Предраг Живкович не е легенда. Той е Тозовац. Както всъщност много малко хора на този свят имат привилегията в живота, а и много векове след това, да им знаят името и фамилията. Просто е. Тозовац. Изпълнен с енергия, става, усмихва се, умее и обича да говори хубаво и интересно. Когато се снима си държи ръката в джоба.
- Изглежда, че дойдоха други времена?
- Нека, и трябва да ги бъде. Но не струва това, че ние в тези нови времена унищожихме всичко добро от старото. Това не е проблем само при нас. Така е и по света. Ако помисля за моя Белград, мога да кажа, че в този, музикален смисъл, съм лют на него, че вече няма Белградска пролет и останалите фестивали. Но, от друга страна, няма го вече и онзи Сан Ремо, който някога беше олтар на световното забавно пеене. Всичко се промени.
- Днес вас ви обичат и младите и всяка нова генерация?
- Не. Обичат ме, защото техните баби са ме обичали. Това са им пренесли като наследство, от малки са им говорили, когато те са били млади. Когато и аз бях млад. А като се сетя, край тази музика, колко само съм бил хубав, като Тарзан. И млад. А като се появя с акордеона. Как да не ме обичат? И днес е така. Обожаваше ме и един Стане Доланц, който е, вярвате или не, бил един от най-големите познавачи на световната музика, които някога съм познавал. Но това е друга история, която се прекъсна когато дойдоха новите и "по-хубави времена". Всичко се прекъсна тогава.
- Как ни се прекъсна тази история?
- Лесно, и трагично. Отиде си един човек, който можеше всичко да реши. Първо е отстранен, разбира се. После коварно убит. Иван Стамболич можеше да оправи всичко това. Аз може би знам това най-добре, затова и го казвам. Слушал съм и знаех всички негови планове. Много сме говорили за тези неща в кръчмата. Вярвайте ми, че той и аз от тази кръчмарска маса можехме всичко да решим. Такъв беше и той. Да беше останал, нямаше да воюваме. Нищо от това нямаше да се случи. В края на краищата, с неговата смърт и ние музикантите изгубихме много. Нямаше повече тези митове, тези хубави събирания и уважение, защото Слободан нямаше тези маниери. Не ни канеше на официалните събития. Дойдоха други времена, когато завладяха някои безсмислени национализми, онези най-примитивните. Погледнете днес. Аз, Тозовац, певец на изворен сръбски фолклор, изворен сръбски мелос, акордеон, на сръбската душа, който всички продължават да обичат да чуят във всички бивши републики. Разбира се, че затова съм югоносталгик, но и националист в най-положителния смисъл.
За съжаление, тази Югославия е била най-хубавата страна на света под която непрекъснато седеше шашка експлозив, която едва чакаше да пламне. Така останахме и без Черна гора в която повече не ходя. Не ми харесва това което се случи там и че вече нямаме море на което вековно и изконно имаме право. Не ми харесва, че ни изтриха оттам. Не е моя работа да съдя и да се меся в политиката. Моята работа е да говоря за песни, радост и любов. Защото от три нюанса на черното винаги избирам най-светлия. Никога не съм бил за черното. Обичам розовото, най-розовата страна на живота. Обичам да веселя хората, а не да говоря колко ни е опропастил този наш нрав, това стреляне във Фердинанд, колко ни е струвал този 27 март, не искам да говоря за това, искам да говоря за радостта.
