неделя, 29 октомври 2017 г.

Октомврийската революция и Югославия: Ленин е бил на масата на Тито

Oktobarska revolucija i Jugoslavija: Lenjin je stajao na Titovom stolu
Без Октомврийската революция не би имало и Югославска революция. В Октомврийската революция и нейното наследство (или начинът по който това наследство е интерпретирано) се оглежда и наследството на югославските комунисти, с всички свои противоречия. Успехите, но и недостатъците на югославската държава, са били последици на нейното формиране по примера на СССР.

Когато Йосип Броз Тито умрял в Любляна на 4 май 1980 година, на неговото бюро, на Ужичка улица №15 в Белград, се намирала, между останалото, една малка фотография на Ленин в цветове. Докато Югославия оплаквала своя лидер, архитектът на събитията без които нямаше да има Югославска революция останал в същото положение в което бил през 35-те години управление на Тито. Незабележим, зад кулисите, но винаги присъстващ в живота на Тито и живота на югославяните чието общество, макар декларативно, било основано на идеите на Октомври.

"От 7 ноември до 7 юли"

Британският историк Джефри Суейн, автор на една от най-добрите биографии на Тито публикувани през последните десет години (която, между другото, при нас мина доста незабелязано и дори не е преведена на сръбско-хърватски), демонстрира как Тито, винаги в левицата на югославското комунистическо движение, видял Втората Световна война като възможност за разширение на революцията, по примера на Ленин. Ако Първата Световна война довежда до революцията в Русия, Втората Световна война ще доведе до революция в други държави. Следователно крайната цел на партизанското движение от началото на войната е била не само борба срещу окупатора, а и революция. При това трябва да се има на ум, че Коминтернът не е одобрявал такъв отворено революционен подход и се залагало на постепенна политика на усвояване на властта. Ранните "революционни" ходове на Комунистическата партия на Югославия (КПЮ), каквито са позивът към югославските войници да не предават оръжие през април 1941 г, формиране на народноосвободителни комитети на свободните територии и основаване на Първа пролетарска бригада, на рождения ден на Сталин и с петокраката на шапките, били посрещнати с остро осъждане от Сталин и Коминтерна.

Въпреки че партизанското движение е осъществило широко участие във войната и революцията, народният фронт не е почивал само на това, а и на същевременна политическа доминация на комунисти и антифашисткото движение. Народнофронтовото сътрудничество с други антифашистки политически формации винаги е означавало първенството на КПЮ, което да кажем не е бил случая с комунистите във Франция и Испания преди войната, където са били само една от антифашистките партии, но не и предводители на властта чийто съставен дял са били. Това е важно не само в контекста на неразбирателството на КПЮ със Сталин, което в крайна сметка ще доведе до разкола през 1948 г, а и в съвременния контекст, в който историческите ревизионисти опитват да дискредитират революционния аспект на борбата като нелегитимен, а в по-екстремните случаи да делегитимират и самата антифашистка борба само защото нейната крайна цел е била социалистическа революция.

Същата ситуация се разиграва днес и в Русия, по структурно идентични причини: капиталистическа, декларативно либерална (на практика националистична и полуавторитарна) държава не е в състояние да се справя с наследството на Руската федерация. Революцията се делегитимира чрез призоваването на ужасния терор и гражданската война, а официалната държавна политика спомените може да резюмира като "не е важно дали сме комунисти или националисти, докато нацията е на първо място". При това, разбира се, се избягва историческото контекстуализиране на революцията, а съвременната (либерална или националистическа) идеология се е утвърдила като безкраен набор ценности през които революцията се анализира.

С отсъствието на контекстуализиране на революцията се популяризират митологични представи за режима, който я е предхождал. Така в Русия, да кажем, редовно се прославя премиера Пьотър Столипин, който се представя като някой чийто реформи биха спасили Царството, ако само не го бяха убили анархистите през 1911 г. Обаче чак и историци, които не са наклонени към революционния радикализъм, като Орландо Фигес, смятат, че столипиновите реформи са дошли прекалено късно и са били прекалено скромни, за да могат значително да попречат на пропадането на руското царство, чиито последни десетилетия са били белязани от политическа тирания, корупция, пристъпи на глад, които са отнели милиони животи, неспособността на цар Николай ІІ и класовата поляризация на обществото предизвикана от закъснялата индустриализация на Русия и бедността на селячеството току що освободено от феодалните отношения.

Подобно е и в Кралство Югославия, която е, въпреки че несъмнено в по-добро положение от царска Русия, била една от най-бедните държави в Европа, с половин милион безимотни селяни и приблизително три милиона "пролетаризирани" бедни селяни и с втория по големина държавен дълг в Европа след Гърция. Неграмотността е, според преброяване на населението от 1931 г, била 44,6%, а на 1000 живородени бебета са умирали 132. Политическата система е била делегитимирана от непрекъснати корупционни афери, влияние на чуждестранен капитал на политическите отношения, намеса на войската и краля в работата на правителството и хронична неспособност на политическите партии да разрешат националните въпроси.

Въпреки осъществяването на минимален напредък по време на периода между войните, нито един единствен от споменатите структурни проблеми не е решен, въпреки че Кралство Югославия днес се представя като своевременен романтичен балкански Бевърли Хилс, в който и бедните са били щастливи докато са можели да играят футбол в прахта, а само "идеалистите" са ставали комунисти. Достатъчно е да се спомене само един пример, онзи на испанския борец Стеван Белиц от Железник, който в своите мемоари пише как на девет години трябвало да престане да учи, за да започне да работи за селския началник, за да се види колко тезата за "идеализма" на комунистите в кралството е не само неточна, а и открито обидна.

Такова състояние на нещата през 1941 г показва съвсем различна картина за избиването на гражданската война и след това социалистическата революция от онази, която опитват да създадат историческите ревизионисти. Ако е трагедия когато "сърбин стреля в сърбин", защо не е трагедия когато сърбин през целия период между войните експлоатира други сърби и живее от техните беди? Държавата не е нито неутрално игрище в което всички са еднакви, каквото го мислят либералите, нито начин да се създаде органична хармония между членове на една и съща етническа група, както я мислят националистите. Модерната държава е винаги преди всичко инструмент на управляващата класа, а Кралство Югославия не е била изключение по това. Югославските комунисти, като последователни ленинисти, са били наясно с тези факти и са тръгнали в двойствена борба срещу насилието: от една страна се противопоставили на насилието на фашистките окупатори и техните помагачи, а от друга, класовото насилие, което югославските маси са търпели с векове, не само в Кралство Югославия, а под всички режими, които са го предхождали. Тази борба е произтекла от лениновите мисли в Първата Световна война и от опита на борбата на масата в Октомврийската революция и гражданската война в Русия.

Между Ленин и Сталин

След успешното завладяване на властта чрез революция и антифашистка борба, югославските комунисти тръгнали в изграждане на нова система на марксистко-ленински основи. Главният проблем, както в Югославия, така и другаде, бил този, че всички "ленинистки" режими са основани на сталинистката интерпретация на ленинизма създадена след смъртта на Ленин. Следователно и югославският режим задържал определени характеристики на сталинизма чак и след разкола със Сталин през 1948. Най-очевидното негативно наследство било всякак култа към личността на Тито, който комунистическото лидерство, тогава вече изправено пред идеологически банкрут, не е могло да отхвърли чак и след смъртта на Тито. Интересно е, че такива култове към личността в "реалсоциалистическите" държави не се появяват след 1956, с изключение на временните избухвания на мегаломанията на Брежнев, но в Югославия той съществува на практика до края на съществуването на държавата.

Още по-значимо, титовизмът от сталинизма е задържал тенденцията за деполитизация на работническата класа като, както комунистите сами твърдели, средство за удържане на обществения мир и стабилност. Управляваща класа в Югославия не са били работниците, а членовете на партията, въпреки (невинаги изключително декларативните) настоявания на партията работниците активно да се включат в процеса на решения чрез система на самоуправление. В късната, най-декадентската фаза на югославския социализъм, от началото на 70-те нататък, управляващата класа все повече е губила допир с масите, което е допринесло за растящата нееднаквост и непрекъснатите избухвания на работническо недоволство. Годишният брой на работнически стачки пораснал от 247 на 1851 между 1980 и 1988 година, а само през 1988 година са стачкували чак 386 123 човека. Въпреки това, съществуването на организирано и класово осъзната работническа политическа опозиция на практика не е било възможно. Невъзможно го е направила партията, която монополно твърдяла, че е единственият представител на интересите на работниците, но чийто структури в този момент не са позволявали каквото и да е радикално изразяване на недоволство от системата.

Същевременно, децентрализацията на държавата, още една от алтернативите на истинската демократизация на обществото, допълнително е влошавала ситуацията. Интеграцията на Югославия в глобалния капиталистически пазар само подсилила противоречията между нееднакво развитите републики. Децентрализацията несъмнено е помогнала за демократизацията на обществото - статиите и книгите, които били подложени на цензура в една от републиките свободно са публикувани в други републики, докато не са застрашавали политическия интерес на тамошното републиканско ръководство. Дългосрочният структурен проблем, който е създала децентрализацията е бил де факто разделението на държавата между осем политически партии, от които всяка имала монопол на властта над осем политически единици, шест републики и две автономни области.

След смъртта на Тито, повече не е съществувал неутрален политически арбитър на съюзно ниво, който би застъпил интересите на цялата федерация. Поради икономическата криза и непрекъснатото недоволство в народа с които не са могли да се преборят, властващата класа в съюзните републики и покрайнини започнали да се борят за надмощие във федерацията. С оглед на това, че републиките повече или по-малко били направени на етническа основа (с изключение на Босна и Херцеговина), класовият интерес на властващите "комунистически" елити лесно е преведен в национален интерес. След като сръбското и словенското ръководство се обърнали към национализма, държавата неудържимо тръгнала към колапс. Единствената югославска сила, която е останала, Югославската народна армия, и сама дълбоко консервативна, разтълкувала консерватизмът на Милошевич и тенденциите за централизация като начин за запазване на Югославия. В момента в който искрените югославяни и комунисти в армията видели грешката, било твърде късно: тя вече е станала продължение на ръката на националистическия проект на Милошевич.

"Какво ни е дала нашата борба?"

Въпреки че сталинистката интерпретация на организация на държава и икономическа система значително допринесли за неуспеха, а след това и за кървавия разпад на Югославия, това не означава, че мястото на нейните достижения е на сметището на историята. Всякак за онези, които вярват в левичарските идеи на егалитаризма негативните аспекти на социалистическа Югославия остават като предупреждение за бъдещето; нейните позитивни аспекти продължават да бъдат вдъхновение. Все пак, онова което е безспорно и за независимите наблюдатели е фактът, че СКЮ (Съюз на комунистите на Югославия - б.р.), за само няколко десетилетия на своето управление, направил метеоритен възход без прецедент в целокупната история на народите на Балканския полуостров.

Индустриализацията е претворила по-рано описаната аграрна, а и в някои краища полуфеодална държава в модерна и урбанизирана, с работническа класа, която се наслаждавала на никога по-рано виждани права и постоянно растяща средна класа. За повечето от своето население, тя е дала възможност за социална мобилност и исторически незапомнен просперитет. За жените създала голям напредък в еманципирането, атакувайки патриархалните отношения на село и давайки им възможност за активно и равноправно участие в обществения живот. Синдикатите, въпреки ограниченията, имали истинска мощ, всякак по-голяма от днес или преди социализма. Държавата и нейният лидер имали значителна репутация в света, която не е била проста естетика. Югославия активно е помагала на освободителните движения в Третия свят и им служила като пример и вдъхновение.

Както Югославия дължи своята революция на мислите на Ленин и Съветския съюз, така и държави сред които Алжир, Гана, Египет и Куба дължат много на Югославия. Нищо от това не би било, ако не са били масовите революционни борби на югославските народи по време на Втората Световна война. Приносът, който са дали масите на революцията със сигурност е помогнал за техния по-голям дял в собствената им еманципация след войната, както и в създаването на благоденстващо общество за което мнозина си спомнят днес. Работническите и студентските протести от шейсетте до осемдесетте години не са били отражение на борба против тази система, а искрени желания за нейното подобряване. Желания, които управляващата класа на тези държави не е искала да послуша, защото така би подрила собствените си привилегии.

Тогава какво е останало от Югославия? Същото което и от Октомврийската революция. Останало е не само желание за по-добър свят, а и ясно послание, че такъв свят е възможен. Да, както самият Тито е писал през 1939, "борбата за по-добър живот, борбата за социализъм, не е утопия", а може да стане реална възможност в даден исторически момент.

Автор: Стефан Гужвица. Дипломирал в Англо-американския университет в Прага. В момента прави следдипломна квалификация в Централноевропейския университет в Будапеща. Занимава се с историята на Комунистическата партия на Югославия и югославското работническо движение в периода между войните.