Шестдесет години е играла в театъра, първо кратко в Театъра на изкуствата и Народния театър, а почти цялата си кариера е провела в Югославския драматичен театър. Животът, обаче, не е посветила само на драматичното изкуство, а в най-голяма степен, и на хуманитарна работа.
Не са минали много години откакто една госпожа любезно се приближила до нея и й казала: "Как ми приличате на покойната Бранка Веселинович". Тя й отговорила: "Па, аз съм Бранка Веселинович." На госпожата й било неприятно, а тя радостно разказва този анекдот на другите. Никола Симич, чувайки за това, казал: "Ще даде бог, Бранка, ти още дълго да ни бъдеш така покойна".
Актрисата Бранка Веселинович днес навършва сто години. Шестдесет години е играла в театъра, първо кратко в Театъра на изкуствата и Народния театър, а почти цялата си кариера е провела в Югославския драматичен театър. Нарежда се сред неговите основатели заедно със съпруга си, също така актьор и преводач Миодраг Младжа Веселинович, Мира Ступица, Мария Црнобори, Капиталина Ерич и режисьора Боян Ступица.
Въпреки че от началото е била известна като върховна комедиантка, играла е и класически, драматичен репертоар. В Америка, например, шест месеца е играла "Майка храброст", на английски, заедно със съпруга. Публиката, все пак, я помни като една от членките на веселия и духовит тандем в емисията "Весела вечер" на Радио Белград, в която е играла с Мия и Чкалия. През петдесетгодишната продължителност на тази емисия, разпознаваеми по хумора, тези "народни" актьори са обиколили почти всяко място в бивша Югославия.
След дългогодишно отсъствие от театъра, след излизане в пенсия, се върнала в родния театър в представлението "Скъп" на Марин Држич, под режисурата на Ягош Маркович.
"Бранка, да ви питам нещо", казал й режисьорът. "Заповядайте, вероятно искате да дарите пари във Фонда?", отговорила му. "Аз бих, все пак, желал...", опитал още веднъж. "Да извикам Младжа, вероятно ви трябва превод на някоя драма?", не е предполагала за какво й се обажда. "Не, Бранка, имам една роля, пробата е днес в дванайсет, дали бихте дошла?", питал я най-накрая. В този момент, по неговите спомени, заплакали и двамата. "Ще бъда там", отговорила му Бранка.
В това представление, интересно, играла стогодишна старица. Журналистите помнят нейните тогавашни думи: "Ще видите, ще напълня аз стотака, па ще дойдете да ме интервюирате."
Няколко години по-късно, паднала по време на представлението, от три метра, повреждайки, за щастие, само крака. Изнесли я в парка, пред ЮДТ, а публиката, излизайки от театъра я ободрявала: "Не се давай, Бранка, главата горе!"
Освен патерица, за актьорските изпълнения е получила и много награди: Нушичевата награда за житейско дело, Стерийината, Вуковата награда. Носителка е и на Национално признание за върховен принос към културата.
Неизброими са институциите, хората, децата на които Бранка, заедно със своя съпруг, безкористно е помагала, дали от общите спестявания, дали чрез хуманитарни акции, които, почти, всекидневно е провеждала. А това прави и днес. Била е посланик на УНИЦЕФ, а от останалите признания специално обича да изтъкне почетната титла пожарникарски офицер и членството в Дипломатическото ядро на жените. Член кореспондент е на Сръбската академия за развитие.
И в стотната година на живота обикаля домове за деца без родителски грижи или болни деца, за стари, изнемощели хора и пенсионери. Освен материалната помощ, обсипва ги още повече с невъобразима енергия, забавлява ги с истории на няколко езика, които говори "без акцент", често минавайки от един на друг, от изречение на изречение: английски, руски, немски, френски, унгарски, словенски, чешки... А когато говори сръбски, това, обикновено, прави, в стихове.
"В живота, мисля, напълно добре минах. А как до стихове стигнах? Не само стихове, а шега вкъщи, радост, любов и смях, тогава животът ти е хубав и не се появява грях. Ако искаш хората на сцената да грееш, трябва да говориш и да се смееш. Ако знаеш езици повече, и тук добре ти се пише. Защото, аз съм и член Дипломатическото ядро, понякога някой език да се говори трябва. Ако знаеш само сръбски, а тук са чужденци, тогава за тебе не са ни юфка, ни каша. Тогава трябва да стоиш, да гледаш, на кого да се предадеш? Да говориш не знаеш, не знаеш и да слушаш, а трябва своя живот с хората да вкусиш."
Така ни дочака в своята къща, в центъра на Белград, която и прилича на театър, с много цветове, завеси, театрални плакати, кукли, маски, костюми, книги, рисунки и други дребни неща от най-различен вид. Най-много са, все пак, спомените. Зидовете не се виждат от снимки в рамки с нейния Младжа, приятели, децата. Детайлно ни запозна с всеки ъгъл на нейната къща: тук гледам телевизия, тук рисувам, тук пиша, тук ям, тук спя, тук се моля. На масичка с икони, кръстчета, има и фотография на нейното семейство, от детството, с кумата Мира Ступица. Специален зид е отделила за цветя, между които чак е и онова увехнало от представлението.
"А тук приемам гости...", каза ни когато, катерейки се по цветни стълби, най-накрая се сместихме в една от няколкото стаи на двуетажната къща в която живее сама. Все пак, едва е чакала компания.
"Аз трябваше да се подготвя. От вчера не съм говорила, да имам глас да говоря сега с вас. Легнах си и по-рано, иначе лягам около един и половина, два, като изгледам всички певци и новини. Понякога и рисувам, а всеки ден пиша и по някое стихотворение. Сутринта малко се пекох пред къщата, беше хубав ден. Тогава малко си къдрих и косата, гримирах се, нагласих се. А сега ме питайте, отварям ви портата на моето сърце...".
ДЕТСТВО НА ЧУЖДИ ЕЗИЦИ
Мама и тате бяха учители. Татко работеше в библиотеката в Матица сръбска (най-старото научно, книжовно и културно дружество в Сърбия (1826 г) със седалище в Нови Сад - б.р), това обичаше най-много, да бъде с младежта. Имах двама братя, сестрите Йелена, Душанка, Даринка. Аз бях най-младата.
Бяхме шест деца, имаше още един малък, след мен, умря на 10 месеца, аз тогава съм била на може би три години. Само знам, че съм му пяла: "Защо плачеш бедно сърце, защо сълзи лееш...". Всяка събота имаше някакъв купон, ако не при нас, тогава при унгарците. Ние, децата, не ходехме, с нас оставаше госпожица Алекса, която говореше с нас на френски, немски и унгарски, така че ние рано проговорихме на чужди езици. Спомням си че мама и татко се караха на немски. Аз и днес ходя в Нови Сад, където съм почетен гражданин, имам Ключ на града, па там разговарям с унгарците.
АКТРИСА, ВМЕСТО КАСИЕРКА
Мисля че от мама съм наследила таланта. Тя беше учителка, но хубаво рецитираше, пееше и в хора. На шест години ме водеше в църква. Тя пееше в църковния хор, веднага след владиката, беше първо сопрано. Водеше ме често и в детския театър в Нови Сад, където живеехме. Изобщо, в нашата къща непрекъснато се рецитираше и говореше в стихове. Ходих и в художествена школа при Младен Йосич, имах и диплома, но изгоря. Записах търговско училище, и ходех в него две години, а после се записах в актьорската школа при Народния театър в Белград, на шестнайсет години, защото минах комисия, веднага ме сложиха в списъка. Когато трябваше да тръгна, казах на мама и тате, че тези хора са ми казали, че така трябва.
Родителите ми не си ме представяха като актриса, но ме пуснаха. Най-старата сестра беше омъжена за руски граф, па живеех тук, на Крунска улица, в руския дом. Мама и тате идваха събота и неделя, идваха с кумовете, защото ние нямахме кола.
ДЕСАНКА И НУШИЧ
Бранислав Нушич идваше на нашите часове в Актьорската школа, а и ние ходехме при него. Беше фин и ведър човек. Идваха и други големи актьори и писатели. Аз бях приятелка с Десанка Максимович, бяхме на "ти", защото тя искаше така. Когато аз дойдох в Белград, тя вече беше известна поетеса. Добре говореше руски, а аз по-късно бях членка на Дипломатическото ядро на жените, и често имахме възможност да се виждаме на разни приеми. Винаги съм й говорила: когато мога, аз заставам до Десанка Максимович.
Това не беше ласкателство, а моя истинска радост. Тя беше доста своенравна, но с времето свикна с мен. Винаги бих я питала да я прегърна, макар че тя не обичаше прекалената близост. Срещали сме се по-късно в белградските училища, защото аз правех детски програми, както и тя.
Така веднъж имахме възможност да пътуваме за Америка, а тя преди това никога не е летяла със самолет. Аз я убедих, и това беше нейното първо летене в живота. Останахме пет, шест дни и забавлявахме сръбските деца. След това пътуване доживях и тя да ми каже: "Е, обичам и аз сега да седя поред Бранка." Мира Алечкович малко ми завиждаше заради това приятелство. И днес, като се срещам с деца, им пренасям посланието на Десанка: "Аз ще бъда горе с моята черната шапка, а ти Бранка, като бъдеш с деца, аз ще им махам." Когато се дружа с деца, аз им казвам да погледнат в небето, защото ще видят Десанка как им маха с шапката. Те се заглеждат и дълго аплодират. Па, сега бих заплакала.
МЛАДЖА
Като студентка бях омъжена за Андонович. Той, по майка, беше американец, имаше и тяхно гражданство. Не останахме дълго заедно, защото той реши да се върне в Америка. Разбирах го, тук нямаше никой свой. Тогава не можех и да сънувам Младжа. Преди да се запознаем, той в най-добрите години е бил в плен, четири години по време на Втората Световна война в Германия. Той после и тук беше в униформа, па правили някакви културни вечери и Боян Ступица го забелязал, защото ходил да ги гледа. Поканил го на прослушване, макар че ЮДТ още не е имал сграда. Аз присъствах на това прослушване, а той рецитираше едно стихотворение на Шантич, чудесно, любовно. Беше висок, хубава коса, хубава усмивка...
В комисията му бяха Глигорич, Дединац и Ступица. Изрецитира той едно стихотворение, започва второ и Ступица му казва: Достатъчно, Младжо, приет си! Започват проби, раздават се роли, и аз получавам роля с Младжа. Играехме влюбена двойка в "Рибарски караници" на Голдън. В някоя от паузите, идва при нас и Мира Ступица и пита Младжа: "Младжа, имаш ли ти девойка? Нямаш. Доколкото знам, ни Бранка няма момък. Вие двамата можете да продължите любовта и извън сцената." Ние се смяхме. Какво друго да кажа, Мира набързо ни беше и кума на сватбата. Младжа и аз бяхме в брак 64 години, когато той си отиде завинаги. На смъртния одър ми каза: "Божия воля, божия воля...", въпреки че не беше голям вярващ. Имаше три факултета, Филологически, Философски, беше и в Кеймбридж. Нямахме деца, ходихме на лечение, на прегледи при професор Тасовац, който накрая ни каза, че деца може да имаме само от други бракове. Но, ние се обичахме и останахме заедно. Той ми помагаше в хуманитарната работа, основахме Фонд Бранка и Младжа Веселинович за помощ на инвалидизираната младеж.
Дял от спестяванията от два милиона динара дадохме и на Югославския драматичен театър. Всяка година се връчва награда под нашите имена. Получи я и Глоговац, когото вече го няма. Сещам се как, след връчването на наградите, седяхме заедно пред главния вход на театъра и как той ми казва, така благородно, останало ми е в дълбоката памет: "Бранка, аз отново получих вашата и стипендията на Младжа."
СЛЕД СТО ГОДИНИ
Хората ме приближават и ми говорят: "Не познавам Бранка, ако не я хваля". Казват, била е голяма актриса. Не знам дали съм била голяма, макар че не се налагах. Питат ме, докога Бранка? Аз им казвам: още някой ме търси днес, това важи, хубава дума кажи, с човека се разбирай и - не лъжи.
Дипломатка и пожарникар
Бранка Веселинович е носителка на безброй награди и признания, между които често обича да изтъква титлата член кореспондент на Сръбската академия за развитие и почетен пожарникарски офицер. За актьорските превъплъщения е наградена с Нушичевата награда за житейско дело, Стерийината, Вуковата награда. Носителка е и на Национално признание за върховен принос към културата. Била е посланик на УНИЦЕФ, членка е на Дипломатическото ядро на жените и носителка на многобройни признания за хуманитарна работа.
Рожден ден
Югославският драматичен театър утре, 17 септември, в 12 часа ще отбележи рождения ден на Бранка Веселинович в сътрудничество с Министерството на културата и информацията и Парламента на град Белград.
