Между трудовете на Арчибалд Райс за Сърбия и сърбите може да се открие, не така лесно, и един текст за крал Александър Първи Караджорджевич - убит на днешната дата през 1934 г в Марсилия. Текстът първоначално е публикуван в книгата "Нашият най-голям крал", която е била забранена по времето на комунизма, а и днес е рядкост, а за този текст ни подсеща Милан Богойевич.
По повод годишнината от Марсилския атентат, припомняме си какво е писал Арчибалд Райс за крал Александър.
Крал Александър Първи като войник
Петар І е имал голямата радост да се върне в своята държава свободен и победител, и да види обединени, под неговия син, всички онези, които говорят един и същ език. Народното обединение е било целта на неговия живот. Той е завършил своята задача и угаснал, но колко голям! Той сега спи в онази църква в Топола, далеч от шумния Белград в новия стил, в сърцето на Шумадия, която обичаше толкова. Но ние останалите, които имахме щастието да познаваме този голям патриот, който в същото време беше и голям мъдрец, мислим често за онази хубава фигура, която въплъщаваше всички племенити и великодушни усещания на войната за освобождение.
Ние имаме в Швейцария една патриотична песен, изпята в един критичен момент за нашата страна, която гласи: "Синовете ще бъдат достойни за бащите, развийте се знамена, развийте се знамена!". Синът е бил достоен за баща си и, в негови ръце, знамето можеше гордо да се вее!
Александър Караджорджевич е бил принц - войник, който нито за момент, не е желал да се раздели от своята войска и който е делил с нея всички страдания, всички беди и също така и цялата слава. В тази война, която е вдигнала толкова народи един срещу друг, имало само двама държавни глави, които са правили това: Принц - Регент на Сърбия Александър и кралят на Белгия Албер. Историята, а особено народът няма да забрави това.
Принц Александър е бил много млад, когато цялото това бреме на отговорността на една война, каквато светът никога дотогава не е виждал, поел на своите плещи. Този млад суверен храбро я поел върху себе си и до края не се е отклонил. Закален още в балканските войни, този младеж на 26 години е имал опита на един старец.
Той е минал през всички нещастия, но това не го направило огорчен, а съжалителен към нещастията на другите.
Първо във Валево, след това в Крагуевац и, най-накрая, в Солун принц Александър е останал във Върховното командване с което всекидневно е сътрудничил. Но той не се е задоволявал да следи операциите отдалеч. Той непрекъснато е пътувал от Валево на фронта, в първата линия, да се увери във всичко. На солунския фронт той делил времето си между фронта и Върховното командване в Солун. В него е живял във вилата на един богат търговец на улица Мисраки. На фронта той е имал своята малка къща - това е било школа - в Бач и своя колиба на позициите в Йелак, позиции, които са бомбардирани от неприятеля. Накрая, преди последната офанзива, английският генерал Майли му подарил една дървена колониална барака наричана "Бенгало", която пренесъл в Буковик, в подножието на Каймакчалан, и тук се сместил заедно с Върховното командване. Пеша и на кон, можели сте да срещнете принц Александър навсякъде по позициите. През повечето време го придружавали само неговите офицери Аца Димитрийевич, Михайло Трифунац, Бошко Чолак - Антич или Йеша Дамянович.
Имах честта и удоволствието да бъда на фронта често заедно с принца-регент и той ми каза, че мога да считам неговия лагер в Йелак за "свой хотел", ако минавам оттук. Всеки път го намирах украсен, просто добър приятел. Разхождайки се пеша, принцът обичаше да разговаря с обикновените войници и ако всички сръбски войници го познаваха, имаше много френски войници, които го смятаха за обикновен млад полковник. Така една вечер, в околността на Йелак, принцът се разхождаше с мен по йеловата гора, която малко беше оредяла от войнишките секири. Дойдохме в лагера на тежката френска артилерия. Войниците точно ядяха своята супа. Принцът се приближи към тях и ги пита дали храната и питиетата са добри. "Да, господин полковник", каза му един сержант "ако сърцето ви желае седнете с нас. Това ще ни направи удоволствие". Принцът, извинявайки се, че не е гладен, ги пита дали тяхното "пино ноар" (вино) е добро. Това е "пино ноар" му отговориха "не е като бургундското". "Вие много обичате бургундско?" "Как да не обичаме, но го няма на фронта". "Може би има", каза принцът и се прости с войниците. След половин час, един войник донесе за френските "поалие" десет бутилки истинско старо бургундско вино.
Регент Александър е дал на своите войници най-добър пример за храброст. Непрежаленият Огюст Боп, френски министър по времето на оттеглянето през Албания, дал за това проста картина, но единствена величина по своето дело: "Със сръбската власт". Нека ми бъде позволено да го цитирам тук:
"На бреговете (в Медови), в купчината която върви, между сноповете материали, които френските моряци настояват до последния момент да евакуират, Кралят и Регентът седят на сандъците. От своята лодка адмирал Трубридш е наредил да им се донесат столове и те останали там три часа, говорейки. За какво са разговаряли? За какво мислят в своите дълги мълчания, по-изразителни от думите? Най-накрая корабът е готов и кралят може да се качи. Всички кораби са тръгнали, но регентът е останал на албанските брегове.
Един дял от неговата войска още е в опасност. Той не напуска своите последни войници, които идват по пътя от Драч; тяхната съдба ще бъде и негова.
Той минава мирен, сред тях; техните изкушения облажава неговото появяване; тяхната сурова оставка калява неговата храброст. Още с болки като последица от една операция, която е трябвало да претърпи няколко дни преди напускането на Скадра, той тежко стои на кон. Просто, благородно, той следва своята войска към нейната Калавария"...
Един ден в Битоля, точно бях довършил отличен обяд при окръжния началник Марянович когато дотича един жандармерист да съобщи, че принцът-регент е стигнал и че се намира пред къщата на бившото австроунгарско консулство, където е имал обичай да отсяда. Окръжният началник и аз отидохме бързо да изминем няколкостотин метра, които ни делят от консулството. Вратите на консулството са заключени, а не може да се намери ключа. Междувременно намерихме една друга врата, която е отворена. Регентът ме покани на обяд и, на моя отговор, че вече съм обядвал, той ми каза, че това не е нищо, че винаги мога да хапна още някой залък и да изпия едно уиски. Сместихме се в една стая в приземието, която не беше пострадала от бомбардирането. Но щом седнахме на масата българите и немците започнаха да бомбардират и техните изстрели обикаляха къщата. Любопитно излизам на вратата, която води към градината. Няма съмнение, целят къщата. Българският шпионаж е активен. Изведнъж регентът се озова пред мен. Това не е безопасно, гранати падат навсякъде и техните шрапнели удрят в стените на нашата къща.
"Височество, трябва да се върнете в къщата, не трябва да оставате тук", рекох. "Защо? Вие сте тук, защо тогава да не остана и аз?", отговори ми той.
Принцът-регент Александър беше истински приятел със своите войници и офицери. Колко хубави вечери сме прекарали при него, било в неговата къща в Солун, било в трапезарията, съградена от багаж в Йелак! На неговата маса човек срещаше без разлика сръбски или съюзнически офицери от всички чинове. Често е било много весело, защото Балугдшич, министър на Двора до 1917 г създаваше настроение, а принцът не мразеше да се шегува със своите гости. На масата също така понякога в Солун беше и поетът Иво Чипико. След храненето, било в Солун, било на фронта в Бач или на Йелак, играе се "бридж". Принцът искаше да ме научи, но аз никога нищо не разбрах. Понякога беше смешно да се гледат играчите на бридж. Принц Александър оставаше винаги хладен, което не беше случая с другите играчи, капитаните Теша Старчевич и Петронийевич, например. Тук са падали ужасни прякори на партньора, който е направил някаква грешка.
Ролята на принц Александър към съюзниците на Сърбия невинаги е била лесна, напротив. В повечето случаи, съм говорил за антипатията чак и за откритото неприятелство с което се е срещнал на Солунския фронт при някои съюзници. Принцът-регент беше принуден неуморно да се бори, за да се получи поне най-нужното да може да се удържи фронта и да може да се напредва. "Бедни мой приятелю", каза ми принцът, "Аз правя само това и ще го правя цял живот. Всички мои неприятели не са ми направили и половината неприятности колкото са ми направили моите приятели". Но регентът имаше мъжко сърце. Той прие девиза на френския "поалиа": "Ще ги победим", и той ги победи.
Ето какъв е бил като войник началникът на сръбската войска принц-регент Александър.
