглежда имат всичко което им е необходимо.
Направихме всичко което можахме да им дадем подкрепа, да им подарим някои необходими прибори. Тази количка ще помогне на Р.Р. (Талатович не иска да разкрие публично името и фамилията на човека на когото е оказана помощ, само инициалите) да се движи по-лесно, а парите ще помогнат на неговата дъщеря да получи своя стая, каквато и заслужава, както и да поправят колата. Когато само погледна този маршрут, който тя минава всеки ден, нагоре и надолу по планината, не мога и да разбера как това малко момиче и нейните братя минават всичко това пеша до училище всеки ден. А ходят точно така, пеша, всекидневно, надолу до школото, а тогава нагоре до вкъщи, без значение дали вали дъжд, сняг или е слънчево време. Момичето излиза от къщата в шест сутринта, за да стигне в училището. Мисля сега за моите роднини в САЩ и се сещам как училищният автобус ги взима на метър, два от тяхната къща...
По някакъв начин, много спечелих от това преживяване с Р. Р. и неговото семейство. Вярвам, че наистина е важно човек да бъде наясно колко е благословен само, без оглед на това кой е, къде се намира на планетата и какво му се случва. Всички ние имаме някакви свои проблеми и плаването през живота е предизвикателство където и да живеете. Затова мисля, че "28 юни" заслужава повече публичност, защото те правят такива неща всекидневно. За мен това беше само еднократен акт на помощ, но събитие което ще нося в себе си цял живот. Наистина не съм организирал фанфари и камери, защото не съм направил това, за да привлека внимание към себе си. Това беше само едно показване на добра воля, малко човещина. А ако някой чуе или прочете тази история, може би някой ще подаде ръка на онези на които им е нужна помощ, било то дали е непознат когото срещне, или обичан член на семейството. Р. Р. ми каза, че обича с дъщерята - да планинарства, често да ходят за риба, но никой никога не е спирал заради тях до онзи ден в който аз го направих. Отговорих му, че животът сега е такъв, виждаме различни неща всекидневно и просто ги приемаме "като даденост". Всъщност, обърнах се към един богат човек от Сърбия да помогне по целия този повод, а тази особа ми каза "Адаме, има стотици семейства като това в Сърбия." Тази особа - не дари и динар. Много средства дойдоха от САЩ, от редица мои приятели, членове на фамилията, колеги. А всеки ден "28 юни" прави подобни акции и, както ми казват там, проблем е да се стигне до средства. Аз на всичко това не съм гледал като на история за пари, а като нещо което отваря сърцето и дава помощ на нуждаещите се.
Семейството при което бях, както можете и да предположите, е много скромно. Това което беше много интересно е, че празнуваме същия празник, свети Йован. Фотоапаратите и камерата малко утежниха по-голямото сближаване с тези хора, но Тамара и аз дадохме всичко от себе си то да се случи. Много е проверила тя за това семейство и неговите нужди, "28 юни" наистина бързо набави количка. Когато ги видях, когато преживях тази тяхна любов, буца ми застана в гърлото. Излязох на малкия балкон на тяхната къща и се наслаждавах на красивата гледка към сръбската природа. След това разбрах, че точно тук където бях - ще бъде направена стая за момиченцето, а и кога ще бъде направена. Благодарение на кампания на споменатата организация, тя ще получи най-хубавата гледка, която някое дете което израства в Сърбия може да има.
Върнах се в САЩ и останах в контакт с Р. Р. и неговото семейство, чудесно беше да видя техните фотографии от Студеница. Много обичам нашата църква и всичко което е направила за мене. Бих искал и това семейство да пази църквата близо до своите сърца. Понякога съм малко завистлив на това колко са близо до Студеница. Това е чудесно и специално място. А може би точно в този храм, където са мощите на свети Симеон Мироточивог (родоначалник на Неманичите, Стефан Неманя) и Стефан Първовенчани, стигна до мен тази духовна енергия да направя нещо добро", заключи Адам Таталович за спортната редакция на сръбския "Блиц".
И, няма по-голямо заключение на тази история от припомнянето на някои от последните думи, които Стефан Неманя е казал на този свят, а в житието е записал неговият син, свети Сава: "Защото аз ви давам тази заповед: да целувате брат брата, без да имате помежду си никаква злоба... А вие, имайки междуособно правда и любов, не забравяйте милостинята."
Тук някъде, близо до Студеница, където почиват мощите на свети Симеон, мисълта за милостинята и любовта към ближния - започнаха тази история, която е пред вас. Онова което е най-хубаво в нея е: всеки от нас може да напише нейното продължение.
Автор: Дарко Николич
